Пътуването ми до Троян е още едно поредно пътуване по посоката съвременност – миналото. Този път няма да търся възрожденските топоси – училище, църква, чешма, мост, а ще разказвам за занаятите. Няма по-подходящ възрожденски град за това от Троян, тъй като в него се намира единствения в България Музей на народните художествени занаяти и приложни изкуства. Музеят се помещава в стара училищна сграда, експозицията му е открита в далечната 1968 г.
Музей на народните художествени занаяти и приложни изкуства
Музей на народните художествени занаяти и приложни изкуства
През Възраждането в Троян се ражда един уникален възрожденски топос – занаятчийската чаршия. Троянската занаятчийска чаршия била много голяма, в нея дори работилничките за калпаци, били повече от 60. От чаршията се ражда панаира около Троянския манастир, а от панаира занаятчийските изделия тръгват към Цариград, Босна, Херцеговина, Сърбия и Румъния. В музея е изработен оригинален модел на тази чаршия, която сега няма как да се види в действителност.
В музея слушах дълга беседа, продължи ни повече, ни по-малко от час и половина. Не мога да се сдържа да не повторя някой от нещата, които ми направиха най-силно впечатление. В беседата най-подробно се разказваше за този занаят, който в Троян е най-популярен – троянската художествена керамика. Още от древността живеещи по тези места майстори създавали уникална керамика.
Грънчарството в Троян има своите корени в далечното минало, намерени са находки в могили, селища и некрополи. Традицията на керамичното производство датира от 40 000 г. преди Христа, когато първобитния човек създавал култови керамични фигури. Траките, които обитавали горното течение на Азамус /Осъм/ в средата на първото хилядолетие преди Христа бележат важен етап в развитието на керамиката – те взаимстват грънчарското колело от гърците. С колелото съдовете стават по.красиви и симетрични, с по-съвършен силует и контури.
Римляните пък – средата на ІІ век след Христа, донасят превъзходната оловна глазура. Така бавно и уверено екскурзоводката ни доведе до разцвета на керамичното производство в епохата на Възраждането – 18-19 век. Следващата снимка е на глинен казан за ракия. Слагам я, защото Троян е известен със своята сливова ракия, в града ежегодно се провежда Празник на сливата и троянската сливова ракия.
И така, Троян в епохата на Възраждането е известно занаятчийско селище, в което еснафите се организират в свои професионални сдружения /руфети/. Още в началото на 19 век в града съществуват орашки, кираджийски, долапчийски, абаджийски, джелепски, ковашки, мутафчийски, терзийски, бояджийски, овчарски и пастирски руфет. Грънчарски еснаф се създава през 1852 г.
Музей на народните художествени занаяти и приложни изкуства
В музея може да се види грънчарска работилница от възрожденското време, изключително любопитна гледка за туристите – може да се види тезгяха, колелото, мястото за глината, мястото за съхнене на съдовете, разумно разчетеното малко пространство. Будният троянски майстор грънчар бързо съобразил как да придаде изящност на съдовете. Повече от 60 са видовете съдове, който майсторите-грънчари изработвали.
Този двоен сватбарски бърдук е едно уникално местно изобретение, което не може да се види никъде другаде. Това е бърдук за топла и студена ракия. В него се налива ракия за бащата на момата след първата брачна нощ. Никой освен най-близките роднини на момъка не знаел от коя страна на бърдука ще пие моминия баща – ако честта на момата е доказана, на бащата се подава да пие от страната на греяната ракия, но ако при честта е допуснато нарушение, бащата пие от страната на студената ракия. Това е знак за него да се отдели от сватбеното тържество в друга стая, където се водят преговори с роднините на момъка. За да изкупи нарушението бащата дава ниви, ливади, лозя, каквото има и каквото му поискат, така се запазва сключения вече брак.
Троянските грънчари създавали практични и полезни съдове, украсени с изключително майсторство в земни тонове – жълто, кафяво, зелено, а декорацията е три основни вида – ангобна, врязана и пластична. Боите се правили от водни разтвори на цветни глини, от железните отпадъци на ковашките и бакърджийските работилници, с всякакви обикновени, но хитроумни способи. Майсторът украсявал произведенията си посредством пръстите на ръката, потопени в ангобата, чрез полив с лъжица или с помощта на животинско рогче. Възрожденските декоративни мотиви изобразяват елемните от бита, народното облекло, природата.
Съдовете на първата снимка се наричат ръкатки, с тях се е носела храна на работещите на нивата. Стомните пък запазвали водата студена в горещите летни месеци и затова са един от най-популярните и употребявани в бита съдове. Почти цялата посуда, която балканджийката има в кухнята си, е направена от глина. Троянските майстори грънчари създават съдове не само за бита, но за обредни нужди, за стопанството, за строителството и архитектурата, детски играчки и музикални инструменти. Образци от всички тях могат да се видят в музея.
Музей на народните художествени занаяти и приложни изкуства
В музея може да се научи много и за другите занаяти – резбарство, горянство, кацарство, коларо-железарство, пирография, иконопис, медникарство, могат да се видят празнични носии, стаи, показващи уредбата на троянската къща, тъкани от бита – от китеника до даровния пешкир. Снимката показва икона, рисувана от жена. За мен беше изключително любопитно да науча, че в Троянския край иконописта е била достъпна за женската ръка. Не само, че била достъпна, но била добър бизнес. Жените рисували икони в дома си, докарвали ги на панаира пред Троянския манастир, продава ли ги и с пари подпомагали скромното си домакинство.
С няколко думи искам да разкажа и за друг домашен занаят – горянството, непознат за мен до тогава. Горянството е изключително стар занаят, свързан с обработката на дърво. През топлия сезон от годината – от ранна пролет до падането на снега горяните избирали закътано място в гората, правели си колиби за подслон от дървета и клони и там си устройвали работилничка. С помощта на примитивни ръчни инструменти приготвяли заготовки за ракли, нощви, корита, наплати и оси за кола. Тези заготовки довършвали вкъщи през зимата, когато нямало стопанска работа.
Музей на народните художествени занаяти и приложни изкуства
След музея се отправихме към село Орешак, където се намира постоянната експозиция на Националното изложение на художествените занаяти и изкуствата. Изложението има свой Културен календар, в който през различните месеци от април до декември се разполагат различни експозиции. В средата на септември видяхме изложение на съвременни майстори на керамика, те бяха превърнали своите съдове в модерни съвременни изделия. В палатата можеше да се види как се работи с мократа глина и грънчарското колело. Една приятелка дори опита ентусиазирано лесно ли се извайва глинения съд.
Националното изложение на художествените занаяти и изкуствата
В другите палати можеше да се видят майстори тъкачи, дърворезбари, ковачи.
Националното изложение на художествените занаяти и изкуствата
Този уникален часовник е съхранен от средата на ХІХ век.
Националното изложение на художествените занаяти и изкуствата
Есента беше дошла, това разбрахме по нацъфтелия кърпикожух. Но туристическият сезон и тук, както и по морето продължаваше. Под красивите върби бяха разположени местенца за хапване и пиене. Сред изложението беше поставен дори един казан за ракия, ентусиазирани чужди туристи сръбваха от прясното питие и си тръгваха с повишен градус на настроението и зачервени лица.
Националното изложение на художествените занаяти и изкуствата
Националното изложение на художествените занаяти и изкуствата
Националното изложение на художествените занаяти и изкуствата
Националното изложение на художествените занаяти и изкуствата
Пътешествието ни продължи към Троянския манастир. Опитах се да си представя възрожденския панаир пред портите на третия по големина манастир в България. Не беше трудно, и сега пред манастира се ширеше паркинг, а пък около него имаше достатъчно за един панаир сергийки. Снимането в манастира беше напълно и абсолютно забранено, но тайно и с голям риск щракнах две-три снимки. Много ми се искаше да снимам килията, в която е отсядал Левски, запазена и до днес, но уви, нямаше как, гледаха ме безброй бдителни очи. Ще кажете, какво толкова – килия като килия, с единствената разлика, че има таен изход към покрива. В Троянския манастир бил съставен единствения в България таен манастирски комитет. Снимах отдалече само старата църквичка, най-важното, което трябва да се знае за нея е, че през 1847-1848 г. е украсена със стенописи от прочутия възрожденски майстор – Захари Зограф от Самоков.
Чудотворната икона на Богородица винаги събира пред себе си дълги опашки от вярващи. Така беше и в този ден. Разбира се беше изключено да снимаш иконата, символ на манастира, затова изтеглих снимката от интернет. В манастирското магазинче обаче срещу скромната сума от 3 лв. можеш да си купиш нейно осветено копие за домашния иконостас. Така направих и аз, като и се помолих да ми прости прегрешенията от прекалената любов към фотографията.
Чудотворната икона на Богородица
Докато чаках всички от групата да разгледат манастира, се разходих по сергиите с локум и халвички. Все пак си знам, че възрожденския дух не противоречи на ориенталския вкус. Обичам тези ориенталски вкусотии и си ги купувам с голямо удоволствие.
В един изоставен и занемарен парк открих това красиво вековно дърво. Местен човек ми разказа, че ако опреш гърба си в могъщия му ствол, ще почувстваш прилив на положителна енергия. Усмихнах се вътрешно – и днес, 11 века след приемане на християнството, сред хората не са изчезнали езическите вярвания в силите на природата. Усмихвах се и защото веднага изпробвах рецептата, а само преди няколко мига горещо бях молила Богородица Троеручица да ми прости житейските грехове. Какво да се прави аз съм неразделна част от моя народ, вярвам и в Светото Православие, но и в силите на Тангра и Дажбог.
Разходката на групата ни завърши при Хотнишкия водопад. Той е съвсем близо до Търново, много години подред се канех да отида да го видя и все не ми се отдаваше случай. За да посетите Хотнишкия водопад трябва да се отделите по път, водещ на север от село Самоводене, да пътувате осем километра по обрасъл и амортизиран път, да преминете през село Хотница, едва тогава в края на селото ще откриете красивото природно творение. В края на лятото то все пак имаше достатъчно вода, която весело се спускаше по ежедневния си стръмен път.
С тази снимка на залез завършва моя разказ за Троянското ми пътуване.
Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева