Филипините (11)- Манила ме посрещна с Китай

Към Филипините (10)- Походът на смъртта

Още от средата на август нетърпеливите филипинци подредиха в големите книжарници изкуствени елхи и украшения към тях. Едва дочакаха първи септември и от сутринта по моловете загърмяха до болка познатите ни английски коледни песни.

– Защо е това бързане? – попитах Марвин, охрана в хотела. Не стига, че е вечно лято, ами и празнични приготовления пет месеца по-рано… Има време.
В месеца вече има „р”, значи Коледа наближава!
Каква Коледа, вие нямате сняг! – реших да го подразня.
Да, но затова пък имаме дъжд! И после, Коледа е толкова вълшебен празник и ние го очакваме с такава радост… Има магия в него.
Не ни остава друго, освен да се присъединим към дългото очакване… А дотогава ще ви разказвам какво видях преди дъждовния период.

Връщаме се към април, пътуваме към Манила. Насрещното движение отнася милиони манилчани извън мегаполиса – по родните места, за да празнуват с близките си. Също като софиянци, парижани и други столичани по света. И за радост на Паоло, който като шофьор се наслаждаваше на необичайно лекия трафик. Изглеждаше като че ли само ние тримата пътуваме за столицата, а като стигнем там, няма да има никой…


Моите приятели ми бяха подготвили изненади, знаеха какво ще ме зарадва. Ето, навлизаме в огромния град. Въпреки слабото движение, цял час ни отне, докато наближим центъра. Манила се простираше безкрайна на фона на едно небе, което приличаше на нажежен купол от полирана стомана. Градът беше забулен от трептящия нагорещен въздух. Паоло паркира леко с помощта на един от тези мъже, които помагат срещу дребни пари с намирането на място и с наместването на колата чрез почуквания по бронята. Слизаме, захапва ни неистовата жега. Разтварям веднага щита си срещу нея, купих си го скоро след пристигането в Субик, след като се убедих, че и широкополата шапка не върши работа в тропиците. Никой не носи шапка тук, спарва. Е, разбира се, чадърът ми не е чак толкова функционален като на онзи английски пътешественик на остров Цейлон, герой на Карл Май, чийто чадър успешно съчетава в едно далекоглед, лула, пушка и малко столче, но все пак върши работа и в двата сезона. През сухия влиза в действие светлоотразителната му повърхност и гумираната подплата, която спира слънцето, пак донякъде, а през мокрия си е дъждобран.

Но къде сме? Кръглите червени фенери с пискюли от ресни под тях са характерни за една единствена страна в света. С всяка крачка се потапях в Китай – там където преживях три години от моя живот. Облъхна ме уютът на чувството да се завърнеш у дома след дълго отсъствие, в страната, станала ми толкова близка, почти като родина… Полин ме погледна с лека усмивка, изненадата беше пълна.

улица "Онгпин" в китайския квартал

Но по улиците не вървяха китайци, а китайски филипинци. Намираме се в Бинондо – най-старият китайски квартал в света, създаден през 1594 г. Това е мястото, където испанците са позволили на китайците, на техните филипински съпруги и потомците им – китайски метиси – да живеят.

Намира се на река Пасиг и вече е център на китайската търговия преди пристигането на първите испански колонизатори през 1521. „Бинондо” е топоним, означаващ „планински” /тогава теренът е бил хълмист/. Филипините първоначално са населени от малайзийци; днес, макар и малко на брой, те са запазили своя традиционен начин на живот и култура. След тях на островите пристигат малайо – полинезийци /австронезийци/ – тяхната култура е много очевидна в езика, храната, танците и почти всеки аспект на бита. Те са търгували с Китай, Индия, Япония, Близкия изток, остров Борнео и в резултат и техните обичаи също оставят своя отпечатък. Днес филипинската култура е една от най-пъстрите в света. Научих се безпогрешно да определям различните влияния в нея – това е от испанците, онова – от американците, а това пък – от китайците. Хронологически редът е друг – първи са китайците, в разкопки е намерена тяхна древна керамика във всяко кътче на архипелага.

високото лице на Бинондо

Още през осми век ветроходни джонки са пренасяли китайските търговци с помощта на мусонните ветрове до Манила, където те са обменяли коприна и порцелан за твърда дървесина, перли, еленови рога и черупки от костенурки, ценени високо в родината им. Периодът между десети и шестнадесети век се нарича Епоха на търговия и контакти. Мъжете са пристигали сами, техните сънароднички са оставали далеч, а те са се заселвали охотно и трайно по тези места. Така китайците се женят за филипинки и техните деца съставят общността на китайските метиси. През годините тази колония се разраства бързо. Днес китайските филипинци са една от най-големите задгранични китайски общности в Югоизточна Азия. Те обхващат близо 30 процента от филипинското население.


Китайските филипинци са добре представени във всички нива на филипинското общество, ползват се със заслужен авторитет и са интегрирани политически и икономически. Присъстват в търговията и бизнеса, притежават компании, които са значителна част от филипинската икономика. Говорят мандарин, тагалог и английски. Религията им е шарена – римокатолическа, протестантска, будизъм и даоизъм. Процентът на смесените бракове между китайските заселници и филипинките е най-висок в страните на Югоизточна Азия, тъй като до миналия век имигрантите от Китай тук са били само мъже. Още от девети век те са създали селища на островите Лузон и Висаяс, някои от които се превърнали в най-големите и могъщи градове – държави. „Китайски метиси” е термин за хора с по един китайски родител. По време на испанския период те са формирали част от средната класа – прослойката, наречена Principalia /основна, главна/ – и са получили ред привилегии от колониалните власти. Когато испанците пристигнали, вече имало значителна популация на китайски имигранти поради връзката на градовете – държави с династията Мин. Сега Бинондо е един от най-динамичните и жизненоважни търговски квартали и част от колорита на метрополиса.

арката на главната улица в Чайнатаун

Когато преминахме и под китайската арка по главната улица „Онгпин”, вече не чувствах съкрушителната жега. Лъскавите палмови листа блестяха на светлината на следобедното слънце, за да напомнят къде сме всъщност, но аз не исках да знам… Куп спомени от китайския ми живот се стълпиха в главата ми и изместиха сегашните впечатления. Носех се леко – леко… Приятелите ми се радваха нескрито на моя ентусиазъм.

Минаваме покрай главния вход на академията „Лоренцо Руиз” – това е името на най-обичания светец в страната, убит мъченически в Нагасаки, Япония през 1637. На червените табла са имената и снимките на отличниците, по необичаен начин съчетали испански фамилии и китайски лични имена.

академия "Лоренцо Руиз"

Отстрани се редуват характерните китайски магазинчета и ресторантчета, повечето днес затворени, нали е Добрият петък…

под неприбраната новогодишна честитка се виждат затворените магазини

Вярват ли в него тези хора със смесена кръв… Веднага получавам отговор, надниквайки в една от пресечките на „Онгпин”, преди да стигнем до Моста на филипинско – китайската дружба.

Мостът на филипинско - китайската дружба

Светилище – олтар на самата улица, уникално и спонтанно възникнало. Първоначално кръст е маркирал границата между кварталите „Санта круз” /”Светият кръст”/ и Бинондо. Постепенно той е еволюирал до олтар, където поклонници палят дълги ароматни китайски свещи, както и малки, християнски… Така народът смесва непринудено култури и религии.

олтарът- светилище на открито

олтарът на улицата

Преди да влезем в базиликата „Санта круз” в манилския Чайнатаун, решихме най-после да обядваме, разбира се, в един от малкото отворени китайски ресторанти. Май е време вече да ви разкажа за храната. В следващата част.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева