Към Записки от Екватора (1)
СИНГАПУР- МАРИНА БЕЙ САНДС
Сингапурските пилоти бяха перфектни и при кацането както по време на самия полет. Точно по разписание- в 05,55ч. сингапурско време или 23,55ч. българско докоснахме пистата на Терминал 3 на летище Чанги. След три седмици щяхме да имаме достатъчно време да се любуваме на красотите и условията, които предлага на своите гости най-хубавото световно летище.
В скоби искам да вметна, че малко преди да тръгнем да пътешестваме в туристически форум бях прочел мнението, че на това летище човек може да поиска да стои цял живот, толкова е красиво и подредено всичко в него. Но сега бързахме да се измъкнем и да отидем час по скоро в хотела.
Два дни преди да тръгнем от София бяхме започнали да пием мелатонин, за по бързо адаптиране към шест часовата разлика и може би заради него, а може би и заради адреналина, който е неизменна част от едно пътуване не усещахме, че е време за лягане по българския ни биологичен часовник.
Попълнихме декларациите, които се изискват при без визовото влизане в Сингапур, и без да ни проверяват нищо от багажа преминахме паспортната и митническа проверка.
Тук искам да направя едно малко отклонение. Преди да посетим Сингапур прочетох десетки мнения в български, руски и английски форуми за изключително строгите правила и закони в тази държава.
Повечето от тези мнения дори и най-скорошните от тях описваха страната едва ли не като прототип на Джордж Оруел и световния му бестселър „1984”. Една страна, в която държавата провежда всеобхватно проследяване и пропаганда, всява страх и следват безжалостни наказания. Като се започне от тоталните забрани за внасяне и дъвчене на дъвка, пренасяне и пушене на цигари, пиене на алкохол и какво ли не още и се стигне до най-едрите престъпления като притежание и употреба на наркотици.
Оказа се, че поне 80% от тези изразени опасения и всяване на страх са силно преувеличени. Никой при пристигането и последвалите проверки, нито пък при обратния полет не ни направи никаква забележка за това, че носим в ръчния си багаж 20-тина дъвки Орбит или 4-5 кутии цигари. Не говоря въобще пък за чекирания, който минава на още по-обстоен преглед. Никой не се поинтересува и какъв и колко алкохол пренасяме.
Никой не видях да санкционира и стотиците насядали покрай реката вечер млади хора, които пиеха спокойно бира и друг по-твърд алкохол.
Никой не видях да санкционира и някой, който пуши цигари, вървейки по улиците.
Да, закони и забрани има, но такива има във всички нормални държави, в които на власт са реда и дисциплината, а не хаоса и анархията.
Дори на много места можете да видите закачени табелки с глобите, които ще последват ако не спазите забраните.
Може би тази превенция има голям ефект и създава малко по-изкривено усещане за реалността в Сингапур.
Табелки със забрани в метростанцията
Да не говорим пък за условията, които са създадени, за да не се чувства никой дискриминиран от някоя забрана/изключвам наркотиците и другите криминални прояви/. Такива зали за пушачи видяхме на летище Чанги, че човек дори и да не пуши може да му се прииска да запали като влезе в една климатизирана градина с много пейки, дървета и цветя. Ето как изглежда една такава зала на летището.
Към залата за пушачи
Зала за пушачи на летище Чанги
Така че моят съвет е да не се притеснявате от това, което ще прочетете в някои мнения за Сингапур. Те са меко казано силно преувеличени. Малко като на принципа на българските медии: че новина е само лошата такава, а не позитивната.
Та минахме съвсем спокойно през митническата проверка без да ни попитат защо носим цигари, алкохол и дъвки рано сутринта /може пък и митничарите да са били сънени и да не им се е занимавало още с проверки/ и се отправихме към изхода на Терминала, където беше и паркинга за шатълите.
Излизайки от сградата на летището всъщност получихме и първия шок. Топлинен.
Идвайки от 5-6 градусовите мартенски температури в България, стоейки на 18 градуса в самолета и пак на толкова в Терминала бяхме забравили какво ни очаква.
Но горещата, влажна вълна, която ни удари в лицата и то преди още да се е показало слънцето ни върна към действителността, която ни очакваше в следващите 20-тина дни няколко градуса на север и няколко градуса на юг от Екватора. На няколко пъти щяхме да пресичаме тази невидима граница на двете полукълба и да мечтаем да останем колкото се може по-дълго при слънцето и топлината.
Преди да успеем да разгледаме терминалите отвън и пристигна микробуса, на който с големи букви бе изписано MBS. С още една двойка от Англия качихме куфарите в буса, настанихме се удобно наслаждавайки се на преимуществото на безплатния трансфер от хотела, който беше включен в цената на клубната ни стая и потеглихме.
Сингапур е изключително зелен град и това е естествено като се има предвид близостта му до Екватора и многото валежи.
Затова и още с първите километри в него усетихме голямата разлика с другия високотехнологичен град, който наскоро бяхме посетили- Дубай.
Докато в Дубай пустинята е толкова голяма, че колкото и човек да се старае да заличи следите и не успява, то в Сингапур природата създава съвсем естествени прохладни места за отдих и пътуване. По точно такъв „прохладен” път се движихме от летището към Марина Бей Сандс. Короните на огромните дървета се надвесваха над шосето и образуваха естествен зелен чадър над него, опазвайки го от слънцето.
Пътят от летище Чанги към Марина Бей Сандс
След няма и половин час бяхме вече на паркинга на най-голямата забележителност в Сингапур в последните няколко години Марина Бей Сандс.
Централният вход на Марина Бей Сандс
