Пътеписи. Опознавайки другите – разбираме по-добре себе си.

Излизането от Мадрас не е леко. Вярно е, че дъждът малко си даде почивка, но някои улици все още преливат от вода. Канализацията се е предала безнадеждно. Моето колело на моменти плува почти над главините. Дисагите ми сегиз тогиз докосват с дъната си кафяво, калната смес. Сигурно багажът ми ако не мокър, то поне ще е влажен. Засега гледам да не падна самия аз. Скрити дупки от време на време се опитват да ме извадят от равновесие. Обикновено, когато пред мен мине по-голям камион и водата се разплиска имам няколко секунди да огледам настилката, и да си избера маршрут, след което всичко отново се скрива зад мътната, водна завеса. Стъмнява се, а все още нямам подслон. Където и да се обърна, виждам само залети до коленете градинки и пътища.

От първия ми досег с Тамил Наду, ми върви буквално като по вода.
Още един завой и излизам на тясна отсечка заобиколена от двете страни с блата и тръстики. Положението изглежда почти безнадеждно. С настъпването на нощта, което тук е, като че някой гаси лампата, виждам как канавката на пътя се разширява в равна утъпкана кална площадка. Очертават се тъмните силуети на няколко къщурки направени от какви ли не подръчни материали. Две жени и няколко деца стоят пред една от колибите. Запалена свещ озарява претъпканото помещение. Постройката се оказа магазин. Правя знаци, и говоря на английски, че искам да спя до тяхната къща. Те се съгласиха, а аз за секунди опънах палатката.

Точно се измих след спретването на лагера и една от жените идва при мен и започва да ми говори на тамилски, като ми прави знак да се преместя с палатката от калта в една празна на пръв поглед постройка с ламаринен покрив, точно до магазинчето. Подът е циментиран и е повдигнат на поне 60 см от нивото на калта. Веднага се съгласявам. Поне ще имам покрив ако отново започне да вали. На стената пред мен виси картинка, малка като картичка, с изобразен Исус Христос. Това трябва да им е църквата на хората.

Посред нощ се събуждам. Навън вали като из ведро. Добре, че съм под покрив, а не на вън с палатката. Поглеждам колелото и то е добре. Завил съм го с найлон. Пак заспивам неспокоен сън, в който карам непрекъснато в проливен дъжд.

Към четири часа сутринта се събуждам от гълчава. Дъждът е преминал и не барабани по гофрираната ламарина, служеща за покрив. Отварям ципа на палатката. Няколко къщи са се наводнили и около мен се е натрупала кондензирана тълпа от деца, възрастни и покъщнина. Всички само се усмихват, никой не е разсърден на водната стихия. В резултат на дъжда близкия канал е прелял и е наводнил селото. Нашата постройка и магазинчето все още са пощадени. Хората обаче не се задържат дълго при мене и напускат търсейки убежище на пътя 20 м в страни. Той е поне на 1.5м от нивото на водата и е единственото сухо място.

Обличам се, събирам партакешите, изнасям колелото на сушина и натоварвам багажите. Тъмно е. Влажно е. Топло е. Тамилците говорят по между си като картечници. И всички общо взето се веселят. Водата е ежедневие. Наводненията също. Търпението е всичко.

С разсъмването десетки водни кончета литват в небесата. Аз вече съм научил няколко израза на тамилски „им пер Владо – аз се казвам Владо“, „нандри – благодаря“ и „ уанакам – здравей“. Тръгвам. Слънцето се крие все още зад завесата от изпарения, но е време да кажа сбогом на спасителите си от предишната вечер.
Валежите през декември са рядкост. Циклонът с усилие се опитва да удържи дъждовния период, който постепенно и с нежелание отстъпва място на идващото лято.

Три дни откакто напуснах Мадрас и 300 км зад гърба си пристигам в Тарангамбади – “градът на пеещите вълни”.

Тарангамбади