Маринована Антарктика

Имало едно време човек на име Марин.

Марин е елин, роден в могъщия финикийски град Тир, по това време в римската провинция Сирия. В безбрежните, спокойни дни – епохата на Pax Romana e, – той бавно обкрачва улиците зад крепостните стени. Както винаги, когато влиза в града през новопостроената Монументална арка, поема замислено на запад по павираната и обточена с колони Decumanus Maximus, а на самия ѝ край, в зависимост от коя страна на леглото е станал сутринта, поема на север или юг по напречната артерия Cardo Maximus. Марин харесва перпендикулярните улици в Тир, по тях винаги можеш се ориентира бързо – я до кръчмата за чаша вино, после по главната на запад към далечния залез.

Понякога вечер, на брега, с ритон вино в ръка, Марин мислеше за Земята. Ако, значи, продължа по линията на Decumanus Maximus към хоризонта, току-виж посетя младока Клавдий Птолемей или острова на богоподобния ни Одисей. После ще обиколя Земята, ще заредя пътьом ритона с рубинено тракийско вино, и ще стигна отново откъдето тръгнах.

И ще кажа: всичко на север и всичко на юг дели го тоз decumanus оттук. После ще тегля едно cardo от север на юг, към далечната точка, която ще нарека Антарктика, и ще запея: сто крачки изток и пет крачки юг, към кръчмата ида със зъл махмурлук. O, дайте пир за Римския мир, от днес ще чертаем на длъж и на шир!

Марин Тирски, както остава в историята, е баща на математическата география – пръв създател на паралелите и меридианите, и въвел в употреба термина Антарктика.


– – – – –

Слънцето бе точно над един от петте основни земни паралела – Тропика на Козирога, когато нашият кораб навлезе във водите на Южния залив. Годината е 2012-та, денят на лятното слънцестоене, а според маите – и края на света. Бордовите навигационни прибори показват координати от 60° 21‘ западна дължина и 62° 38‘ южна ширина – пред нас е остров Ливингстън, част от архипелага Южни Шетландски острови. Да бе имал и Одисей такива прибори, надали щеше да се лута 10 години из елинските морета: та ние само за 10 дни изминахме близо 15 000 километра от София до този далечен остров. Българската Антарктиада, в рамките на която се организират ежегодни научно-изследователски експедиции до намиращата тук полярна база „Св. Климент Охридски“, продължава да се пише сама.

– – – – –
Климент Охридски е средновековен македонски учен и книжовник, обявен за светец. В столицата на неговата родина – град Скопие, редом с паметниците на великите му сънародници Св. Св. Кирил и Методи, Гоце Делчев, Даме Груев, Александър Велики, Юстиниан Велики, величествената Триумфална арка, сред още много велики исторически моменти и монументи, е разположена негова статуя, изобразяваща го заедно със съученика му Наум.

Една вечер Климент счупи гипса и сръчка Наума – да бил гледал по-строгичко българските минувачи по площада, да им се мръщел по-страшно. Всичко било заради оня ми ти драскач Теофилакт Охридски, вика Наум, дето нарочил Климента за „пръв епископ на българския език“, па и „българин по произход“ бил добавил Дмитрий Хоматиан. Ей тия ми ти подли елински хронисти са отровили днес душите на всичките бугари. Ма то бугари, гърци, све е едно джибре! Виж, българската полярна база „Св. Климент Охридски“ е друга работа. От балканските страни ония са единствените с подобно научно-изследователско съоръжение. Па тя щом носи това име, не е бугарска бе, македонска е, – гълчи Наум и маже с гипс Климента, – наша е, бе! Наша!

Климент, гипсиран отново, не отговори, а реши да провери сам какво става там. Затвори очи и… прогледна чрез своята дървена икона, окачена на стената над хладилника в столовата на полярната база. И що да види – 16 български учени-авантюристи стоят прави, някои със свещи в ръце, и се молят. Коледа е, на масата има питка и уютни гозби. Следва традиционна наздравица – тук никой не отказва ни Бяла Рада, ни Червен Петко, – и вечерното тържество започва, при все че навън е бял още ден.

– – – – –

Много по-на североизток, и много по-отдавна, в едно затънтено място недалеч от езерото Бангвеулу в Замбия, един туземец реже с нож сърцето на мъртвец. Доктор Ливингстън, предполагам! – ще кажете, и ще бъдете прави.
С всеки тънък нарез част от душата му отлита в ефира.
Рез! – и първата малка порция замина на югозапад, за да даде име на град Ливингстън, досами водопада Виктория.
Два! – друга най-сетне отново целуна отдавна починалата му съпруга.
Африканецът прецизно изряза сърцето и го подаде на чернокожите си съплеменници, които го заровиха под ствола на близкото тиково дърво. През хралупата една последна шепичка душа навъсено пое към студена Антарктика, където ще даде име на остров Ливингстън.


Доктор Ливингстън прекарва 30 години в Африка, изминава пеш над 50 000 km, открива страхотен 120-метров водопад и гигантски езера, картографира с невероятна точност вододела и басейните на великите реки Замбези и Конго. С помощта на прост секстант, хронометър и астрономически алманах определя географската ширина и дължина на 2812 обекта – изключително постижение за човек без специализирано геодезическо образование. Тялото му е носено на ръце в продължение на 1500 km до брега на Индийския океан, след което е транспортирано в Лондон и погребано с почести в Уестминстър.

– – – – –

Изследователският дух на Ливингстън витае наоколо осезаемо, когато слизаме от гумената лодка на брега на едноименния остров. Основната цел на нашето посещение е, в общи линии, прецизно определяне на географската ширина и дължина на няколко точки, разположени на характерни скални пасажи около базата „Св. Климент Охридски“. Век и половина след кончината на доктора технологиите са прогресирали неимоверно, а секстантите и хронометрите са заели достойно място в музеите. Е, все още се взираме в небето, където обаче звездите са заместени с изкуствени навигационни спътници, орбитиращи на височина, равна на половината от обиколката на Земята. Чрез приемане и обработка на изпращаните от тях сигнали може навсякъде, по всяко време, независимо от метеорологичните условия, да определяме ширина и дължина с точност хилядни части от ъгловата секунда.

Още на втория ден, с цената на 5-часово откопаване на двуметров сняг, успяваме да разкрием една от основните геодезически точки, на която инсталираме спътников GPS приемник. Той ще прави денонощни измервания в продължение на 20 дни. Струващ над 20 000 лева, приемникът, който досега пазех като зеницата на окото си, зае една съвсем скромна и примирена позиция на дъното на изкопания снежен трап.

По специално издълбани стълби в снега вечер го навестявах за смяна на батерии, източване на данните на преносим компютър, и за кратък разговор с бай Марин и доктора. Пластмасовият бидон, който служеше като денк за багаж от София дотук, а вече и за съхранение на електроника, съдържа една малка бутилка с домашна Бяла Рада, която с бай Марин много уважаваме.

На Коледа, докато останалите учени бяха съблюдавани от благопристойния Св. Климент, тримата сме в дупката, и вдигаме наздравица. Докторът съобщи официално, по викториански, че целта на нашия проект е много интересна, и се поинтересува от технологията на измерването. Казвам му, борейки шума от вятъра, че спътниковите сигнали, които уреда приема, са модулирани с информация електромагнитни вълни, чието дешифриране позволява сравнение на времето между тяхното излъчване и приемане, умножаване на получената разлика по скоростта на разпространение на вълните, в следствие на което се получава разстоянието до спътниците. Имаме ли 4 такива разстояния и координатите на спътниците, можем да определим географското си положение.

Дали разбира за какво става дума?

Като чу координати, бай Марин се разшава: навремето той бил въвел за главен меридиан този, минаващ през островите Зелени нос (най-западната позната тогава земя), а за основен паралел – онзи на остров Родос. После Птолемей, чийто ментор между другото бил бай Марин, преместил паралела на Екватора.

Сега как било?

Махам пръстите на доктора от бутона за изключване на GPS инструмента, и обяснявам, че сега основният паралел си е още на Екватора, само меридиана е друг, и се дефинира от звездни наблюдения по цялото земно кълбо. Тук доктор Ливингстън се намеси, като отбеляза, че по негово време основният меридиан минавал през един от телескопите в обсерваторията Гринуич, бил ходил да погледне през тръбата лично, след като се върнал от първата си Африканска експедиция. Било 1856-та година, меридианът служел вече цели 5 години, да бе само имал начин да измерва географска дължина чрез него в джунглите на Конго, затюхка се доктора. Малко ядосан ме заяде къде са ни таблиците с координатите на спътниците. Бай Марин вече не следеше разговора, който премина в непозната за него терминология, и се зае с ухажване на Бялата Рада. Парирам доктора с думите, че данните за координатите на спътниците се предават чрез модулацията на носещите сигнали, за която съм споменал по-рано. Тук той също престана да ми обръща внимание, изключи ми нарочно GPS приемника и пое нанякъде. Бай Марин и Бяла Рада бяха вече някъде високо, та аз останах сам, смених батериите на уреда, и се прибрах на топло в базата.

– – – – –

Там доминира пък Червен Петко – коледното тържество е във вихъра си. На базата сме следните образи, подредени според снимката по-долу, обратно на часовниковата стрелка, считано от четящия.

Данчо – командир на базата
Галя – домакин
Цецо – физик
Камен – геолог
Мартин – лекар
Ники – строител
Милан – геолог
Влади – математик
Божо – алпинист
Иван – ел. техник
Коко – механик
Емо – геолог
Васко – физик
Милена – фотограф
Роман – лодки и шейни
Аз – геодезист

Има и още един гост.

Св. Климент, който наблюдава от високата позиция зад главата на Иван. Св. Иван Рилски е също тук, на 200 метра южно от тази сграда, обитава там първия православен параклис на Антарктида, наречен на негово име. С него сме общували доста – и в добро, и в лошо, доколкото цялото ми висше образование премина в едноименния Минно-геоложки университет. В началото не го харесвах, особено след двойките на изпитите по Физика и Линейна алгебра, после се стегнах и ми стана безразличен, докторската си степен взех в състояние на повишен интерес към аскетичния му, увенчан с ореол лик в сайта на университета, а откак започна да плаща и асистентска заплата, започнах даже да му се усмихвам.

Коледният уют се дължи до голяма степен на традиционните гозби, приготвени от Галя, Ники и Доктора, при все че всеки взима участие в подготовката с каквото може: Емо прави ръчен хляб, Коко – майонеза, Милена – салата и разядки… Божо пуска музика – основно реге и джаз, която стопля атмосферата. Уморени сме – през деня с Васил Гурев, Цецо и Божо сме обиколили ледника Перуника над базата, където сме стабилизирали и измерили с висока точност профил от дървени репери, които ще преизмерим след 10 дни за отчитане на евентуалното му преместване. При ходенето върху повърхността на ледник има лек психологически момент, тъй като същия крие коварни, покрити от снегонавявания пукнатини, чиято дълбочина достига 20-30 метра. Ето защо се движим сдвоени в алпийска свръзка – Васко осигурява мен, а Божо – Цецо. В гъстата мъгла, която съвсем не е рядкост за капризното време на острова, виждам само едно въже, губещо се някъде напред: три подръпвания означават „стоп“, които прилагам, когато достигнем мястото за забиване на репер.

В крайна сметка тези репери за десетина дни се преместиха средно с по 15 cm, което е доста плашеща скорост. Посоката на движение е залива Емона, който някой ден ще погълне всички ледове на острова. Неумолимото глобално топене на ледовете е причина за изчезването на ледника Морски лъв, намиращ се на около километър южно от базата. Все още съществуващ в края на миналия век, и измерван от Васко в рамките на няколко експедиции, към момента от него са останали само натрошени скали и малко отточно езерце.

Процесът на топене е трудно обратим, а резултатите – предмет на всякакви апокалиптични прогнози, модели и спекулации. В броя на National Geographic от септември 2013, този с корицата, на която Статуята на свободата в Ню Йорк гази във вода до колене, са поместени карти с ефекта след стопяване на всички ледове по света и покачване на океана с цели 66 метра: http://ngm.nationalgeographic.com/2013/09/rising-seas/if-ice-melted-map.

На картата на Африка горе ще видим бай Марин, обут в ботуши, да дърпа към брега лодката на Птолемей, спасяващ се от бедствието в Александрия. Тия дни водата достигна и неговия дом, и той реши да се премести окончателно при учителя си, заел стратегическа височина над Тир. Добра среща, бай Марине! – радва се Птолемей, стъпил на здрава земя.

Дали имало и тук необичайно за последните столетия покачване на морското ниво?

В отговор бай Марин простря ръка надолу, към улиците, които някога обичаше да обхожда – сега под вода, впери поглед в хоризонта по направлението на Decumanus Maximus, обърна глава и към Антарктика, сетне безмълвно поведе Птолемея нависоко, към планините на Средна Азия, за които се знаеше още от времето на македонеца Александър Велики, че са края на света…

Обратно на базата коледното тържество също набира скорост и ледовете помежду ни се топят. Все пак сме хора, заедно от едва 4 дни, събрани на отдалечено изолирано място – удобен обект за събиране на данни и изследвания на отношенията в малките общества. Социалната психология е наука, привлякла тук през годините немалко любители и професионалисти. Има и издадени книги. С култов статус се ползва любимата на старите полярници „Астрално лято“ с автор Никола Василев, участник във втората полярна експедиция, лекар, министър на здравеопазването в правителствата на Филип Димитров и Ренета Инджова. По онези времена – 1993/1994, експедицията се състои от едва 6 човека, а базата – от 2 сглобяеми фургона. Шестимата заемат легендарния днес фургон „Куцото куче“, с размери 21 кв. м., събрал в едно дневна/радиосвързочен пункт/медицински пункт/научно-изследователска лаборатория/спално помещение/кръчма и каквото още трябва. Както пише автора, в такива условия, като се скараш с някого, излизаш навън, пушиш цигара или пикаеш, пооблягаш се на виелицата и бързо-бързо се прибираш. Вътре е тясно и ти неудобно мълчиш. Затова гледаш много да не се караш.

От тези шестимата досега е активен единствено проф. Христо Пимпирев, председател на Българския антарктически институт. Иначе двете сгради стоят, „Кучето“ все още куцука, а „Руската барака“ – вторият фургон, все още е барака. Сградите са с още по-висок култов статус поради факта, че вече не могат да бъдат видени в целия им минал блясък, основно поради засилените снеговалежи през последните години. Сега те се перманентно под 2 метра сняг дори през астралното лято.

През годините са изградени още постройки – основната сграда, приютила иконата на Св. Климент Охридски, е строена през 1996 г, други две сглобяеми островърхи къщи – през 2004-та, откогато датира и параклиса „Св. Иван Рилски“.

В основната постройка Св. Климент взе да гледа все по-строго, действие, пряко свързано с повишаването на общия алкохолен градус. Най-сетне по-издържливите се местим далеч от зоркия му поглед в тъмната доба на Куцото куче. Нейде там, в снега, под звуците на AC/DC, Led Zeppelin и китарните изпълнения на Камен, групата окончателно стапя леда и се превръща в сплотено ядро българи, каквото в родината трудно може да се срещне.

След няколко дни настъпи и Нова година. Традиционно групата отбелязва празника по българско време (19:00 часа местно), с шампанско на хълма Крумов камък, на почти 14 000 километра от софийския площад Батенберг. През това време долу в базата, сама на прашната лавица, под тихото празнично едногласно пеене на Св. Климент, стогодишен юбилей отбеляза книгата „Последната експедиция на Скот“ – ценно първо издание от 1913 г., подарък от журналиста Стефан Груев. Два уникални тома, съдържащи оригинални фототипни отпечатки от дневника на капитан Скот, фотографии и карти. Последните глави от книгата са наистина трогателни, а от финалните редове прозира желязна логика и ясно съзнание за края:

„We took risks, we knew we took them; things have come out against us, and therefore we have no cause for complaint, but bow to the will of Providence, determined still to do our best to the last … Had we lived, I should have had a tale to tell of the hardihood, endurance, and courage of my companions which would have stirred the heart of every Englishman. These rough notes and our dead bodies must tell the tale, but surely, surely, a great rich country like ours will see that those who are dependent on us are properly provided for.“

Да, британецът стига края на света и намира там смъртта си. Далеч не е първият британец, който го прави – свалям шапка на завидния изследователски дух на тази нация. От историята на Доктор Ливингстън се появява още един герой, добил впоследствие култов статус – журналиста сър Хенри Мортън Стенли. След шестмесечни нечовешки усилия из джунглите на екваториална Африка той намира изследователя на брега на езерото Танганайка. След няколко години извършва и един от любимите ми съвременни изследователски подвизи – преминава от Атлантическия океан срещу теченията на реките Конго, Арувими, през мрачната, непроходима и неизследвана дотогава гора Итури чак до езерото Албърт.

Експедиция, в която загиват над 2/3 от първоначалния 356-членен състав.

Друг любим герой е безспорно полярният изследовател Шакълтън. 1916 година е. В Европа милиони гинат в Световната война, когато той преминава близо 1500 km през бурните ледени води на Южния океан, от о-в Елефант до о-в Южна Джоржия в открита дървена лодка.

В резултат нито един човек от неговата група на Имперската транс-антарктическа експедиция, загубена от 18 месеца из южните ледове, не загива!

Не можем да не споменем и легендарния британски алпинист Джордж Лий Мелъри, участник в първите три експедиции към вр. Еверест. Тялото му е открито през 1999-та, след 75 години неизвестност, над височина над 8000 m. Дали е успял да изкачи върха преди смъртта е загадка и до днес. Самият Райнхолд Меснер, силно повлиян от тези събития, пише в книгата си THE SECOND DEATH OF GEORGE MALLORY, че трагичната история на британеца е повлияла най-силно в собствената му кариера на катерач.

Но примери още много.

Изобщо, времето на базата се уплътнява с четене, а библиотеката съдържа завиден брой качествени заглавия, основно на приключенска и изследователска тематика. През дългата астрална зима единствените обитатели на острова са самотните книги, дървената икона и шепичката душа, като изключим представителите на флората и животинския свят. Има пингвини, три вида – Антарктически, Адели и Папуа, тюлени – също няколко вида, буревестници, морелетници, чайки, китове…

Един ден се разхождам по брега около базата и попадам на малко бебе тюленче от вида Уедъл (Leptonychotes weddellii), с размери и форма на самунче хляб. Майка му стои на няколко крачки разстояние, и любопитно ме наблюдава, но аз не предприемам опасни действия и тя се усмихва. Бебето-самунче, напълно безпомощно, спи кротко на пясъка. По тялото има драскотини, в които се забелязват кървави следи, вероятно от опитите на майка му да го извади от водата на сухо.

Друг път плаваме с надуваема гумена лодка ЗОДИАК към колонията от пингвини САЛИ РОКС. По някое време попадаме на двойка гърбати китове (Megaptera novaeangliae). Преминават на 10 метра от лодката, като издават характерния къс свистящ шум, съпътстващ отделянето на вода от дихателния канал. После поемат въздух и отминават, размахвайки весело опашки.

Самата пингвинария е на половин час плаване от базата. Колонии от подобен род се изграждат за хилядолетия. Тази е обитавана от вида Антарктически пингвин (Pygoscelis antarctica), които заради характерната окраска наричаме „полицаи“, и наброява няколко хиляди. Човек се чувства странно сред тези малки получовечета. Държат се напълно необезпокоявано и нямат нищо против позиране за снимки. Не че ни обръщат особено внимание – разхождаме се сред тях, те ни понаобиколят за малко, поотъркат се в ботушите (високи са до половин метър) и с заемат с ежедневните си задължения – крещят, тичат от групичка на групичка, мътят яйца с пингвинчета, а от време на време източват шия и надават характерния любовен зов. Колонията ще издържи още хиляди години…

… ако, разбира се, не се намеси човека. Сред основните негативни дейности върху екосистемите в Антарктика, според Националния океанографски център на Великобритания, са (http://noc.ac.uk/news/human-impacts-marine-ecosystems-antarctica):

– незаконен улов на китове и тюлени;
– промишлен риболов;
– химическо отравяне на въздуха от преминаващия корабен трафик;
– пренасяне на чужди инвазивни видове;
– замърсяване на водите от битовите отпадъци на изследователските бази;
– разрастващ се туризъм и др.

В топъл слънчев ден един Южнополярен морелетник (Stercorarius maccormicki) се рее над огромен туристически лайнер, акостирал край нос ХАНА ПОЙНТ на о-в Ливингстън – популярна туристическа дестинация за антарктически круизи. Перата на птицата са приютили шепичката ливингстънова душица.

Долу орди туристи дебаркират с гумени лодки в мащаби, наподобяващи военноморски десант от Световната война. Вече спешени, навлизат организирани в полкове и батальони сред малки пингвинчета и стрелят с фотоапарати от всякакъв калибър. Бедните животинки! Търпят негативите да обитават най-голямата колония на острова. Навремето нямаше туристи никакви, че и туризъм не се знаеше що е. Но помня китоловците – мислеше душата и обърна птицата на югоизток. Ей го залива Johnson‘s Dock, от почти двеста години стоят бараките на някогашна китоловна станция. Тия винаги ги е имало, дори днес, когато Антарктида е със статут на защитен резерват. Сега върлуват незаконни японски китоловци, снабдяващи домашната индустрия със суши и мас. По-лошо от това е само китовият геноцид на Фарьорските острови, забълнува душата и се унесе в сън сред топлите пера на морелетника.

Летейки над острова, птицата съзря две малки голи човечета във водите на залива Емона и се стрелна нататък с надеждата да впие клюн в някаква храна. Скуата, както е популярното име на морелетника, обича да се върти и да похапва кухненски отпадъци около базата; от хора не се страхува особено и в някакъв аспект наподобява одомашнено куче, което очаква с въртелива опашка хвърлей хляб.

Йорданов ден е, 2013-та. Кръстът е хвърлен от командира на базата Данчо, а Коко и Иван газят към него. Скуата е на мястото на събитието, може би предусещайки вкусната рибка Notothenia, с която гъмжи Южния океан. Борбата е неравна – птица срещу двама полярници!

Последните в крайна сметка побеждават: кръстът е в здравите ръце на Коко, птицата отлита, а останалите снимаме и отпиваме греяно вино на брега.

Същата вечер сме отново в изкопа с моите другари. Наближава краят на експедицията и е време за раздяла. Ракията е вече свършила, та отпиваме бразилски нерафиниран ром „кашаса“ – предизвикателство и за най-обръгнали пиячи. Доктор Ливингстън, отпочинал, е настроен националистично: размахва британска географска карта на района. Измръзналите му пръсти чертаят някакви триъгълници в район, обхващащ територия от 60 паралел ю.ш. до Южния полюс. Това е британска територия – озадачен е той, – защо тогава не виждал британския кралски флаг над базата? Та нали неговият сънародник капитан Уилям Смит пръв открива острова, било през 1819 година. Спорно е, а и други държави имат териториални претенции за района, – казвам, като му подавам съвременна политическа карта.

Статутът на континента е защитен чрез система от Антарктически договори, регламентиращи поведението на държавите тук. Териториалните претенции са засега замразени: стига с този колониализъм! – тук докторът се намръщи. Забранено е всичко, освен научно-изследователска дейност. Има и специална комисия, Commision for the Conservation of Antarctic Marine Living Resources (CCAMLR), чиито ежегодни срещи целят създаване на политическа платформа за опазване на екосистемите. Ето, през лятото на 2013-та очакваме с нетърпение новия ѝ план за създаване на своеобразна Маринована Антарктика.

Бай Марин, подочул името си, се намеси разгорещено. Все пак той бил измислил термина Антарктида и имал правото на дума. Имал идея за борба с гореописаните негативни ефекти. След кратък размисъл развълнувано изкачи стълбите на трапа и от ръба горе – същинска трибуна!, с развят древногръцки перчем, предложи (О!) следната

Рецепта за мариноване на Антарктика:
Да се изгради обща политическа воля на Великите сили за опазване на околната среда;
Да се спазват приетите правни мерки от Антарктическия договор;
Да се контролира незаконния промишлен риболов;
Да се изградят защитени зони със статут на световен резерват;
Да се провеждат засилени национални екологични образователни кампании;

След това, увлечен от идеалистични подбуди, Бай Марин вдигна прощален тост кашаса, сбогува се и замина с вятъра на север, към гр. Бремерхафен, Германия, за участие в срещата на комисията през юли. По-късно там, приготвяйки неговата марината, план ще бъде наистина предложен, само за да бъде начаса блокиран от великата сила Русия, уплашена от западане на мащабния си промишлен риболов там.

Последен ден на базата е. Прибирам уредите в бидона. От ранна сутрин всички се подготвяме за пристигането на испанския океанографски кораб HESPERIDES, който от години обслужва на доброволни начала българската антарктическа програма. В обществото ни цари въодушевление, но и странна носталгия. Да, ще видим близките си след близо 40-дневно отсъствие от дома, но и ще оставим тук по нещо от нас. По една малка шепичка душа, която ще витае из студените плата и планини през дългата полярна нощ, и в мрака на базата ще намира покой от ураганните ветрове при иконата на Св. Климент.

С Ливингстън оставаме за малко насаме. Дава ми последни съвети преди заминаването. Да съм пратил поздрави на британеца сър Дрейк, чиито води ще разцепим на път за нос Хорн.

Дадено.

Сбогом!

– – – – –
А какво стана с нашите герои?

Бай Марин бе приет с почести в комисията за мариноване на Антарктика, където очертава с паралели и меридиани бъдещи полярни резервати. Клавдий Птолемей е на сигурно място по върховете на Бактрия, изглежда в безопасност от покачването на световния океан. Св. Климент Охридски очаква български туристи в Скопие, но пътува често и до София за зимната изпитна сесия в едноименния университет. Доктор Ливингстън е още на своя остров, и пише нови страници от приключенията, наречени Българска Антарктиада.

Автор: Аспарух Камбуров
Снимки: Аспарух Камбуров