Филипините (10)- Походът на смъртта

Към Филипините (9)- За кобрата и бойните изкуства

Сега продължавам с нашето априлско великденско пътуване, което май се оказа по-важно и цветно от крайната цел. Бяхме се отклонили от магистралата за Манила, за да ми покажат моите приятели странния обичай на Добрия Петък. Тръгнахме обратно, за да се влеем отново в нея. Добре че испанците не са се сетили да въведат филипинците в тайните на Светата инквизиция и кладата, която върви към нея, а са ги запазили само за себе си чак до 1834 г, когато е горяла последната клада… Че каквито са предани последователи местните, не искам да си представям какво би станало…


Не е толкова лесно да бъде категоризиран в опростени обобщения наборът от противоречиви културни ценности. Няма лесни отговори. Разпознаването на различни социални модели с различна ценностна система ме кара да приема, че няма „черно и бяло, правилно и грешно” и универсално възприятие за етикета в човешкото общество, извън специфичната култура. Но много от обявените в света духовни ценности и общи цивилизационни нагласи не са напълно и задължително приети от филипинската култура, понякога откривам противоречия в тълкуването им. И тук ценят тези добродетели, но от много различна гледна точка. По-нататък ще потърся корените на тези отлики във възприятията. Антропологията е наука за опознаване на другия, чуждия. Но неговото опознаване е път и към по-доброто самопознание.

Заета с такива мисли, не пропуснах обаче да забележа един особен паметник, покрай който завивахме в момента. Успях да направя два кадъра в движение и заразпитвах за него.

С глас, все още подтиснат от преживяното преди малко, Паоло заразказва за този мрачен исторически момент. “Не си ли чувала за Марша на смъртта? Не?” /интересно, че и като бях в Китай, от мен очакваха да познавам в тънкости тяхната история. Там ме приеха като своя, нали съм ви казвала… Това, че не знаех името на една императрица, предизвика възмутено учудване у Сун. Но никога не е късно да попълниш познанията си/. По протежение на всичките 130 километра бели каменни знаци с нарисувана в черно фигура на изтощен войник, едва пристъпящ, бележат този страшен маршрут.

Батаанският поход на смъртта е започнал на 9.4.1942г., по време на Втората световна война. Япония е воювала срещу американските и австралийските сили като числено е превъзхождала всички американски сили в Далечния изток. Целта на японците е била с капитулацията на американците да установят контрол над югозападния Тихи океан.

Битката на полуостров Батаан е връхна точка във войната на Императорска Япония срещу Филипините. С подкрепа от артилерията на Манила бей /Манилския залив/ защитниците /американци и филипинци/ са очаквали да издържат, докато пристигне подкрепление. Но след като при Пърл Харбър Тихоокеанският флот бил частично потопен, нямало кой да ги спаси. Японската императорска армия насилствено прехвърля 80 000 филипински и американски военнопленници като принуждава умиращите от глад и болести хора да вървят под горещото априлско слънце от Маривелес, Батаан до Камп О`Донъл, Капас, провинция Тарлак.

Сто и тридесет километровият марш е бил придружен от физическо насилие и убийства. По-късно военната комисия е определила този акт на малтретиране от страна на японската армия като военно престъпление. На пленниците не е давана храна, нито вода, разрешено им е било само да пият мръсна вода от локвите на водните биволи карабао отстрани на пътя. Били са бити, пробождани с щиковете, а някои паднали са били обезглавени от японските офицери със самурайските им мечове от гърба на коня, камионите са минавали през падналите от изтощение мъже. Японската култура се е придържала към становището, че всеки воин, който се предаде, няма чест и не се третира вече като човешко същество. Затова и те не смятат, че са извършили престъпление срещу хора. Загиналите в този марш са десет хиляди филипинци и седемстотин американци.

„Но някои от пленените са успели да избягат от своите пазачи. Така е избягал и нашият дядо – с горди очи и прояснено лице завърши Паоло.
– Престорил се е на мъртъв и е имал късмета да го отминат. После се е укрил с помощта на местни хора и така е оцелял.”

През 2010 г. японският външен министър Кацуя Окада се извини на група от шест бивши американски войници за репресиите и покани тях и техните семейства да посетят Япония на разноски на японското правителство. Не стана въпрос обаче за филипинските войници. Генерал Джордж Маршъл направи следното изявление относно Похода на смъртта: „Бъдещето на японския народ зависи изцяло от неговата способност да се развива, надмогвайки своите коренни варварски инстинкти.”

И Джералд, чичото на Полин, потвърди в по-късен разговор: „От всичките ни завоеватели по-жестоки от японците няма, неописуема свирепост, наистина”.

Попитах моите приятели за отношението им към японците. „Война е било, всеки е воювал срещу някого – отговори Паоло уверено. – Християнско е да се прощава.”

Четири месеца по-късно с Кими, друга моя приятелка, която се гордее с дядо японец, посетихме Ангелес в провинция Пампанга.

В Градския музей стоях дълго пред тази покъртителна рисунка. Тя е нарисувана от един от участниците в жестокия епизод от филипинската история. Художникът тогава е бил дете на единадесет години, на рисунката се вижда в долния ляв ъгъл с къси панталонки и кошница с „паноча” /вид филипински сладки/, в момента е хвърлило сладкиш към войниците.

Историята е следната:
Устата бързо съхне, езикът пламва. Слънцето сипе жар върху земята, над нажежения път трепти мараня, която заслепява очите и им причинява болка. Някои от победените войници вече не са в състояние да противостоят на лишенията и умората от това ужасно пътуване. Само преди няколко часа те са притежавали смелост, бодрост и издръжливост, но сега са напълно рухнали и силите им са изцедени до капка. Влачейки крака, те едва стигат до Сан Фернандо, където някои от оцелелите са натоварени на влакове и камиони. По време на Смъртоносния марш японците са забранявали на местното население да дава храна на пленените под страх от смъртно наказание или мъчения. Но по някакво чудо, когато композицията стига до Ангелес, те са дали разрешение.


Жителите на града се струпват на гарата и започват трескаво да хвърлят храна към изнемощелите мъже като така спасяват мнозина примрели от глад от ранна смърт. Момчето по-късно е станало известен художник и той е нарисувал по памет този неизличим исторически момент като последна почит към хилядите невъзпети герои. Авторът на творбата е роден в Ангелес през 1930 година и е жив все още. За съжаление са пропуснали да напишат името му.

Изстрадал народ. Приключвам темата с откъс от националния химн на Филипините, който е бил забранен за изпълнение по време на американския колониален период. На 12.2. 1998 г. законът официално утвърждава химна на тагалог като изоставя използваните преди това испанска и английска версии. Преснех го от бронзовия паметник на Децата на слънцето в Свободната зона, където живея. Фигурите представляват филипинци, които снемат превръзките от очите си и проглеждат – за свободата, за истината…

ЗЕМЯТА НА УТРОТО
Децата на слънцето се завръщат
Ние – децата на слънцето-
бяхме загубили пътя си,
апатия ни заслепи,
лиши ни от нашата сила,
зароби нашите души.
Но това не беше всичко.
Небесата потъмняха,
земята се разтресе,
Пинатубо ни научи на смирение пред природата.
И тогава американците изчезнаха /си заминаха/.
Природата взе нашата работа, нашето богатство, нашата сигурност…

Досега ви занимавах само с ужасите на филипинския Великден. Но той има и друго лице – пъстро и весело. Скоро ще ви го покажа.

А Манила ме посрещна с Китай.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева