Пътешествие у дома

Този пътепис участва в конкурса “По света” 2011
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Моите разкази за пътешествия до днес бяха за “чужди” земи, днес искам да ви доведа на пътешествие – у дома, в нашия град. И така нашият град е много малък, той дори не е град, а градче, но е център на община, в състава на която има още шест села. Като всяка друга „селска” българска община не блести с кой знай какви забележителности или културни прояви, но… „ и ний сме дали нещо на света”.

На 5 септември градчето ни има рожден ден, става на 27 години. В чест на този рожден ден реших да поканя читателите на „По-близо” у дома и да им разкажа съвсем накратко нашата културна история.

Започвам, разбира се, от най-важното, което сме „изровили” от земята – Тракийското сребърно съкровище от Борово. Тази година имах възможността да го видя отново. Това стана в Търново в Хана на Хаджи Николи. Признавам си, срещата с него ми даде идеята за настоящия разказ. Оригиналът му се съхранява в Националния исторически музей.

Според Георги Китов Боровското съкровище може: „по най-категоричен начин да се определи като тракийски /паметник/”, който съчетава животински и човешки изображения и илюстрира пътя на стиловото и сюжетно развитие от геометризъм към реализъм. Този паметник на древната тракийска култура е открит през 1974 г. по време на есенна оран в местността Сиври тепе, на 2 км от село Волово от Трайчо Великов Стоев. Представлява царски ритуален сребърен сервиз с позлата, състои се от пет съда – три ритона с протоме на бик, кон и сфинкс, каничка и купа. Датиран е към ІV в. Пр. Хр. Надписите на два от ритоните и на каничката споменават името на тракийския цар Котис /383-359 пр. Хр./

Най-интересният съд е каничката, нейната дръжка не е била открита, но подобно на ритоните и тя най-вероятно е използвана като смесителен съд. Траките размесвали виното с вода за ритуални цели. Фигуралната украса не само я прави неповторим артефакт, но носи много информация за ритуалните действия, свързани с празниците на Дионисий. До отвора на дъното са разположени три водоплаващи птици, според Китов – лебеди. В тракийската митология водоплаващата птица е медиатор между световете на живи и мъртви. Следват два фриза – първият показва сцени от култа към Дионисий, в пира вземе участие митологичния герой Херакъл; във втория са разположени сподвижниците на бога – вакхани и сатири.

Ритоните пречиствали ритуалната смес от вино и вода, правили я свещена. Изображенията на ритоните също са свещени – компилация от невидимия и видим свят. Сфинксът е може би най-популярният съд от съкровището. Той възхвалява мъдростта и силата – главата е на жена, тялото на лъв с крила. Вторият ритон е с протоме на кон – свещеното животно на траките, а третият – на бик, символоизиращ силата. Образът на бика в тракийската митология се поставял редом с този на Великата богиня, той символизирал мъжкото начало в природата и се свързвал с оплодителната енергия на слънцето.

Последният съд е блюдо с две дръжки, захванати посредством апликации на брадати сатири. На дъното на блюдото се открива интересна сцена – митично животно – крилат грифон с тяло на лъв и глава на орел, напада сърна.

В какво се състои значението на Боровското съкровище – без съмнение то е дело на тракийски майстори, вероятно работили в Северна България. Елинистичното влияние се подразбира, цялото тракийско изкуство е повлияно от културата на Древна Гърция. И тук оттласкването на Боровското съкровище от гръцката традиции и акцентиране върху особеностите на тракийското световъзприемане, самостоятелността в изображенията на герои и сцени, както и перфектността на тракийската ювелирна техника го правят важно и значимо за националната културна съкровищница.

Откриването на съкровището привлича вниманието на специалистите върху могилния некропол, разположен в близост до Борово. Още в края на 1974 г. са разкопани и проучени могили от 1 до 5. Докато в тях работят археолозите, апетитите на иманярите са насочени към могили 6, 7 и 8. В могила № 6 те попадат на зидано съоръжение. Специалистите от Русенския исторически музей извършват спасителни проучвания, а през 1996 г. гробното съоръжението е разкопано и открито за посетители. Неудобството за посещения идва от това, че се намира в могила, която отстои на 5 км от града, в средата на нива, която обработва земеделската кооперация. Гробницата е проучена и обозначена – от „македонски” тип, построена от добре обработени варовикови блокове. След като почти всички я видяхме през 1996 г., археолозите я запръстиха на естественото й място, и за определен период от време забравихме за нея.

Едва през 2007 г. Община Борово потърси помощта на РИМ – Русе за преместване на съоръжението в пределите на града, за да стане то обект на туристически посещения.

Така изглеждаше гробницата преди да бъде преместена. Тук трябва да се споменат имената на нашата съгражданка Цветана Димитрова, автор на тази и следващата снимка, и на археолога Димитър Станчев, уредник в отдел „Археология” на РИМ – Русе, който състави плана за преместването на гробницата в Борово.

Ето я на новото й място, в парк, срещу сграда, която трябваше да стане местен музей. След преекспонирането й със съвременни технически средства гробницата беше запръстена, но без да се достигне височината на могилния насип от 8 метра.

И така Гробницата на гетски аристократ от ІV в. пр. Хр. днес се намира в пределите на града, достъпна е за посетители. Няколкото думи за нея, дължим на Димитър Станчев – състои се от едно правоъгълно помещение – камера, ориентирана с дългите си страни по направление на посоката изток – запад. Размери – дължина 2,31, ширина – 2,09. Покрита е с полуцилиндричен свод, лицевата фасада е на изток. Входът има трапецовидна форма, вратата затваряла входа посредством плъзгане в жлебове. Увенчаването с триъгълен фронтон на лицевата фасада прави гробницата уникална. Подобно покритие за този тип гробни съоръжения не е познато досега по нашите земи.

За да се оформи парковото пространство около нея през 2007 г. Община Борово организира скулптурен пленер. В него участваха петима художници, които изработиха скулптури от русенски варовик. Мой фаворит сред тях е тази. Тя е работа на едно 21-годишно момиче, което избра за свое вдъхновение врачанския наколенник, открит от Георги Китов в Могиланската могила. Така Младена Младенова показа силата и спечели благословията на тракийската Богиня майка. Няколко думи за първообраза, макар той да е изключително популярен. Наколенникът се съхранява във Врачанския музей, част е от парадни тракийски доспехи. Интересното е, че половината от лицето на Богинята майка е нашарено с линии, благородните тракийски жени са татуирали лицата си. Наколенникът показва лице с растителни и геометрични мотиви.

Другата особено впечатляваща работа е също на жена – Тракийски олтар на Славина Русева, основното изображение на него е водоплаващата птица – медиатор между световете за траките. Художничката ми сподели, че това са онези лебеди, които тракийският майстор е изобразил на каничката от Боровското съкровище.

Двете млади дами трудно биха се преборили с каменните блокове без кавалерската помощ на Николай Маринов. Имах възможност да ги наблюдавам как работят, и ви казвам, че борбата с камъка си е мъжка работа. Докато им помагах (всеки ден все нещо им трябваше – още удължители за електричество, за да захранват техниката си, вода, транспорт и какво ли не), имах възможност да наблюдавам творческия процес. Николай помагаше на дамите, като едновременно с това работеше своя Грифон. Разказа ми, че той също е от нашето съкровище, от дъното на блюдото. Затова беше поставен до входа на гробницата да охранява символично духовете на древните ни предци, чийто вечен покой бяхме нарушили за целите на бъдещия културен туризъм.

На откриването на гробницата и парка дойде професор Маразов, от него научихме, че това е гробница на гетски аристократ, по нашите земи живеело тракийското племе гети. Така беше озаглавила своята работа другата дама – Соня Чурова, която изработи Глава с гетски шлем.

И накрая, но не на последно място до входа на парка поставихме Кентавърът на Илия Андреев, през 2007 г. той за втори път участваше в пленер в Борово и можехме да го считаме за приятел на града. През 2008 г. го срещнах в Созопол, сред нещата, които беше изложил, имаше една малка скулптура от русенски варовик. Сподели ми, че е изработена от парче, хартисало от Кентавъра. „Позна ли я” – ме попита той – „тази дама е боровчанка”.

И така първото, с което може да се похвали нашето градче, са даровете на далечните ни предци – траките.
Те винаги ни измиват очите пред чужденците в плана на културния туризъм, в нашия град – също.

По-малко познати дори сред съгражданите ни са събитията, които се случили по време на Руско-турската война.
В нейната историята действията на Русчушкия отряд стоят на заден план в сравнение с действията на Предния отряд при Стара Загора и Шипка и на Западния – при Плевен и в Софийско. Русчушкият отряд имал важна задача – да неутрализира силите на 100 000 турска армия в укрепения четириъгълник Русе – Силистра – Варна – Шумен. Един наш съгражданин Петко Николов е написал малка книжка по този въпрос – „Щабът на Русчушкия отряд в с. Брестовица 1877-1878 г.”. Той е родом от Брестовица, което е едно от двете най-малки, но затова пък едно от най-красивите села в нашата община. Едва ли руската армия е избирала мястото за своя щаб съобразно природните дадености, но фактът си остава – през 1877 се сформира Русчушкия отряд, който е поверен на командването на престолонаследника Александър Александрович. За място на своя щаб той избират село Брестовица. Тези пет стари снимки получих от моя добър приятел Петко Николов, а той от своя страна – от свой приятел, който ги открил в необятните руски сайтове. Тук ги прилагам с негова благословия. Първата снимка е на единствената през 1877 г. двуетажна къща в Брестовица, в която се настанил престолонаследника. През м. декември 1877 в село Брестовица идва сам император Александър ІІ.
Къщата, която за кратко била дом на престолонаследника, била собственост на Васил Белев. В близост до нея се намирала друга къща, в която се помещавала трапезария за 30-40 души, истински разкош за времето на 1877 г.

Както казах и по-рано, за да избере за място на своя щаб село Брестовица Престолонаследникът изхождал от редица тактически съображения – то било едно от големите села с християнско население, в него имало едва 7 турски къщи, от тук до Главната квартира в село Горна Студена било съвсем близо, на около 35 км отстоял понтонният мост, изграден в друго наше село – Батин. Мостът свързвал Батин със съседното румънско село Петрушани, по него руските войски получавали храна и боеприпаси, а изпращали мъртви и ранени. Медицинското осигуряване на отряда ставало от близките болници, едната се намирала в друго село от нашата община – Обретеник, а втората – в съседния град Бяла. Стратегическите съображения едва ли са имали нещо против красотата на природата, гънките на хълмистия терен трябва много да са допаднали на руската душа.

И така по време на войната всяка българска къща в Брестовица подслонявала руски офицер. Тук живеел и работел художникът Д. Поленов. Има много запазени негови скици и рисунки от времето на пребиваването му в Брестовица.

Както знаем Русчушкият отряд изпълнил напълно своята задача – не позволил на 100 000 армия да се притече на помощ на Осман паша при Плевен.
Войната свършила и руската армия се изтеглила от българските земи. Руското императорско семейство подарило за спомен на жителите на село Брестовица пет прекрасни камбани, църковна утвар и книги. Камбаните са отлети по специална технология и са богато украсени с надписи и митологични сцени. Те и днес са там в камбанарията на църквата, носеща името на Свети Иван Рилски. Самата църква е паметник на културата с национално значение, построена е през 1876 г. и е добре съхранена и до днес.

Така е изглеждала през 1877 г.

Така изглежда днес.
До нея се издига камбанарията с прекрасните камбани.

Стигайки до наши дни си мисля, с какво можем да се похвалим ние, съвременните боровчани. Най-важната културна проява през последните години е Фолклорният фестивал „От Дунав до Балкана”. Организира го, разбира се, единственият в града ни културен институт – читалището. Провежда се всяка година на 4 и 5 септември.

Фестивалът си има знаме, фестивално шествие, жури и награди и духова музика, която води шествието. За двата дни в градчето ни се изсипват самодейци от почти цяла Северна България – от Видин до Варна.

Днешният празник възкресява една традиция от миналото. Всяка година за събора на Горна Манастирица в селото идвали да свирят музиканти от Лясковец, духов оркестър, воден от прочутият през 30-те години на ХХ век бай Кутьо. Стоели в селото по две седмици, спели в сламена колиба на общината, която се намирала там, където днес е паметника на загиналите във войните за национално обединение. Сутрин тръгвали из селото, по къра, по нивите и веселели хората. Циганките пък обикаляли по къщите и прибирали скромната лепта за музикантите – брашно, боб, сушенки, кой каквото обича да даде. Хорото на празника ставало на хорището пред църквата. За тази традиция ни разказа нашият краевед Тотьо Манев и с читалищните дейци решихме, че връзката между времената и традициите трябва да се осъществява от духова музика.

Фестивалното шествие е изключително пъстро и празнично, това са наши самодейци, те носят беленска хърцойска носия, характерна за село Горазд.
Горна Манастирица и Горазд са двете села, който постепенно се съединили, прекратили старите вражди, дори взели да се сродяват помежду си и дали начало на днешното Борово.

И така в чест на рождения ден на нашия град реших да направя пътешествие из неговото минало – близко и далечно и да го разкажа на познати и непознати. Надявам се привлекателността на пътешествията да се определя не само от километрите отстояние, а от ценностите, които показва.

Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева

Конкурсът за пътеписи на Poblizo.com – “По света” 2011 е подкрепен от

Jabse.InK : Публикувай своята история! Сподели с повече хора интересните, популярни статии!