Прощаване с Пънлай (част 3)

Към Прощаване с Пънлай (част 2)

Последни обиколки

На въпроса ни защо ядат скорпиони, ларви, червеи и всякакви насекоми, Джанбин отговори така: “Вие знаете ли какво е глад? Когато умираш от глад, ядеш всичко, което се движи около теб. А когато този период отмине, ти установяваш, че всъщност скорпионът бил вкусен и така той остава в националното меню.”

След това ни разказа защо не може да яде сладки картофи (дигуа на китайски). “До петгодишната ми възраст (1985 г.) това беше единствената храна за моето семейство и за повечето китайци.” Джанбин е от провинция Хубей, но гладният период се отнася за цялата страна.

Потърсих страницата “Големият глад в Китай”, ала тя е цензурирана тук, в страната, и не се отваря. Но ако общувате всекидневно с китайци, научавате нещата от първа ръка, не ви трябва интернет. Големият глад (1958 – 62) е убил 45 милиона души в Китай и е най-големият изкуствено предизвикан глад, който светът някога е виждал. Най-смъртоносният глад в историята е причинен от диктатор в селските райони на страната.

През лятото на 1958 селскостопанските колективи са обединени в гигантски комуни с повече от 20 хиляди домакинства. Тогава започва и най-голямото разрушаване на недвижими имоти в историята – една трета от всички жилища е превърната в развалини – за да се преместят селяните, да се прокарат пътища… На милиони селяни им е наредено да оставят селската работа и да се присъединят към работната сила в стоманодобива. Мегаломански стремежи, без да се мисли за цената, която другите ще плащат. И Китай слязъл в ада.

Господин Уей от провинция Фудзиен, известна с хубавия си чай, разказва защо роднините му са измрели от глад в този период. Той е от семейство на селяни, които отглеждат чай.: “Беше ни казано, че чаят е упадъчен и капиталистически. Наредиха ни да изтръгнем всички чаени храсти и да отглеждаме зърно. Нашето семейство работи по тези хълмове от много поколения. Знаем почвата и климата и казахме, че зърно тук не може да вирее. Тогава ни наредиха да построим язовир. Ние не знаехме как и затова попитахме партийните кадри, отговорът беше: “Питайте някой стар селянин!” (почти като в приказката ”Защо не убиват старите хора”). Нямахме избор, така че няколко старци се събраха и планираха язовир, макар че никога не бяха виждали.. Трудихме се и се трудихме… Тъй като не отглеждахме никакви култури, имахме малко да ядем. Накрая язовирът беше готов. Веднага щом пуснахме водата да тече, тя отми язовира. Попитахме кадрите какво да правим. “Отглеждайте чай!” Но чаят не дава реколта първите няколко години. В продължение на три години нямахме какво да ядем. Много от моите роднини починаха от глад…” Хората са ядяли кората на дърветата…

Като се добавят и наводненията от Жълтата река от 1959, когато са се удавили два милиона души, бедствената картина се допълва.

Тези зловещи времена са част от историята на един народ, който винаги е творял красота, който е подарил на света порцелана и за когото изяществото е религия. Народ, който тачи традициите си като светиня и е единствен в света с литература, писана в продължение на три хиляди последователни години. И досега китайците, когато са изправени пред избор, се обръщат за съвет към казаното от Конфуций.

И сега изкуствата присъстват в ежедневието им толкова естествено както въздуха, който дишат. Не съм виждала другаде толкова самородни таланти и такова желание за изява – по-скоро да зарадват другите с уменията си. Публиката пък така искрено умее да се наслаждава на творческите изяви, без капчица злоба или завист. Така напълно липсва притеснението “какво ще кажат другите” – всеки е оценен с открито сърце.

Минаваме през едно от любимите ми места – парка. За пънлайчани той е един цял свят. Неочаквано вятърът довява звуците на … саксофон – рядък за Китай инструмент.

Приближих се да снимам музиканта, той продължи вдъхновено джазовата си пиеса. Нямаше никого наоколо в този ранен час. Закачил нотите сред клоните на едно дърво, но не поглеждайки към тях, китайският джазмен свиреше за себе си. Само за миг прекъсна, колкото да ми махне в отговор за довиждане.

Късно следобед се връщах от танци и с изненада дочух отново познатият американски инструмент – концертът продължаваше цял ден – отново без публика, извън времето и пространството…

По-често обаче се чува традиционна музика – народна и откъси от Пекинската опера. Много хора пеят и свирят – и денем, и нощем. Можете да срещнете пънлайчанин, който върви сам по улицата и пее на висок глас популярни китайски арии. Дали се упражнява за предстоящ концерт или просто дава израз на някакви чувства – за мен е загадка, но по-скоро – второто. Никой не се впечатлява от импровизацията, приема се като нещо напълно естествено.

Рано сутрин в тази романтична беседка сред езерото се събира приятелски кръг – оркестранти и една певица. Всеки носи инструмента си и нотите. Нагласяват се и започват.

Постепенно кръгът от слушатели около тях се разширява, всички съпреживяват в захлас. Няма нужда много да се приближаваш, за да чуеш, микрофонът усилва гласа, омагьосващо е да наблюдаваш озарените лица. Заразяващо е. Вдъхновението се предава и на околните. Тръгват си умиротворени и в приповдигнат дух.

Вечерните концерти са други – не така интимни. За тях градската управа подготвя специална сцена сред парка, осветление и водещи.

Там хората се събират отрано, носейки малки столчета в ръка. Понякога идва и местната телевизия да снима. Програмата е шарена, обикновено пеят и танцуват местни таланти от всички възрасти, посрещани радушно и добронамерено.

Но веднъж имах късмета да присъствам и на истински спектакъл на Пекинската опера на гостуващи артисти. Каква радост! Началото беше известено с… фойерверки, разбира се! Изстрелваха ги наблизо до сцената, така че да се разпукват над главите на зрителите. Красиво, но изгорелите частици падаха по главите ни. Никой не протестира, хората просто подложиха вестници и ветрила над главите си. Бунтуваше се единствено съседът ми – Никос гърка. Поканих ги по-рано следобед, след като видях, че сковават сцена насред зеленината, дойдоха и тримата – съпругата му е китайка, наричаме я Нини, и малкото им синче Стелиос. Те са ни добри приятели.

Несвикналото европейско ухо отначало се шокира от внезапно извиващите се високи тонове, но като се вгледах в прехласнатите по детски лица на публиката, разбрах, че историята е интересна.

Дългите ръкави на ярките старинни одежди могат да крият както ветрило или писмо, така и нож… Отстрани на светлинно табло вървеше текстът на съвременен китайски, но кой да ти разбира… За щастие Нини седеше до мен и тихичко ми превеждаше драмата – увлекателна история за семейни взаимоотношения, за любовта на две сестри и вечната поука – кое е по-важно за щастието на човека – парите или искрените чувства. Кое му носи повече пълнота и богатство в живота.

Потънах и аз в разказа и исках да разбера как ще завърши, но Никос, който беше застанал по-назад с малкия и нямаше преводач до себе си, изгуби търпение и трябваше да тръгнат. Тръгнах и аз с тях, все едно – нямаше как да разбера края сама. Остана ми споменът за една изящно разказана история и за искрената способност на хората от квартала да се пренесат и разтворят напълно в нея.

Разбирам и как популярната форма на драма е преминала границите и е достигнала международната публика. Престижните оперни театри по света от години представят и вековното изкуство, датиращо от династията Тан, когато трупите обикновено са играели за личното императорско удоволствие. Операта е един от трите крайъгълни камъка на китайската култура (другите два са традиционната медицина и китайската живопис). А музикалната култура като цяло е добре развита още от династията Джоу (1122 – 256 г.пр.Хр.). Ранната музика е повлияна от Книгата на песните, Конфуций и китайския поет и държавник Чу Юан. Пеенето е гърлено, с високи вокали и речитатив, придружено от струнни и ударни инструменти. Народните песни като навсякъде описват работата и ежедневието – риболов, земеделие и пастирство, популярни сред обикновените хора.


Минавайки през парка, можете да се порадвате и на изпълнения на двете танцови форми на китайската култура – Драконовия танц и Танца на лъва. При лъвския танц изпълнителите имитират движенията на царя на животните, облечени в лъвски костюм. Възникнал е преди повече от хиляда години. Традиционно лъвът се приема като същество пазител. Танцът се придружава от гонгове, барабани и фойерверки, символизиращи късмет.

Подобно на лъвския танц, и драконовият се наблюдава най-вече на празници като сватби, Нова година и прочутите китайски фестивали. Народът използва израза “потомци на Дракона” за обозначаване на етническата си идентичност. Музикантите свирят на цимбали, барабани и гонгове.

Ето ги на снимките – съсредоточено следят танца на драконите, които в този момент гонят злите духове.

След това няколко мъже нарамват сватбения паланкин и, предвождани от оркестъра, правят с него кръг по площадката. Нямаше булка вътре, явно репетираха за сватба.

Ето я и нея – колоритната китайска сватба. Била съм гостенка на няколко и знам, че пъстрата и весела част е всъщност на улицата, когато вземат булката, не толкова по време на обяда. Музиканти и танцьори заемат местата си – ето, младата невеста излиза от дома си – започва празникът! Докато снимах унесено, усетих, че и аз съм обект на фотографски интерес. Помолиха ме да позирам – добре – но това не беше достатъчно. Трябваше да покажа с пръсти знака V, без който никой уважаващ себе си китаец няма да позира за снимка. Пожелавам щастие и любов на младоженците и, разчувствана, се отправям към нашата сладкарничка за срещи.

Единственото място в града, където може да се седне само на кафе. Приучих приятелките ми да се срещаме там и винаги сме само ние, много приятно, можем да се наприказваме спокойно. Тъй като до този момент никой не беше поръчвал кафе, сладкарките не умееха да работят с кафе машината, но бързо се научиха. Вече и не питат за поръчката, знаят – две кафета. (Дали ходят там сега без мен…).

Вероника ме чакаше, и тя развълнувана от пищната церемония. След малко видяхме през прозорците да пълзи бавно специалното рекламно покрито камионче, едната му стена е заета от голям екран, на който се излъчва видеозаписът на току- що танцувания ритуал. Всички в града да споделят радостта.
Колко са бързи…

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева