Специален гост на Poblizo.com е авторът и водещ на знаменитото предаване „Атлас“ Симеон Идакиев. Най-известният пътешественик на България, популярен с поредицата “Един мъж, един автомобил, една камера”, се е срещал с някои от великите хора на планетата, обиколил е над 100 държави и с предаванията си е вдъхновил за пътешествия поколения българи.
Благодаря сърдечно на г-н Идакиев за любезно предоставения на Poblizo.com пътепис за приключенията му в Папуа-Нова Гвинея.
Приятно четене!
***
Островът на райските птици
Едва ли има друго място по света, което да привлича пътешественика с толкова носталгия по изчезващата първичност, както Папуа-Нова Гвинея. Чрез филмите и книгите бях надниквал в този малко познат свят. Боядисани лица, ноздри, украсени с пръчки от дърво или глигански зъби, странни украшения, носени от хора, чието единствено облекло е куха дръжка от тиква, маски, издялани с изумително майсторство, които се смятат за свещени и до неотдавна са приемали като дар даже човешки жертви. Земя, където човек може да погине от изпепеляваща жега в равнините или да зъзне от пронизващ студ по върховете на Хай лендс-„Високите земи”. Могъщите течения на реките Сепик и Флай. И всичко това, наметнато с отровнозеленото покривало на гъстата джунгла, която на смрачаване ехти от хора на невидими обитатели.
Често наричат Папуа-Нова Гвинея ”Остров на райските птици”, защото 38 от познатите 43 вида живеят именно тук. Индонезийски и малайски търговци от незапомнени времена разменяли с крайбрежните племена ценни стоки, сред които главно място заемали перата на тези птици. Забавно е днес да прочетем описанието на холандския писател Линшотен / 1563-1611 г./, положило началото на една красива легенда:” Казват им райски, защото красотата на техните пера надминава тази на всички останали птици. Никой не може да ги види, докато са живи, но когато умрат, те падат на острова. Казват, че се опитват да стигнат до слънцето, хранят се с небесна роса и непрестанно са във въздуха, без да кацат на земята. Те нямат крака, нито криле, а само глава и тяло с огромна опашка.”
Това невероятно описание се дължи на факта, че малайските ловци имали навика да отрязват крилата и краката на птиците. Първите донесени в Европа представлявали наистина главно…..опашки. Пера бях виждал, но се надявах да срещна и самите птици в свободно състояние. Любопитството ми беше разпалено от описанията. В сравнение с мъжкия женската изглеждала като повлекана, която след любовния акт незабавно била изоставяна, но нейна грижа било мътенето и отглеждането на малките. Бях чел още, че по време на любовния сезон мъжкарите си избират дърво и изиграват енергичен танц, придружен с показване на перата и силни крясъци. Женските с внимание следят представлението и се отдават на най-добрия танцьор. Една интересна аналогия, нали?
Перата на мъжките птици освен за техните партньорки представляват интерес и за хората. Изтребването им се засилва рязко с пристигането на въоръжените с огнестрелно оръжие европейци. Днес има строга забрана за износ на пера, а убиването на птици е разрешено само за култови нужди и с традиционните оръжия. Въпреки това значението на перата като демонстрация на богатство си остава факт. Другата опасност, която заплашва съществуването на райските птици, е намаляването на дъждовните тропически гори. За щастие обект на лов са мъжките, а женските-създателките на нов живот, са оставени на мира.
След няколко часа полет от Бризбейн / Австралия / голямата машина започна да се снижава към столицата Порт Морзби. Когато отвориха вратата отвън като смерч нахлу огнено дихание. Нарамил тежкия багаж по напечената, трептяща от мараня писта разбрах, че на по-горещо място не съм бил. Успокоявах се обаче с мисълта, че изпотяването е полезно за организма…..
Бързо направих своя избор накъде да се отправя. Щях да летя до Уеуак и оттам да се опитам да стигна до средното течение на река Сепик. Спомних си, че недалеч от там-в Маданг, е живял някога Миклухо Маклай, чиято кончина е убедително доказателство за тежкия климат на страната. Но, както е известно, той е оставил след себе си много повече от едно чисто човешко отношение към тези деца на природата-вяра, справедливост, както и надежда, че човешкият род / или поне някои негови представители-всъщност най-добрата му част / не е движен единствено от низки инстинкти и стремеж към власт и печалбарство, та било то и в името на толкова спорната и със съмнителни достойнства цивилизация.
Когато кацнахме попитах единият от двамата служители на летището за такси, но той изненадано сви рамене:
Такси ли? Не. Уеуак е съвсем малко градче.
За щастие имаше телефон и след дълги преговори отпред спря раздрънкана камионетка, от чиято кабина надзърна катраненочерно лице. Така се запознах с Питър-поне с това име го запомних. Да се изопачи така успешно език като английския, на който той говореше, човек доста трябва да се потруди, но Питър очевидно не беше жалил усилията си. Работата е там, че той говореше главно ”пиджин инглиш”, което си е един съвършено различен език. Ето няколко примера: думата ”биг”/голям/ е станала ”бикпела”, „фуд” /храна/ е „кай кай”, а „ресторант” се е превърнал в „къща кай кай”. Но за мен най-смешно звучаха ”закуска”, заместена от словосъчетанието ”кай кай билонг монинг” /храна, която принадлежи на сутринта/, и изразът, който трябва да обясни, че да речем дълго си гледал нещо. За да подчертае тази продължителност на действието, говорещият повтаряше многократно ”лук, лук, лук” /”лук” в превод означава ”гледам”/.
Проучвания са показали, че в Папуа-Нова Гвинея се говорят 730 езика и наречия. Основна причина за това е изключително трудният за придвижване релеф на страната. Казват, че има даже жители на съседни села, които говорят на различни езици. При тази удивително благодарна база за неразбирателство не е чудно, че се е търсил един общ, свързващ език. Изходът се оказал ”пизин”-местна дума, която фонетично се променила в ”пиджин”. Това е смесица от силно изопачени корени на английски и думи от други езици и меланезийски граматически форми. В миналото са правени немалко опити да се намали използването му, като се наложи английският или моту / езикът на племената около Порт Морзби /, но те пропаднали и пиджин бързо се разпространил.
Когато аз посетих страната важеше правилото, че всеки, който желае да стане нейн жител, освен че трябва да е живял осем години там, задължително трябва да владее и пиджин. Разбира се, образованите хора говорят правилен английски. Пиджинът е доста тромав език, защото се състои от около 1300-2000 думи, с които трябва да се изразят понятия, обикновено формирани с 6,000. Затова много неща се описват по доста заобиколен начин и се получават абсурдно звучащи словосъчетания.
Разбрахме се все пак с Питър на следващия ден да отидем до река Сепик и селцето Тимбунке с неговата камионетка. Използвах времето, за да разгледам Уеуак, който наистина се оказа малък-главна улица, няколко магазина, колоритен пазар, поща. Привлече ме сергийка, на която продаваха ритуални маски от района на Сепик. Купих си и сувенир-куха дръжка от тиква. Това мъжко „облекло” е предназначено за предпазване на пениса. Завързва се с две връвчици отзад на кръста. Изборът беше голям-на форми и размери. Имаше тиквени дръжки, извити нагоре или встрани, широки и тесни, къси или дълги по половин метър./ Сетих се за модата на санкюлотите, когато за мъжкия член се шиело специално калъфче и се родила поговорката: ”Каквото не е дал господ, дал го е шивачът.”/
После вечерта бързо обгърна градчето, но тази привидна смърт на деня роди красота, която може да се види само в тропиците. Грациозните листа на палмите, само допреди секунди спокойни, сега затрептяха, огънати от силните пориви на вятъра. Зеленият покров на джунглата потъмня, а над него хоризонтът пламна в яркожълто сияние. Високият скат, който стръмно „падаше” към залива сякаш беше нос на кораб, запорил вълните. Слънцето намери пролука между облаците и заля с призрачна светлина ревящите талази, танцуващите корони, притихналите къщи. После всичко стихна изведнъж, сякаш никога не е било. Но само след минута тишината беше пронизана от непознати гласове и звуци-внушителния хор на дивата, девствена природа. Запитах се кой и какво ни дава това самочувствие на властелини, на нас, хората, заченатите от случайна комбинация елементи и условия, от каприза на хаоса?
От тези дълбокомислени разсъждения ме извади тънко, пронизително свистене, което някак странно идваше от всички посоки. Болките от ужилванията усетих малко по-късно и пляскайки с ръце по голите си крака като папуас в ритуален танц, се скрих в относителната безопасност на стаята. Няколкостотин комара / безспорно маларични / се оказаха достатъчни, за да убият и желанието ми да съзерцавам, и красотата.
В четири сутринта вече се друсахме в абсолютна тъмнина, напускайки Уеуак. Питър, с черната си като катран кожа, беше почти невидим и само огънчето от цигарата му подсказваше, че на волана все пак има някой. Безпокоеше ме фактът, че на задната седалка и в каросерията моят шофьор беше качил и десетина момчета. Помислих си, грях ми на душата, след прочетеното някога за наличието на човекоядци в тази страна, че ако рекат сега да ме направят ”кай кай”, няма кой да им попречи, а най-малко аз самият… Истината е, че последният документиран случай на човекоядство е от 1968 г.
Мракът се отдръпна изведнъж, замяркаха се и ранобудни хора. Те бяха страшно любезни един към друг и се поздравяваха непрекъснато. Питър обаче беше завършен джентълмен, връх на учтивостта. Само трябваше да зърне някого и макар че кракът му не преставаше да натиска газта, това не му пречеше, подал се наполовина извън кабината или даже обърнат назад, да натиска клаксона и да маха приветствено с ръка, докато задминатият човек не отвърне на поздрава му. В това време камионетката застрашително залиташе ту към единия, ту към другия край на пътя, но миг преди неминуемата катастрофа Питър все пак успяваше да се обърне напред и да коригира посоката.
Трогателна гледка бяха децата, които срещахме на километри далеч от селищата-с еднакви униформи, стиснали еднакви вързопчета с храна, увита в палмови листа, те отиваха на училище. Сякаш самата Папуа-Нова Гвинея крачеше към бъдещето.
От сергия край пътя реших да купя банани за цялата група, но се изправих пред труден за решаване проблем-те не бяха никак малко, но струваха само 20 тоя /20 цента/, а най-дребната монета, която имах, беше 1 кина / 1 долар /. Младата продавачка не можеше да ми върне, а безкрайно много държеше да го стори. Тук ще приведа няколко интересни подробности. На всеки пазар или сергийка стоките са групирани на купчинки, да речем три банана, пет сладки картофа и т.н. Всяко купчинка струва 10 тоя / 10 цента /. Това е направено за удобство на неграмотните купувачи, които така са напълно ориентирани. Монетата от 1 кина е с дупка и това също не е направено от екстравагантност. Понеже немалка част от жителите на страната доскоро са ходели почти съвсем голи / като изключим дръжката от тиква /, те нямало къде да съхраняват парата. Затова връвчица през дупчицата, завързана после на врата, сполучливо решавала проблема с портфейла.
Най-после пристигнахме в селцето Тимбунке. Всички къщи бяха построени върху колове. Причината-могъщите разливи на Сепик и отровните влечуги. Камионетката спря до така наречената Хауз Тамбаран / или Тимбуран, така и не разбрах точното им наименование /. Според местните вярвания тамбараните са духове, а в тази къща, която се предполага, че те обитават, се пазят техните изображения. Често ги наричат ”къщи на прадедите”, защото в тях се съхраняват черепите на предците, както и свещените флейти, старинните барабани и ораторският стол. Тукашните жители се славят с умението си да държат речи.
В Хауз Тамбаран се допускат само мъже, жените нямат достъп. Смята се, че всяко нарушение на това правило води до моментална смърт. Както виждате, добре измислено. Тлеещите уханни съчки пропъждат комарите, а вътре мъжете спят, пушат или просто мързелуват. Аз нямах проблеми с влизането, но с помощта на Питър моите нови познайници от Хауз Тамбаран любезно ме разпитаха къде е моята страна, помъчиха се безуспешно да разберат какво е това Европа, но се съгласиха с мен, че е „вери фар”/ много далече / от Тимбунке, с което и двете страни бяха удовлетворени.
Всяко селище има своята къща на духовете и макар че с времето тези средища са загубили малко от култовата си стойност, те продължават да са център на местния живот. Бях чел, че при навлизането на младежите в зрелостта телата им се нашарват с малки прорези, които днес се правели с бръснарски ножчета, а преди с бамбукови острия. В прорезите се втривала кал, така че да заприличат на крокодилски люспи.
Икономическото значение на крокодилите, наричани „пук пук”, е голямо. Още едно доказателство за това е фактът, че всяко ново кану задължително се украсява с фино резбована крокодилска глава.
За да се направят прорезите по кожата, трябвало да се изтърпи цял болезнен час. През това време Хауз Тамбаранът, където се извършва церемонията, се закривала напълно с висока ограда, а барабаните, флейтите и другите инструменти свирели пронизително.
Но и в Тимбунке, както навсякъде другаде по света, съществуването се върти главно около добиването на насъщния. Средното течение на Сепик обаче се смята с право за културната съкровищница на Папуа-Нова Гвинея. Под всяка от наколните къщи бяха струпани безброй маски, изработени с голямо майсторство.
Вероятно неслучайно Хауз Тамбараните са най-зрелищни в Среден Сепик. Влакнестите им тръстикови покриви са много по-високи от тези на останалите къщи. Културата на тези тихи и срамежливи хора е богата, а техните съдове, канута и тотемни фигури са изкусно резбовани- живо олицетворение на народния творчески гений.
Местните хора са овладели до съвършенство трудното умение да гребат прави в нестабилното кану. Това е невъзможно де се постигне, ако човек не го практикува от дете. Една от незабравимите гледки по реката може да се види привечер-черен силует на кану с гребец порещо тихо водите, които сякаш са от разтопено злато. Но онова, което покорява, е природната прелест на реката, обрамчена от буйна тропическа зеленина.
След кратки преговори имах кану, а за мое голямо учудване отнякъде изровиха и извънбордов мотор, който отгоре на всичкото заработи. Лекото кану просто литна по жълтата нагърчена повърхност на огромната река и насрещният вятър, освен че пропъди комарите, които жилят немилостиво денем и нощем, понамали и адското усещане, че ти изсипват жарава на главата, която пари даже през шапката.
Сепик е една от най-пълноводните реки в света и макар да се конкурира по мащаб от река Флай /в южната част на страната/, тя е много по-важна по отношение на комуникациите, културата и изкуството. Значението й е същото като това на Конго за Африка или на Амазонка за Южна Америка.
Сепик извира високо от планините в далечния Запад на Папуа-Нова гвинея. В началото тече светла и чиста като скача през стръмните клисури, но постепенно устремът й намалява и през следващите 1126 километра тя се вие между просторните, непроходими дъждовни тропически гори. В средната си част реката се разлива в гъста мрежа от блата, като оформя канали и езера, където ята бели чапли вият гнезда и огромни орхидеи цъфтят по стволовете на дърветата. Сурова, примитивна, но красива страна. Местните жители твърдят, че „Бронзовата” или „Великата” река Сепик извира от самото начало на света. Освен с лодка или по някой от черните пътища другояче е невъзможно да се стигне до нея, тя и днес си остава трудно достъпна. В което и селище да спрете, ви посрещат изящно издялани канута, кафяви ръце ви помагат да слезете и хората мълчаливо и любопитно се събират около вас.
Населението на Папуа-Нова Гвинея е изключително разнообразно и се дели грубо на папуаси-потомци на първите заселници от Азия, и преселници от Тихия океан-меланезийци, които населяват главно крайбрежието. Границата между тях е доста относителна.
Посетихме две селца, следвани от рояци любопитни деца, криещи лицата си жени и лениви мъже. Снимах малки крокодилски ферми и безброй дървени маски, после продължихме през каналите, покрити с цветовете на водни лилии и задръстени с плаващи дънери. С безпокойство си помислих, че тук, в тази река, крокодилите сигурно не случайно са на особена почит, но не успях да зърна нито един. Сигурно ги пропъждаше пронизителният рев на мотора. След четири часа се върнахме в Тимбунке.
Заснех интересната процедура по приготвянето на храна от палмата ”саго”. Хората на Сепик преживяват от копрата-изсушена сърцевина от кокосови орехи, отглеждат таро, манго, тапиока и тютюн, ловят риба, но най-важна си остава палмата саго. Приготвянето е дълъг и уморителен процес. Тя не е нито особено апетитна, нито особено питателна, но в замяна на това палмите саго тук са в изобилие. След отрязването се отсичат листата, отваря се дънерът и се изважда сърцевината. Тази част от работата се извършва от мъжете. Жените смачкват сърцевината, поливат я многократно с вода и непрекъснато я изстискват, за да се разтвори нишестето. Получената маса се изсушава във вид на брашно, което се задушава, пържи или вари.
Обратният път, сигурно защото вече го познавах, ми се стори по-къс, но за съжаление не беше по-лек. Нощта падна рано и часове наред, придружени от гласовете на джунглата си пробивахме път напред.
Колкото и странно да беше това, сбогувах се със Сепик с някаква носталгия. Сигурно защото не ме оставяше мисълта, че, че през бъдещите дни, които ми остават, съдбата едва ли ще бъде така благосклонна, за да ми позволи да зърна пак Бронзовата, Великата река. Може би е по-добре човек никога да не се връща по следите на стъпките си-ще намери своята мечта променена, а спомените-стари и различни. Но сега, когато пътуването беше свършило, открих неочаквано за самия себе си простата истина, че човек може да напусне Сепик, но Сепик няма да го напусне никога.
А райска птица така и не зърнах.
Автор: Симеон Идакиев