МОРЕТО НА ЮГА
Тръгваме в нула часа. Изгубваме се в прохладата на нощта. Градът ни изпраща с песента на щурците, които се сбогуват с нас. Животът е движение от точка А до точка Б. По формулата: път, скорост, време. Разстоянието е константа, която не зависи от мен. Това, над което имам власт е скоростта, с която ще измина пътя. Тя определя времето за движение. Високите скорости ме влекат, адреналинът ме нуди, не бързам. Шофирам бавно, наслаждавам се на пътуването. Не се стремя към крайната точка, моята цел е пътят. Дори вълкът преодоля възбудата от тръгването и успокоен спи. Всички прозорци на автомобила са отворени. Нощта диша през тях и ме потапя в тайнството си. Имам два ориентира – осевата линия на асфалта и луната. Огромна и жълта, при връх Шипка е толкова близо до мен, че се изкушавам да оставя шосето и да поема по лунната пътека. Обратния вираж на следващия завой ме връща в реалността.
АРАПЯ – СЕДЕМТЕ ИЗГРЕВА
19 Август
Морето ме посреща развълнувано. Първият изгрев на случаен плаж след Приморско, някъде между Китен и Лозенец. Слънцето изплува в 6 часа и 20 минути. Вълкът е много неспокоен. Строгият нашийник около врата му чрез карабинери е свързан с два червени повода. Единият съм закопчала около кръста, а другият е увит стегнато в дясната ръка и със силата на цялото тяло и психика едва успявам да го удържа. С неговите петдесет килограма ме доминира по тегло и усещам мощта на четирите му лапи здраво и нетърпеливо стъпили на земята. Ако реши може да ме понесе и няма да успея да го спра. Любовта, верността, благодарността са яките вериги, които удържат порива на свободната му воля и го заставят да се съобрази с крехката ми физика. По мощното му тяло преминават нервни конвулсии и изпитвам вина, че не притежавам достатъчно сила, за да се впусна в надпревара с онзи бяг, роден от повика на дивото.
20 Август
След утринната разходка в 6 часа и 20 минути посрещаме изгрева над Арапя. Слънцето излюпи розов, рохко сварен жълтък, който трепти на хоризонта. Тук морето се е вклинило в сушата и образува малък залив, разделен на два плажа. Намирам закътано местенце между тях, притулено в скалите, под основите на хотел Кораба, което веднага се превърна в мое. Изпитвам дълбока благодарност всеки път, когато стъпя на непознато място и то щедро ми дари онази част, от която имам нужда. Сред скалите се чувствам уютно като в раковина- загърната, с открит хоризонт, с възможност за старт.
Тази сутрин е облачно. Лежа срещу отрязъка море, потърсил убежище от собствената си стихия в залива и гледам как слънцето си играе на криеница с облаците. В миг, за да покаже, че не всичко зависи от него, вятърът рязко дръпва облачната завеса, слънцето се плисна в зениците ми, притварям клепачи. Вълните боботят, разбивайки се в камъните пред мен и дори не се опитвам да разбера приказката, която ми разказват. Достатъчно е, че чувам плисъка им.
Благодарна съм, че имам силата на личността да следвам собствените й вибрации, трептенията на душата, без да се съобразявам с нищо от заобикалящите ме обстоятелства: време, възможности, нужди, бит – няма опасност да се оставя по течението на живота, вървя срещу него, създавам ситуации, за които дори животът не предполага, неуспявайки да предвиди действията и постъпките, начина на реагиране.
Продължение
