Пътеписи. Опознавайки другите – разбираме по-добре себе си.

Имало едно време човек на име Марин.

Марин е елин, роден в могъщия финикийски град Тир, по това време в римската провинция Сирия. В безбрежните, спокойни дни – епохата на Pax Romana e, – той бавно обкрачва улиците зад крепостните стени. Както винаги, когато влиза в града през новопостроената Монументална арка, поема замислено на запад по павираната и обточена с колони Decumanus Maximus, а на самия ѝ край, в зависимост от коя страна на леглото е станал сутринта, поема на север или юг по напречната артерия Cardo Maximus. Марин харесва перпендикулярните улици в Тир, по тях винаги можеш се ориентира бързо – я до кръчмата за чаша вино, после по главната на запад към далечния залез.

Понякога вечер, на брега, с ритон вино в ръка, Марин мислеше за Земята. Ако, значи, продължа по линията на Decumanus Maximus към хоризонта, току-виж посетя младока Клавдий Птолемей или острова на богоподобния ни Одисей. После ще обиколя Земята, ще заредя пътьом ритона с рубинено тракийско вино, и ще стигна отново откъдето тръгнах.

И ще кажа: всичко на север и всичко на юг дели го тоз decumanus оттук. После ще тегля едно cardo от север на юг, към далечната точка, която ще нарека Антарктика, и ще запея: сто крачки изток и пет крачки юг, към кръчмата ида със зъл махмурлук. O, дайте пир за Римския мир, от днес ще чертаем на длъж и на шир!

Марин Тирски, както остава в историята, е баща на математическата география – пръв създател на паралелите и меридианите, и въвел в употреба термина Антарктика.


– – – – –

Слънцето бе точно над един от петте основни земни паралела – Тропика на Козирога, когато нашият кораб навлезе във водите на Южния залив. Годината е 2012-та, денят на лятното слънцестоене, а според маите – и края на света. Бордовите навигационни прибори показват координати от 60° 21‘ западна дължина и 62° 38‘ южна ширина – пред нас е остров Ливингстън, част от архипелага Южни Шетландски острови. Да бе имал и Одисей такива прибори, надали щеше да се лута 10 години из елинските морета: та ние само за 10 дни изминахме близо 15 000 километра от София до този далечен остров. Българската Антарктиада, в рамките на която се организират ежегодни научно-изследователски експедиции до намиращата тук полярна база „Св. Климент Охридски“, продължава да се пише сама.

– – – – –
Климент Охридски е средновековен македонски учен и книжовник, обявен за светец. В столицата на неговата родина – град Скопие, редом с паметниците на великите му сънародници Св. Св. Кирил и Методи, Гоце Делчев, Даме Груев, Александър Велики, Юстиниан Велики, величествената Триумфална арка, сред още много велики исторически моменти и монументи, е разположена негова статуя, изобразяваща го заедно със съученика му Наум.

Една вечер Климент счупи гипса и сръчка Наума – да бил гледал по-строгичко българските минувачи по площада, да им се мръщел по-страшно. Всичко било заради оня ми ти драскач Теофилакт Охридски, вика Наум, дето нарочил Климента за „пръв епископ на българския език“, па и „българин по произход“ бил добавил Дмитрий Хоматиан. Ей тия ми ти подли елински хронисти са отровили днес душите на всичките бугари. Ма то бугари, гърци, све е едно джибре! Виж, българската полярна база „Св. Климент Охридски“ е друга работа. От балканските страни ония са единствените с подобно научно-изследователско съоръжение. Па тя щом носи това име, не е бугарска бе, македонска е, – гълчи Наум и маже с гипс Климента, – наша е, бе! Наша!

Климент, гипсиран отново, не отговори, а реши да провери сам какво става там. Затвори очи и… прогледна чрез своята дървена икона, окачена на стената над хладилника в столовата на полярната база. И що да види – 16 български учени-авантюристи стоят прави, някои със свещи в ръце, и се молят. Коледа е, на масата има питка и уютни гозби. Следва традиционна наздравица – тук никой не отказва ни Бяла Рада, ни Червен Петко, – и вечерното тържество започва, при все че навън е бял още ден.

– – – – –

Много по-на североизток, и много по-отдавна, в едно затънтено място недалеч от езерото Бангвеулу в Замбия, един туземец реже с нож сърцето на мъртвец. Доктор Ливингстън, предполагам! – ще кажете, и ще бъдете прави.
С всеки тънък нарез част от душата му отлита в ефира.
Рез! – и първата малка порция замина на югозапад, за да даде име на град Ливингстън, досами водопада Виктория.
Два! – друга най-сетне отново целуна отдавна починалата му съпруга.
Африканецът прецизно изряза сърцето и го подаде на чернокожите си съплеменници, които го заровиха под ствола на близкото тиково дърво. През хралупата една последна шепичка душа навъсено пое към студена Антарктика, където ще даде име на остров Ливингстън.


Доктор Ливингстън прекарва 30 години в Африка, изминава пеш над 50 000 km, открива страхотен 120-метров водопад и гигантски езера, картографира с невероятна точност вододела и басейните на великите реки Замбези и Конго. С помощта на прост секстант, хронометър и астрономически алманах определя географската ширина и дължина на 2812 обекта – изключително постижение за човек без специализирано геодезическо образование. Тялото му е носено на ръце в продължение на 1500 km до брега на Индийския океан, след което е транспортирано в Лондон и погребано с почести в Уестминстър.

– – – – –

Изследователският дух на Ливингстън витае наоколо осезаемо, когато слизаме от гумената лодка на брега на едноименния остров. Основната цел на нашето посещение е, в общи линии, прецизно определяне на географската ширина и дължина на няколко точки, разположени на характерни скални пасажи около базата „Св. Климент Охридски“. Век и половина след кончината на доктора технологиите са прогресирали неимоверно, а секстантите и хронометрите са заели достойно място в музеите. Е, все още се взираме в небето, където обаче звездите са заместени с изкуствени навигационни спътници, орбитиращи на височина, равна на половината от обиколката на Земята. Чрез приемане и обработка на изпращаните от тях сигнали може навсякъде, по всяко време, независимо от метеорологичните условия, да определяме ширина и дължина с точност хилядни части от ъгловата секунда.
Продължение »