Към Прощаване с Пънлай (част 1)
Последни обиколки
Попитаха ме приятели от България как може да се обясни пълната непроницаемост и липса на усмивка по лицата на китайските състезатели, когато получават медали на олимпиадата в Лондон. Ники от своя страна се учудва, че всичко ми е изписано на лицето – емоциите се четат. Явно разбиранията ни по този въпрос са контрастни. Замислих се.
За нас, европейците, прекалено строгият самоконтрол потиска не само изразяването на чувствата, но и самите чувства. Когато не налагаме ограничения на преживяването, животът ни се отваря за спонтанността, а не се смалява от контролирани убеждения или оценки. Смисълът на живота не е да го ограничаваме, а да го живеем, да го чувстваме – също като децата. Не и за китайците.
Следя Балетния конкурс във Варна почти от самото му начало. И в балета направиха пробив – от няколко години азиатската вълна заля призовите места, редовно получават награди. Като недостатък в танца им журито посочва само характерната безизразност, която се забелязва в контраст с останалите балетисти. Балетът е изкуство, а не гимнастика, и там липсата на емоции наистина е недостатък. Аз харесвам чувството в изкуството, а не майсторлъка и прикриването на чувствата. Но това е обща азиатска черта – лицето да носи маска, да не изразява нищо. И при японците е така, и при другите азиатци… В Пекинската опера лицата на актьорите направо са скрити зад маски, непроменени от векове.
Възпитанието им е такова – да не показват чувства; особено неприлично е, ако са радостни! Между приятели се отпускат, но на обществени места си поставят маски – неразгадаеми, спокойни, без никаква гримаса. Иначе се чувстват уязвими и беззащитни.
В китайската медицина емоциите са съществен фактор за здравословното състояние. Физическият и умственият аспект са неделими, ето защо информацията, която лицето дава за състоянието на тялото, разкрива също каква е емоционалната природа на човека.
Момиче продава народни инструменти
Я да избързаме да видим момичето...
Самоконтролът и сдържането, превърнало се в непроницаемост, са станали като формули на китайския характер. Кондзъ (Конфуций) е казал: “Китаецът трябва да бъде скромен.” Ако някой се възгордее въз основа на знанията си например, останалите ще го презрат.
Всъщност в ежедневието китайците обичат да се усмихват… Често и в отговор на моята усмивка.
Само с усмивка и смирение успяваш да погледнеш живота през очите на другите.
Накрая ще ви представя едно стихотворение на поета Лян Сяобин (роден през 1954), за да се убедите, че външната маска няма нищо общо с вълненията на сърцето, в случая – с оронената душа на цяло поколение китайски интелектуалци. Небето на Китай е отразило в себе си гигантската човешка болка, очевидно нанесена по време на последната революция – “културната”.
Небето умира красиво и цветно
синята му душа изтича
и от него струи червена светлина –
дали това не са красиви облаци…
Аз застрелях синьото небе –
знам
това е кръв, тече безумно,
аз застрелях синьото небе –
нима то е мъртво?
От устните на синьото небе
буйно потече червена светлина –
дали това не са красиви облаци?
И още един китайски поет – Йен Ли:
… а небето, натъпкано с ята гълъби, дори не помръдва.
Къде ли се продава ново небе?
Няма нужда да се изправиш,
За да видиш, че небето е притъмняло…
Всеки от нас е уникална, незаменима душа, обградена от чуплива черупка… С тези мисли се вглеждам в прелитащите покрай мен ученици от близкото училище, яхнали велосипедите си, отиват на обяд. Всеки понесъл своя малък свят – цяла Вселена.
Деца тренират кунг фу на улицата
Че е обедно време може лесно да се разбере и по продавачките, излезли да си сготвят пред магазините, направо на тротоара. Храната винаги трябва да е топла и прясно приготвена – тук я няма западната сандвичева мода. Затова и малките евтини ресторантчета и закусвални се изпълват от 11 часа с хора, напуснали за малко работните си места.
Продавачки си варят пелмени за обяд
Тази майка с малката й дъщеричка са решили сами да си уловят обяда.
Момиченцето си е завързало бяло наметало срещу слънце. Не бива да почернява!
Скоро торбичката ще се напълни
Оглеждат короните на дърветата край пътя и търсят нещо. Цикади. Стържещият им металически звук заглушава дори разговор. Като наближите някое дърво, заселено с цикади, понякога – когато решат – те млъкват дружно. Отминете ли ги, звънтежът отново гръмва зад вас, сякаш ви се надсмива. Невидимите ламаринки започват да се кискат, смешничко им е нещо…
Докато не застане под дървото някой с дълъг прът като госпожата, зажадняла за цикада – барбекю. Краят на пръта е или облепен с паяжина, или намазан с леплива брашнена кашица. Без много уговорки той се доближава до пищящата живинка, която залепва за него и замлъква завинаги. Нататък с едно сръчно движение ловецът откъсва крилцата и пуска насекомото в найлонова торбичка. Шишчетата с цикади са познати в цяла Азия. И не само…
Има около 2500 вида цикади в света. Ники разпознава три от тях по звука, който издават. Живеят в умерен до тропически климат. Миролюбиви са – не хапят, нито жилят. Снасят яйцата си в клоните. Много хора по цял свят ги ядат – в Китай, Малайзия, Мианмар, Латинска Америка и Конго. Използват се и в китайската традиционна медицина.
През династиен Китай отглеждането на цикади било смятано за елегантно хоби. Дворецът даже имал специални майстори да се грижат за пеещите насекоми и за бойните щурци. Боят с щурци може да се сравни по интерес с футбола в съвремието. Днес официално е забранен, но като на всяко забранено нещо му се радват с още по-голяма страст…
Хората започвали да отглеждат цикади и щурци около началото на зимата. През късна есен се пълнело гърне с пръст, в което насекомото полагало яйцата си. През зимата гърнето се местело на топло място, покрито с плат и поливано с вода всеки ден. Грижите за тези любимци подтикнали цяло направление в приложното изкуство, което създавало специални къщички за тях – под формата на гърненца, клетки и кутийки. Материалите за тях можели да бъдат от месинг, слонова кост, нефрит и злато до кратунки, сандалово дърво, бамбук, глина и порцелан.
В наши дни наред с пойните птички се е запазила традицията да се отглеждат щурци и цикади.
Нашите ловци са късметлии – без особен труд бързо напълниха торбичката и се отправиха към къщи да обядват. По-нататък по улицата видях възрастен мъж, който оглеждаше короните на дърветата за по-тлъстичък улов – явно, добър ден за лов на цикади…
Аз пък се отправям да си купя дигуа – сладки картофи, ямс. Печени, напомнят на вкус и по цвят на нашенската тиква. Пекат ги направо на улицата, в ей такива походни печки.
От два месеца ги купувам от засмяната женица на съседната улица, която ги приготвя като че ли най-добре в града. С нея от време на време влизаме в следния кратък диалог: “Пак си излязла без ръкавели! Слънцето ще те грабне!” – гълчи ме майчински тя. “Облачно е!” – соча небето.
Така се теглят сладките картофи
“Нищо, то и през облаците напича…” Тя води, аз се предавам и се усмихвам виновно, трябва да обещая, че ще взема мерки, ще си купя бели ръкавели. Как да й обясня, че златистият загар се цени високо по нашите земи, а и за здравето е добре. Тук го имат за грозен и крайно отблъскващ, а тя е загрижена за красотата ми… Примирявам се, че ще ме харесват само зиме, като избелея…
Цели три години си плувам тук в розовите облаци на добротата и сърдечността. Не само сред приятели, но и сред непознати. Започнах да се опасявам, че ще си изгубя имунитета към злото, придобит в родината. Важен за оцеляването имунитет, но тук – ненужен – никой не иска да ти направи зло, да те обиди – защо да го прави… И не само към мен се отнасят така, но и помежду си, помагат си, не си вредят. Е, поне в Пънлай е така, за другаде не говоря…
Залез над града - рядка гледка
Маранята е влажна – екстремно метеорологично състояние за градски туризъм. Нощем няма звезди, няма луна – черно небе. Дори слънцето не се вижда през деня. Постоянна не мъгла, не омара, а полупрозрачна пелена от водни изпарения размива контурите на сгради и дървета. Човек започва да придобива дразнещото усещане, че недовижда. Почти през цялата година е така – това е въздухът на Изтока.
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева
7 Коментари
Мила Богдана, следващия път като отивам в Китай, ще ви поканя да дойдете с мен – да видите всичко това с очите си, а и да си изберете петопръсти обувки сама :) Радвам се, че ви впечатлява това, което съм забелязала и аз в тази изключителна страна.
Желая ви много и завладяващи пътешествия!
ооо забравих искам от онези обувки с пръсти 2 чифта – страхотни са – ще си ходя с едните у дома, с другите ще се фукам навън :))))
Хах, това със яденето на щурци направо … брррр. А тези картофи ми напомниха за царевицита на жар, която понякога лятото продават в количка пред ФК. Сега последната мода в Морската ни градина е царевица на пара. А в София на Витошка видях печени кестени да продават мммм…
Слънчевия загар – вярно на тях китайците някак не им ходи. Каквито са хубавки с тез черни коси и загар да им сложиш направо ще се развали контраста в картинката :).
Но усмивката е им е много заразителна.
И аз ти благодаря, Вани, за добрите думи и за вярното приятелство! До скоро, мила!
Mnogo vylnuwasht i chuvstven razkaz za prejiwenite momenti w Kitai. Naistina spodelqm twoeto mnenie,che chuwstwata i emociite ni prawqt istinski,nas horata.Drugoto-bezizraznoto, go ostawqm na ma6inite i robotite.V towa otnoshenie kitaicite sa oshteteni .Vse pak,polojitelnite neshta pri tqh wzemat prewes.Mnogo ti se radwam na wsi4ko,koeto si napisala do sega i smqtam,4e e izlku4itelno polezno chetiwo za iziskan wkus,i za razlichni wyzrasti. Blagodarq ti,che te ima i,che si moq dobra i istinska priqtelka. Do skoro!
Благодаря, Наде! Отново много щедра оценка ми даваш, и много вдъхновяваща.
За сега Норвегия е есенна, скоро ще разкажа и за есенен Берген…
До скоро! :)
Отново страхотен пътепис,честно си признавам много бих искала вместо всекидневната чалга,децата да прочетат един,два,та дори и повече пъти всички тези пътеписи.Тогава може би ще станем по добри,по толерантни,по искрени и по човечни,ще бъдем истински.
С нетърпение очаквам да се запозная със зимната приказка Норвегия,а още повече очаквам книга !