Последни обиколки
Тъжно е, когато приказката свършва… Раздялата с приятели винаги тежи.
Когато пристигнах в Китай преди три години, моя приятелка от Варна ме успокояваше по скайпа: “Ще свикнеш, накрая даже няма да ти се връща…”.
Усмихнах се мрачно – толкова абсурдно ми звучеше тогава. Разбира се, Лили излезе права.
Някои хора минават и бързо излизат от живота ни. Други са с нас за малко и оставят отпечатък в сърцата ни. И ние никога вече няма да сме същите…
Всяка страна има тъмно и светло лице. Аз избрах да общувам със светлото. Не очаквайте да пиша за китайската мафия – не ми е интересна (както и българската, и японската, и останалите по света). В драматургията има предпочитание към така наречения “лош” герой – смята се, че неговият характер е по-противоречив и развитието му – по–интересно за проследяване. Моят интерес обаче е провокиран много повече от добрия човек – не по-малко дълбок и сложен като душевност.
Навсякъде има добри хора и аз вярвам, че са много. Тук, в Пънлай, имам привилегията да познавам едни от най-добрите хора и те да са мои приятели – Уан Уей, Сун, Клер, Джанбин, Ян Шао, Маа и Ники – прекрасни млади хора – умни и чувствителни. Към тях добавям и двете европейки – Моника и Вероника – с които ме свърза същият този малък севернокитайски град. Благодарна съм, че попаднах точно в провинцията, а не в някой от мегаполисите на Китай. Тук, далеч от многогласия Вавилон, са се запазили старите нрави, обичаи и отношения, китайският дух.
Броени дни до отпътуването ни. Еднопосочно този път. В тези последни обиколки из града се прощавам мислено с всички интересни места, които ми станаха любими и до края не преставаха да ме изненадват и удивляват. Привързах се към тази откритост, детска непосредственост и готовност лицата винаги да разцъфнат в усмивка. Ще ми липсват.
Дали ни харесва или не, но всеки от нас е посланик на добра воля на собствената си страна в Китай. Нашето индивидуално поведение оказва влияние върху начина, по който ще бъде разглеждан целият ни народ. Когато се отнасяме с местните жители честно, с уважение и достойнство, така и те се отнасят с нас.
Изчислено е, че до петдесет процента от всички новопристигнали чужденци в крайна сметка напускат Китай по-рано от планираното. По същество всичко е различно. Влюбена съм в Китай, но не винаги ми е било леко. Минах си и аз през четирите етапа, които характеризират престоя в различна култура.
Първият период, наречен от мен “меден месец”, е най-вече вълнение и очарование от приключението Китай, когато виждаш преди всичко екзотиката. След като този романтичен месец отплава, настъпва оттеглянето. Изпитвах нови и неприятни чувства на неудовлетворение и гняв, породени от езиковата бариера, ниската обществена хигиена (защо плюят непрекъснато и навсякъде!), безопасността на движението – по-скоро опасността да вървиш по улиците… Споразуменията и договорите непрекъснато се променят или не се спазват и това води до усещането, че човек постоянно е излъган. Открих в себе си тенденция да критикувам и да се възмущавам от всичко. При мен продължи около три месеца, но обикновено обхваща половин година, ако човек няма социална подкрепа и приятели сред местните хора.
Идва третият период – на приспособяване. Човек се чувства по-уверен, по-малко изолиран, връща си чувството за хумор, животът става по-рутинен и предвидим. Приятелите помагат много. И така – две години.
Последният етап носи отново ентусиазъм, като първия. Почувствах се “у дома” в Китай. Това, което в началото съм смятала за лудост, сега изглежда банално и незначително. Казват, че ако в този момент се върнеш в родината, ще преживееш обратен културен шок, но това ми се вижда прекалено… При мен не е така. Родината си е родина.
И след всички философии – как можеш да си тръгнеш от някого, в когото си вложил толкова много от душата си…
Последни обиколки… Тръгваме из града рано сутринта. Момент, да догледаме по телевизията китайския документален филм за Калоян Махлянов – Котоошу – първият европеец, спечелил Купата на Императора. Показват и родителите на знаменития сумист в дома им в Джулюница. Радват се от сърце на победите на сина си, макар и само пред телевизора. Котоошу е познат и обичан не само в Япония, но и в цяла Азия. От време на време сърцето трепва при споменаването на родината: “Балджалиа!” – на китайски, с ударение на последната сричка. Финалните надписи ме връщат в неделния ден.
От осем сутринта започва службата в единствената църква в Пънлай.
Ники предложи да отидем заедно. С нея се запознахме месец преди отпътуването ни и скоро се сприятелихме. На момичето му предстои магистратура в Лондон, започва нов етап и в нейния живот. Делова и организирана, с нюх към бизнеса, Ники много ни помогна в изпращането на багажа ни за България. Намирането на надеждна транспортна компания и преговорите с нея не е никак лесно в Китай и само човек като нея може да се справи.
Срещаме се с Ники в топлата сутрин и тръгваме към евангелската баптистка църква. Още в двора ни посрещат усмихнати служителки с поздрава: “Добре дошли, сестри!”. Влизала съм в храма по друго време, винаги е било празно, но сега – какво чудо! – голямата църква е претъпкана до краен предел, всички пейки са заети, и на втория етаж – също.
Хората – и млади, и възрастни – си носят книжки с псалми и пеят вдъхновено заедно с пастора.
Над голям екран над олтара се изписва текстът за закъснелите, до които не достигат книжки. Ники също пя, тя знаеше псалмите отпреди (като гимназистка е ходела на службите тайно от майка си). След това пасторът разпалено започва своята проповед, а паството слуша умиротворено.
Изненадах се – не съм и подозирала, че има толкова християни в Пънлай (общо за Китай те съставляват един процент от цялото население). Всъщност знаех отпреди, че християнската мисия е навлязла в страната именно от тук, но нямах представа за големия брой последователи.
В предверието от стара снимка ни гледа сериозна и одухотворена млада жена, облечена по модата от ХІХ век. Американката Шарлот (Лоти) Муун, родена през 1840 година във Вирджиния, е първата християнска мисионерка в Пънлай. И днес местните християни говорят с дълбока почит за нея. За изключителната й човечност, всеотдайност и горещо сърце аз я наричам американската Майка Тереза.
Историята й много ме трогна, ето я накратко.
Лоти е била високообразована млада дама, владеела е свободно латински, гръцки, френски, италиански, испански и иврит, а по-късно става експерт и по китайски. Тя получава една от първите магистърски степени по изкуствата, присъдени на жена в родината й. На 33 – годишна възраст официално е назначена за баптистка мисионерка в Китай. Пристига през 1873 г. в Пънлай (тогава Дънджоу – Dengzhou) и започва да преподава в училището за момчета.
Отначало Лоти, както я наричат пънлайчани, е настоявала новопокръстените да носят американски дрехи, за да се отличават от езичниците. Но постепенно тя разбира, че колкото повече пренебрегва западните украшения и се идентифицира с китайците, толкова повече тяхното естествено любопитство към чужденците (и понякога отхвърляне) се превръща в искрен интерес към към евангелието. И още нещо важно осъзнава тя – че само жена може да достигне сърцата на китайските жени (нещо, което и аз почувствох за трите години, преживени тук). Лоти започва да се облича в китайски дрехи, възприема местните обичаи, научава се да бъде чувствителна към китайската култура и започва да я уважава и да й се възхищава. В замяна тя получава любовта и уважението на много китайци.
В писма и статии Лоти описва живота на мисионера и признава отчаяната нужда от повече посветени на каузата хора, за чието финансиране обаче не достигали средства.
През 1892 г. си взема така необходимата отпуска и се връща у дома в САЩ. Тя е много загрижена, че нейни колеги се топят и умират рано, без никаква почивка у дома. Начинът на мислене тогава е бил: “Отиди на мисионерското поле, умри на мисионерското поле!” Евангелистите никога не са очаквали да видят отново своите семейства и приятели. Муун се аргументира, че редовната отпуска на всеки десет години ще удължи живота и ефективността на опитните мисионери. И успява да им я издейства.
По време на мисионерската си практика Муун се среща с чумата, глада, революцията и войната. Първата Китайско-японска война (1894 г.), въстанието от 1900 г. и Китайското националистическо въстание, което сваля династията Цин през 1911, дълбоко засягат работата на мисията. Гладът и болестите вземат много жертви. Когато Лоти се завръща от втория си отпуск през 1904, тя е поразена от страданието на хората, които буквално са измирали от глад. Тя пледира за повече средства, но мисията е потънала в дългове и не може да изпрати нищо. Заплатите от мисията са доброволно спрени.
Лоти е споделяла личните си финанси и храна с всеки нуждаещ се покрай нея, което е подкопало здравето й. През 1912 г. тя тежи само 40 килограма. Стреснати, колегите й мисионери от други градове са уредили да бъде изпратена обратно у дома, но по пътя Лоти умира на 72 години в пристанището на Кобе, Япония. Тялото й е кремирано и върнато при семейството й във Вирджиния.
Човек никога не стига до върховете такъв, какъвто е тръгнал. За мен няма значение каква точно религия е изповядвала Лоти. Тя е героична жена, мъченица на вярата, тясно свързана с историята на Пънлай и с навлизането на християнската мисия в страната. Личност, посветила живота си на една висока идея и на чисто човешката грижа за хората.
Улицата след старата арка води до Неделното училище
В класната стая на Неделното училище
Момчетата седят отделно от момичетата по китайския обичай
Влязохме с Ники и в Неделното училище, основано от Лоти. Беше пълно с ученици. Една от учителките китайки развълнувано ни разказа за бялата жена, станала една от тях и ни посочи паметния знак в нейна чест в църковния двор. Не е била напразна жертвата ти, Лоти.
В Пънлай няма в момента действащ будистки храм, но има жива християнска църква.
Воденичните камъни в паважа на улицата разказват друга вълнуваща история...
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева
8 Коментари
Здравейте, Богдана! :)
Най-важно за мен е мнението на читателите – радвам се, че сме на една вълна и разказът ми се приема с удоволствие :)
Обещавам да разкажа по-нататък историята на воденичните камъни в паважа – интересна е.
Поздрави!
Много леко и приятно се чете … има някакво грабващо очарование в разказа, снимките и между редовете. Има нещо оригинално и трогващо – кулуминацията за мен това бяха воденичните камъни в паважа на улицата….
Благодаря, Яне!
Жива и здрава да си! Много радост ти желая! :)
Четох с удоволствие!Поздравления за авторката!
Петьо, нали се разбрахме, че до сърцата на китайките може да стигне само жена. :)
Важното е, че Пънлай е християнски – за мен беше неочаквано откритие…
До скоро – до следващата част! :)
Благодаря, Наде! :) Подготвям нова поредица, посветена на всичко интересно китайско, което не съм успяла досега да разкажа.
Радвам се, че ти харесва. :)
Сърдечно!
Добре е, че има християнска църква в Пънлай. Ама още по-добре щеше да е ако беше източно православна. Ама Нашите брадати мисионери/ попове/ сигурно нямаше да стигнат до сърцата на китайките :)
Прочетох пътеписа на един дъх, очаквах го с нетърпение и със желание да разбера края на китайската приказка.Наистина трудно човек се разделя с приятели и любими места, но неизвестността привлича.И както винаги невероятна рисунка с думи,вълшебството на приказката ме омая ,чакам следващата от друго кътче на земята!