Записки от Екватора (2)

Към Записки от Екватора (1)

СИНГАПУР- МАРИНА БЕЙ САНДС
Сингапурските пилоти бяха перфектни и при кацането както по време на самия полет. Точно по разписание- в 05,55ч. сингапурско време или 23,55ч. българско докоснахме пистата на Терминал 3 на летище Чанги. След три седмици щяхме да имаме достатъчно време да се любуваме на красотите и условията, които предлага на своите гости най-хубавото световно летище.

В скоби искам да вметна, че малко преди да тръгнем да пътешестваме в туристически форум бях прочел мнението, че на това летище човек може да поиска да стои цял живот, толкова е красиво и подредено всичко в него. Но сега бързахме да се измъкнем и да отидем час по скоро в хотела.

Два дни преди да тръгнем от София бяхме започнали да пием мелатонин, за по бързо адаптиране към шест часовата разлика и може би заради него, а може би и заради адреналина, който е неизменна част от едно пътуване не усещахме, че е време за лягане по българския ни биологичен часовник.

Попълнихме декларациите, които се изискват при без визовото влизане в Сингапур, и без да ни проверяват нищо от багажа преминахме паспортната и митническа проверка.


Тук искам да направя едно малко отклонение. Преди да посетим Сингапур прочетох десетки мнения в български, руски и английски форуми за изключително строгите правила и закони в тази държава.

Повечето от тези мнения дори и най-скорошните от тях описваха страната едва ли не като прототип на Джордж Оруел и световния му бестселър „1984”. Една страна, в която държавата провежда всеобхватно проследяване и пропаганда, всява страх и следват безжалостни наказания. Като се започне от тоталните забрани за внасяне и дъвчене на дъвка, пренасяне и пушене на цигари, пиене на алкохол и какво ли не още и се стигне до най-едрите престъпления като притежание и употреба на наркотици.

Оказа се, че поне 80% от тези изразени опасения и всяване на страх са силно преувеличени. Никой при пристигането и последвалите проверки, нито пък при обратния полет не ни направи никаква забележка за това, че носим в ръчния си багаж 20-тина дъвки Орбит или 4-5 кутии цигари. Не говоря въобще пък за чекирания, който минава на още по-обстоен преглед. Никой не се поинтересува и какъв и колко алкохол пренасяме.
Никой не видях да санкционира и стотиците насядали покрай реката вечер млади хора, които пиеха спокойно бира и друг по-твърд алкохол.
Никой не видях да санкционира и някой, който пуши цигари, вървейки по улиците.
Да, закони и забрани има, но такива има във всички нормални държави, в които на власт са реда и дисциплината, а не хаоса и анархията.
Дори на много места можете да видите закачени табелки с глобите, които ще последват ако не спазите забраните.
Може би тази превенция има голям ефект и създава малко по-изкривено усещане за реалността в Сингапур.

Да не говорим пък за условията, които са създадени, за да не се чувства никой дискриминиран от някоя забрана/изключвам наркотиците и другите криминални прояви/. Такива зали за пушачи видяхме на летище Чанги, че човек дори и да не пуши може да му се прииска да запали като влезе в една климатизирана градина с много пейки, дървета и цветя. Ето как изглежда една такава зала на летището.

Така че моят съвет е да не се притеснявате от това, което ще прочетете в някои мнения за Сингапур. Те са меко казано силно преувеличени. Малко като на принципа на българските медии: че новина е само лошата такава, а не позитивната.
Та минахме съвсем спокойно през митническата проверка без да ни попитат защо носим цигари, алкохол и дъвки рано сутринта /може пък и митничарите да са били сънени и да не им се е занимавало още с проверки/ и се отправихме към изхода на Терминала, където беше и паркинга за шатълите.

Излизайки от сградата на летището всъщност получихме и първия шок. Топлинен.
Идвайки от 5-6 градусовите мартенски температури в България, стоейки на 18 градуса в самолета и пак на толкова в Терминала бяхме забравили какво ни очаква.
Но горещата, влажна вълна, която ни удари в лицата и то преди още да се е показало слънцето ни върна към действителността, която ни очакваше в следващите 20-тина дни няколко градуса на север и няколко градуса на юг от Екватора. На няколко пъти щяхме да пресичаме тази невидима граница на двете полукълба и да мечтаем да останем колкото се може по-дълго при слънцето и топлината.
Преди да успеем да разгледаме терминалите отвън и пристигна микробуса, на който с големи букви бе изписано MBS. С още една двойка от Англия качихме куфарите в буса, настанихме се удобно наслаждавайки се на преимуществото на безплатния трансфер от хотела, който беше включен в цената на клубната ни стая и потеглихме.

Сингапур е изключително зелен град и това е естествено като се има предвид близостта му до Екватора и многото валежи.
Затова и още с първите километри в него усетихме голямата разлика с другия високотехнологичен град, който наскоро бяхме посетили- Дубай.
Докато в Дубай пустинята е толкова голяма, че колкото и човек да се старае да заличи следите и не успява, то в Сингапур природата създава съвсем естествени прохладни места за отдих и пътуване. По точно такъв „прохладен” път се движихме от летището към Марина Бей Сандс. Короните на огромните дървета се надвесваха над шосето и образуваха естествен зелен чадър над него, опазвайки го от слънцето.

След няма и половин час бяхме вече на паркинга на най-голямата забележителност в Сингапур в последните няколко години Марина Бей Сандс.

Тук ако не си запознат предварително с хотела те очаква втория шок. Мнозина очакват да видят един суперлуксозен хотел, с невероятна архитектура и излъчващ спокойствие и респект за своите гости. Изведнъж обаче влизайки във фоайето и то в 7ч. сутринта в най-делничния ден от седмицата понеделник попадаш все едно си на женския пазар в София в петък. Истински съвременен Вавилон. Около тебе щъкат десетки не, стотици хора, мъкнейки куфари, чанти и деца и разбираш защо повечето от туристите отсядат за един, максимум два три дни в него.

Тук няма спокойствие и уединение. Тук хора от цял свят идват за да разгледат най-голямата забележителност на града държава, най-скъпия хотел и сграда в света.
Хотелът разполага с 2 560 стаи и апартаменти. В него могат да нощуват над 4000 човека, а сумата, която е използвана за построяването му варира в различните източници от 6 до 8 млрд. британски паунда. В гигантския хотелски комплекс открит през 2010 г. има супер модерен шопинг център с романтични плавателни канали в него и гондоли,

десетки ресторанти и барове, театри, кина, огромна дискотека, метростанция, дори музей. Както и великолепна изкуствена тропическа градина Gardens by the Bay.

И разбира се да не пропуснем най-голямото казино в света. Малцина може би знаят, че българският архитект Тодор Енчев е участвал в проектирането му като член на екипа на американската компания “Лас Вегас сендс корпорейшън”.

Разбира се най-зрелищната част от футуристичния хотел е намиращия се на 57-я етаж “Скайпарк” – огромно открито пространство на 200м. височина, върху покрива на хотела. На 12400 квадратни метра пространство ще откриете истински тропически оазис – 250 дървета, 650 растения и изключително красив басейн. Басейнът с ширина 150 м. е наречен Infinity- “безкрайност” заради оптическата илюзия, че ръба му прелива в хоризонта на пейзажа наоколо. Виждате само върховете на другите сгради и небето на Сингапур.

Бяхме резервирали и платили една от най-хубавите стаи, които предлага хотела- клубна стая с изглед към града на принципа: като ще е гарга да е рошава.
По-високата цена имаше толкова много предимства, че дори и не се колебаех, когато направих резервацията през сайта на хотела. Букнах стаята директно през него, защото всъщност той даваше най-добрата цена. Клубната стая включва в себе си десетки предимства и привилегии и на края се оказва, че дори излиза по-евтино, отколкото една обикновена стая, да не говорим за удобствата.

Планът ни за първия ден включваше предвид ранното пристигане да оставим багажа си, където ни кажат от рецепцията и да излезем да се разходим около хотела, убивайки времето до 15ч. когато можехме да се настаним.
Тайничко обаче се надявахме предвид това, че е понеделник и след уикенда, когато е нормално хотела да е претъпкан, делничният ден да остави поне няколко свободни стаи за настаняване преди определения час. Приближихме към рецепцията, която независимо от ранния час беше доста препълнена от пристигащи и заминаващи индивидуални туристи, добре поне че няма и организирани групи в хотела…

Щастието и късмета бяха с нас и се оказа, че можем веднага да се настаним още в 7 сутринта. Магнитните карти за стая 4154 бяха чекирани, платихме 200 долара депозит и след 10-тина минути се отправихме към Tower 2, където от 35 до 49 етаж се намираха клубните стаи.

Не зная дали архитекта на хотела Моше Сафдие е заложил сигурността като основно изискване при проектирането му, но от управата на хотела се бяха погрижили според мен повече от достатъчно, за да ограничат достъпа на посетители, които не са гости на хотела до етажите.

Целият хотел, без допълнителните части като градината, казиното, шопинг центъра, дискотеката, музеят и останалото от огромния комплекс е разделен на три кули.
Всяка кула си е с отделни асансьори, като от своя страна те са разделени допълнително по етажи. Картата за стаята ви служи и за задвижване на асансьора до съответния етаж, до който имаш право на достъп.
Асансьорът, с който се качвахме до стаята ни на 41 етаж не спира никъде до 22-я. За стаите от 2 до 22 етаж има отделен асансьор. Вторият асансьор тръгва от партера, но първата му спирка е 22 етаж и стига до 56 етаж, на който етаж се намират СПА и фитнес центъра – Banyan Tree Spa and Fitnes Club. Безплатен достъп до уникалния фитнес център /всички уреди са наредени пред френските прозорци и изгледа от 56 етаж към града е умопомрачителен/ имат клубните стаи и апартаментите, останалите гости заплащат вход.

На този 56 етаж има пропусквателен пункт с двама служители, които изискват специалните карти, които ви дават на рецепцията за входа за Skypark-a.

Слагат ви гривна на ръката и вече можете целия ден да влизате и излизате от скайпарка колкото пъти пожелаете. Но това е само за един ден.
На следващия ден отново трябва да покажете картата, на която е отбелязано до кога е престоя ви в хотела, задраскват ви и този ден и ви слагат нова гривна.
Всеки ден цвета на гривните за басейна е различен. Така се елеминира вероятността да може някой, без да е гост на хотела да се качи до басейна.
След като преминете през охраната и ви сложат гривната на ръката вече можете да се качите на асансьора, който ще ви отведе до 57 етаж и Skypark. Истинско разточителство. Асансьор само за един етаж!
На слизане процедурата е същата. Отново с асансьор до 56 етаж, със следващ до етажа ви, ако стаята ви е от 23 до 54 етаж или до партера и от там с трети асансьор ако сте от 2 до 22 етаж.

Изреждам всичко това, за да получите информация колко почти безнадеждно е да се опита някой, без да е гост да достигне до най-голямата атркция на Сингапур, инфинити басейна на Марина Бей Сандс.

Но за него по-късно, а сега да се върнем отново към фоайето. Качихме се на асансьора, който със страхотна скорост ни изстреля до 41 етаж.

Единствено асансьора на Бурж Халифа ми се струва, че се е движил по-бързо от този в Марина Бей Сандс. Нито в Бурж Ал Араб нито в Кулите Петронас асансьорите не бяха толкова бързи като този.

Стаята ни бе в дясно в дъното на коридора, който виждате на снимката. Отворихме с магнитната карта вратата на стая 4154 и влизайки в нея сякаш попаднахме в някаква нереално красива картина.

Гледката през френските прозорци, които заемаха цялата стена беше просто невероятна. Не бих се наел да я опиша, защото мисля, че думите не могат да пресъздадат красотата, която се откриваше.

А и височината си я биваше. Тъй като стаите в предната част на хотела са без тераси и фасадата е изцяло от стъкло, за разлика от задната част, където фасадата е коренно различна и има тераси с много растителност и зеленина по тях, гледката надолу към булеварда си беше доста страшничка. Все едно си надвесен над него и над пъплещите като малки точици коли. Имаш чувството, че направо пропадаш в бездната!

Няколко минути са необходими на всеки гост на хотела, който влиза за пръв път в стаята да се ориентира в десетките контакти, ключове, кабели и други техники, които надничат от стените и всеки един ъгъл. Голяма спалня, кът с мека мебел, масивно бюро с телефон, факс, място за компютър и слотове с кабели за кабелен интернет. LCD телевизор със специален канал, от който можеш да поръчваш всички услуги, които предлага хотела, включително и късен чек оут, рум сървиз и какво ли не още.

Препълнен догоре мини бар, на който имаше предупредителен надпис с големи букви, че всяко изваждане на артикул от него, дори и само да го разгледаш и да го върнеш на мястото му автоматично се таксува и се прибавя към сметката ти. Така че се ограничихме с отварянето му.
Огромна баня с вана и луксозна козметика, отделна душ кабина, отделна тоалетна, кафе машина, сейф, комплекти чаши за различни напитки, халати за басейна и какво ли не още допълваше интериора на 60-те кв. м. на 41 етаж.

Нямаше много време да му се любуваме, освен да направим няколко снимки и набързо обухме банските, за да можем рано рано да се отправим към Skypark…
Към Записки от Екватора (3)

Автор: Росен Желев
Снимки: Росен Желев