Към Прощаване с Пънлай (част 2)
Последни обиколки
На въпроса ни защо ядат скорпиони, ларви, червеи и всякакви насекоми, Джанбин отговори така: “Вие знаете ли какво е глад? Когато умираш от глад, ядеш всичко, което се движи около теб. А когато този период отмине, ти установяваш, че всъщност скорпионът бил вкусен и така той остава в националното меню.”
След това ни разказа защо не може да яде сладки картофи (дигуа на китайски). “До петгодишната ми възраст (1985 г.) това беше единствената храна за моето семейство и за повечето китайци.” Джанбин е от провинция Хубей, но гладният период се отнася за цялата страна.
Потърсих страницата “Големият глад в Китай”, ала тя е цензурирана тук, в страната, и не се отваря. Но ако общувате всекидневно с китайци, научавате нещата от първа ръка, не ви трябва интернет. Големият глад (1958 – 62) е убил 45 милиона души в Китай и е най-големият изкуствено предизвикан глад, който светът някога е виждал. Най-смъртоносният глад в историята е причинен от диктатор в селските райони на страната.
През лятото на 1958 селскостопанските колективи са обединени в гигантски комуни с повече от 20 хиляди домакинства. Тогава започва и най-голямото разрушаване на недвижими имоти в историята – една трета от всички жилища е превърната в развалини – за да се преместят селяните, да се прокарат пътища… На милиони селяни им е наредено да оставят селската работа и да се присъединят към работната сила в стоманодобива. Мегаломански стремежи, без да се мисли за цената, която другите ще плащат. И Китай слязъл в ада.
Господин Уей от провинция Фудзиен, известна с хубавия си чай, разказва защо роднините му са измрели от глад в този период. Той е от семейство на селяни, които отглеждат чай.: “Беше ни казано, че чаят е упадъчен и капиталистически. Наредиха ни да изтръгнем всички чаени храсти и да отглеждаме зърно. Нашето семейство работи по тези хълмове от много поколения. Знаем почвата и климата и казахме, че зърно тук не може да вирее. Тогава ни наредиха да построим язовир. Ние не знаехме как и затова попитахме партийните кадри, отговорът беше: “Питайте някой стар селянин!” (почти като в приказката ”Защо не убиват старите хора”). Нямахме избор, така че няколко старци се събраха и планираха язовир, макар че никога не бяха виждали.. Трудихме се и се трудихме… Тъй като не отглеждахме никакви култури, имахме малко да ядем. Накрая язовирът беше готов. Веднага щом пуснахме водата да тече, тя отми язовира. Попитахме кадрите какво да правим. “Отглеждайте чай!” Но чаят не дава реколта първите няколко години. В продължение на три години нямахме какво да ядем. Много от моите роднини починаха от глад…” Хората са ядяли кората на дърветата…
Като се добавят и наводненията от Жълтата река от 1959, когато са се удавили два милиона души, бедствената картина се допълва.
Тези зловещи времена са част от историята на един народ, който винаги е творял красота, който е подарил на света порцелана и за когото изяществото е религия. Народ, който тачи традициите си като светиня и е единствен в света с литература, писана в продължение на три хиляди последователни години. И досега китайците, когато са изправени пред избор, се обръщат за съвет към казаното от Конфуций.
