Този пътепис участва в конкурса “По света” 2011
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Представете си кристална вода, по-синя от ясно августовско небе, палми, усмихнати хора и бавен лежерен ритъм просмукан във всичко наоколо. За какво си помислихте? Тропически остров? Китно селце на Френската ривиера? Съвсем не, драги мои!
До скоро и аз вярвах, че за да се насладя на такава красота ще трябва да измина много километри /и ритуално да изгоря портфейла си след това/. За мое щастие се оказа, че тази потайна частичка от Рая е съвсем наблизо, тук на Балканите – едно малко тюркоазено бижу наречено Черна гора.
Всичко започна в една хубава майска вечер, когато нашата приятна компания от седем души /късметлийско число!/ потегли от Черноморското към Адриатическото крайбрежие. Бяхме решили да използваме услугите на туроператорска фирма и ентусиазмът от започващото ни в полунощ приключение не можеше да бъде намален дори от факта, че ще споделяме задните седалки в препълнения автобус.
Адреналиновият ни датчик упорито продължи да сочи забележително високи стойности и час и половина по-късно, когато злополучният автобус прецени, че не желае да прекосява Балканите и кротко остана на отбивка по пътя. Още тогава разбрах, че това ще е едно знаменателно пътуване /и как иначе при такова начало!/. За щастие от фирмата-организатор реагираха адекватно и изпратиха нов автобус. Полунедоспали, полуотпочинали, но в пълна бойна готовност за още емоции пристигнахме в София, за да се присъедини основната част от групата и поехме към сръбската граница.
Напред! Макар че преминавахме транзит през Сърбия, комшиите успяха да ме изненадат приятно с китни къщички-пъстроцветки, които красяха много от малките селища през които минавахме. Все по-планинския пейзаж показваше, че се приближаваме към нашата крайна дестинация. Една от причините да избера Черна гора за малкото ни пътешествие бе именно предвкусваното удоволствие от криволичещите пътища, живописните гледки и висини, неукротената природа съпътстваща прекосяването на Черногорските планини и реки.
С нетърпение очаквах да видя и дългия 82 километра каньон на река Тара и да се уверя с очите си, че наистина съществува толкова синя вода, както ме уверяваха прочетените преди пътуването пътеписи. И наистина ето я и нея, досущ разтопен сапфир искрящ под слънцето, бушуваща в ложето си от буйни гори.
Сред тези красоти пътуването премина като миг и вечерта се озовахме в малкото планинско градче Колашин, обкръжено от планините Биеласица и Синявина. За съжаление почти нямахме време да разгледаме, но красотата на мястото поразява от пръв поглед. Продължение »
