Винаги, когато тръгвам към Великите Седем езера се вълнувам, сякаш за първи път опознавам природната стихия, наречена Рила. Прелиствам с трепет карта и книги. Щом стъпя в тяхното подножие ме завладява величието и непреходността на неповторимата планина. Каква магия- всепоглъщаща, мощна, космическа!
В края на пролетта тази година бях амбициозно запланувала ден, посветен на Седемте рилски езера. Малко след 24 май, около т.н. от метеоролозите „кирило-методиевско застудяване” времето се оказа благосклонно и позволи осъществяването на прехода. Бяхме сплотен отбор от четирима и се отправихме към лифта, спазвайки разписанието. По неустановени причини той не работеше. Информация нямаше. Появиха се джипове, които си предложиха услугите на същата цена. Беше екстремно, беше off road. Но едва ли – екологично…
Зимата не си отиваше от двете хиляди метра височина. Слънцето се катереше над хоризонта, неговите лъчи палаво играеха с отблясъци в стегнатия сняг. Но и пролетта напираше с ярки цветове, открояващи се в снежната белота и скалистата пътека.
Сезонни реки извираха от трудно отдръпващия се плътен сняг и се спускаха устремно, забавяйки нашето движение.
Чувствахме се дребни човечета, пъплещи сред вечните скали в Рилския циркус и обградени от неземната красота на гордите карлинги. Въздухът беше кристален с аромат на мързелива зима и пристъпваща пролет. Адреналинът бушуваше. Сърцата пулсираха. Всяка клетка от тялото се изпълваше с жизненост и вълшебна енергия. Стъпка по стъпка и пред нас се разкриваха езерата.
Отдалече подминахме Долното и се отправихме направо към Трилистника. Неговите води се бореха със снежните парчета, които сякаш нямаха намерение скоро да се разтопят.
Продължихме към Близнака. Теренът се усложняваше от твърдия, почти заледен сняг и увеличаващия се наклон. Разкошната гледка пред най-голямото по площ от езерата си заслужаваше учестения пулс и поизтръпнали мускули.
Сякаш времето беше спряло – слънцето галеше водната повърхност и разхвърляше щедрите си лъчи и към величествения връх Харамията. Спомних си легендата, която витае тук – истина или не, все едно, на всички ни хареса. Някога, в средните векове, когато сме били в рамките на османската империя, оттук са наблюдавали преминаващите кервани. Когато юнаците са си харесвали по-богати търговци, са им обирали стоката. Дали е било така – едва ли, „харамии” да си „лежат” на такава надморска височина и да дебнат? Имало ли е оттук пътека? Е, все отнякъде се е прекосявала величествената планина. Но върхът е внушителен и днес, невероятен фон за Близнака.
Продължихме към Бъбрека. Зимата тук властваше. Измъчените езерни води от тежките снежно-ледени късове се опитваха да се докоснат до слънчевата милувка. Въздухът беше още по-свеж, опиянението от природата – пълно.
Изкатерихме и платовидния кръг, който е над Бъбрека. Там през август дановистите посрещат изгрева със своя красив и ритмичен танц Паневритмия.
Отправихме тъжен взор към посоката на Окото и Сълзата. В далечината няколко смелчаци пристъпваха в дълбокия сняг. Оставихме най-високите езера за следващ път. Трябва много разумно и реалистично да се преценяват условията като време и трудност на прехода.
На връщане се отклонихме вдясно, за да се доближим и възхитим от Рибното и Долното.
За 5 часа успяхме пет от езерата да уловим с камерата, душевно и физически да се насладим на тяхното вълшебство. Откъде идва магията на Седемте рилски езера? Тук човек мисли само позитивно, тук усмивката не залязва.Така че „космическата” енергия, която ни обзема на това място ни дава и здрава мисъл за бъдещето, и силна емоция за високия дух.
Не едно и две са езерата в най-високата ни планина. Но за мен си остават Седемте езера „космическите очи на Рила”. Защото, докосвайки се до прозрачен въздух, суров терен и ледена вода, сякаш поемам живителни частици от безкрайния ефир. И с укрепнали сили продължавам към житейските предизвикателства…
Автор: Румяна Стоянова
Снимки: Румяна Стоянова
2 Коментари
Благодаря.
Прекрасен пътепис! Браво, Руми1 Много отдавна, когато нямаше нито лифт, нито джипове(!?) стигахме до “космическите очи” на Рила от всички страни на планината. Особено са красиви от хребета откъм х. “Иван Вазов” – посока от езерата към Рилския манастир. От там се виждат 5 от езерата, без последните две, споменати в твоя пътепис. Отново, браво!!!