Богатството на „бедняшките” екскурзии (2)

От Светослав Атаджанов | Публикувана на: 08.07.2013

Към Богатството на „бедняшките” екскурзии (1)

Сутринта се събудихме в 6.30 ч и след половин час закусвахме с традиционно бедната италианска закуска, но с отлично кафе. Целият предстоящ ден бе посветен на посещението в княжество Монако и на прехода през цяла южна Франция до испанския курор Коста Брава. Това бе базата ни, от която щяхме да осъществяваме туристическите си набези до Барселона, манастира Монсерат и малката държавица, високо в Пиринеите – Андора.

След едночасов преход по отличната магистрала, влязохме в отклонението, водещо към центъра на държавицата – лилипут. Това е втората най-малка, след Ватикана суверенна държава. Конституционна монархия, начело с владетел, малък парламент от 18 представители и министерски кабинет. На площ около 2 кв. км. живеят постоянно около 32 хил. нейни граждани. Но, като се има пред вид капацитета на многобройните хотели, туристическото нашествие и работещия там обслужващ персонал, цифрата набъбва неколкократно.

Както обяви нашия гид, тук гражданите на държавицата не плащат никакви налози, освен таксите за мобилните си телефони. Само входа за града е 5 евро, а какви пари се трошаха тук от туристите! При влизането ни в тесните улички, автобуса заседна, блокиран отпред и отзад от напиращи да се разминат коли. Една указателна табела и друга фирмена, се оказаха преградите, освен изнервените шофьори и мотористи. Близо 10 минути, под угрозата да пристигне пътната полиция и да глоби здравата шофьорите ни и под воя на клаксоните на изнервените водачи, автобуса сантиметър по сантиметър маневрира и успя да се размине на “боя разстояние” със злополучните табели. С 15-20 км/час пъплехме по тясната двупосочна улица надолу към центъра. Най-сетне влязохме в обширен подземен паркинг, където автобуса бе оставен, докато разгледаме града и забележителностите му.

Още от магистралата, високо над града се виждеше препълненото с яхти и кораби пристанище, в което бяха пристанали и два огромни круизера. От паркинга с елеватори се изкачихме нагоре, а впоследствие и с асансьор. На изхода се озовахме непосредствено на скалата, върху която е изграден един от най-забележителните морски музей и аквариум в света. В него е работил Жак Ив Кусто – известния мореплавател и изследовател на подводния живот.

Въпреки, сравнително ранното ни пристигане, нашият предводител Венелин ни предупреди, че дори за повърхностно разглеждане на експонатите са необходими поне 5-6 часа, а разполагахме с три. Предстоеше обиколка на града, посещение на двореца на династията Грималди, маршрута на прословутото рали Монте Карло, Казиното и други забележителности. Аквариумът падна жертва, в полза на останалите обекти.

По тротоара на извиваща се стръмно нагоре улица, въпреки поставените разделителни парапети, едва се разминавахме с многобройните туристически групи. Екскурзоводите водеха като овчари стадата си, вдигнали високо като геги байрачета, сгънати чадъри или някакъв ярък предмет. Нашият Венелин също крачеше бодро напред със специфичната си, клатушкаща се, разкрачена походка и леко разперени, като че за равновесие ръце. Чудех се дали е походка на подпийнал моряк, или на пингвин-водач, водещ колонията си. По канала NATGEO бях гледал документалния филм за миграцията на симпатичните императорски пингвини в Антарктида. Да. Точно така. Какво друго? Титлата Император най-добре подхождаше на самочувствието и егото му. Някои от групата шепнешком го титуловаха като главатаря на племето ни, но за мен вече бе «Императора».

Пъплейки по баира към двореца на върха на скалата, минахме покрай охраняваните резиденции на дъщерите на принц Рение – принцесите Каролин и палавата, според жълтата преса Стефани. Вездесъщите японски туристи със супертехнологичните си камери и фотоапарати щракаха неистово. Имах чувството, че са изпаднали във фотооргазъм! Но, оперетното военно представление все още предстоеше. Макар и в мини вариант, а не помпозно, като смяната на караула пред Бъкингам, с парада на конните гвардейци в червени униформи и мечите калпаци. Да възкликна ли “Ех, Бъкингам”! вместо “Ех, Пратер, Пратер” като бай ни Ганя? Защото бях и там!

Озовахме се се час преди обедното шоу на площада пред двореца на династията Грималди, като разгледахме форта с оръдията и мортирите, с наредени до тях пирамиди от гюллета. Заснимахме паметника на монаха-владетел и всичко интересно наоколо.

От парапета на площадката към морето се открива една от най-красивите и вълнуващи гледки. Яхтеното пристанище със снежно белите суперлуксозните яхти, някои от които цели кораби. Залива е изумрудено син, а водата удивително чиста и прозрачна.

След това обиколихме парка на “Екзотичната градина” непосредствено до Аквариума. Субтропичната растителност бе пощуряла след топлия пролетен дъждец. Дървета, палми, храсти, кактуси и цветя бяха разцъфтели във всички възможни ярки цветове и се носеха непознати упойващи аромати. Съпругата се чудеше къде по-напред да се спре, да огледа и помирише някои от познатите и растения, всъщност характерни за цялото средиземноморие, включително гръцкото и малоазийското.

Използвахме оставащото до обяд време, за да разгледаме катедралния храм на Монако, посветен на св. Николай, намиращ се наблизо до двореца. Построен е през 1875 г. Архитектурата му е смесица от романски и византийски елементи. Вътре е богато украсен. В него са погребани бившите владетели на княжеството, като всеки гроб е покрит с мраморна плоча с изсечените имена на погребаните владетели и хералдичните знаци и короната на княжеството. На плочите с имената на принц Рение и принцеса Грейс имаше букети свежи цветя. Тяхната любов, с отенък на трагизъм е една от съвременните приказки за принцове и принцеси, така любими на нежните ни половинки.

Малко преди обяд, на неголемия площад пред двореца се бе събрала тълпа от туристи, за да заснеме помпозния ритуал. Настана блъсканица до поставените парапети, между които щяха да минат двата караула и оркестъра, кой да заеме по-изгодна позиция за снимане. Часовникът на кулата на двореца започна да бие. Чуха се звуци от тръба и бой на барабани. От входа на двореца се зададе малък оркестър и войниците от караула в парадните си униформи. Чуха се команди и двата караула – новия и стария си отдадоха почест със строеви хватки с карабините. След кратко изпълнение на оркестъра, новия тръгна в посока към двореца, като част от него зае външните караулни будки, а стария се насочи от площада към очакващите го коли. За около 10 минути церемонията приключи.

Веднага след това се събрахме около нашия гид и той ни поведе обратно. Минахме отново покрай Морския музей и хлътнахме в дупката в скалата, където чрез асансьора и ескалаторите, пробили огромната канара, слязохме до паркинга. Там от кота «0», т.е самия бряг, тръгнахме по част от маршрута на ралито “Монте Карло”. До самата крайбрежна алея вече монтираха централната трибуна за скорошното събитие. В подножието и имаше модел на състезателна кола, на която туристи и най-вече малчуганите се снимаха непрекъснато.

Показаха ни най-известната част от трасето, наречено “Фибата”. От подножието, върху малък хълм се виждаше прословутото казино на Монте Карло. Тръгнахме по виещите се стълби нагоре. Част от внушителния комплекс с прекрасна фасада и тържествен вход бе прочутия ресторант “Буда бар”. Изключително красива сграда с множество класически статуи и всякакви архитектурни аксесоари в стила на 19 век.

Заобикаляйки го се насочваме и към входа на самото казино. Отдавна, то не е най-голямото и оборотното в света. Но славата му е ненадмината, а класата и стила му са неподражаеми. Руснаците вече са направили реплика на сградата на казиното и то в по-голям мащаб, но се твърди, че не е същото, а някакъв кич. И в Лас Вегас има огромни и луксозни казина, но тук витае европейския дух на аристократизъм, изисканост и класа.

Отдалечавайки се от сградата, за да я снемем в цялост виждам, колко е хармонична и тържествена. Докато се въртим наоколо, пред входа спират суперлуксозни коли. Арабин в дългопола бяла дреха вървеше пред трите си жени. В един “Ролс” играехата дечицата му, под бдителния поглед на бодигард. Тук се губят и печелят милиарди долари и евро годишно. Но, със стил и шик. А колко ли са случаите на самоубийства на пристрастени комарджии, загубили всичко? Тъй като хазарта във всички епохи и от всички религии се счита за порок, всъщност пред нас бе един от дворците на порока. Но колко е сладък и примамлив?!

Непосредствено встрани от казиното е “хотел дьо Пари” също във великолепния стил на 19 век. Двете сгради по чудесен начин се съчетаваха в архитектурен ансамбъл. На стотина метра бе и кокетната сграда на полицейския участък, удобно позициониран за екстремни ситуации. Наоколо сред пищен парк бяха разположени множество заведения за подкрепяне на хилядите туристи. Парка с казиното, хотел “Париж” и останалите сгради бяха в чудесна хармония, явно под вещата ръка и планировката на опитни паркостроители.

След половинчасови възклицания при разглеждане на този световен символ на богатство и разкош се насочихме отново към паркинга, за да заемем местата си в автобуса и да потеглим за Коста Брава. Уморени и препълнени с впечатления, вече копнеехме за мечтаните три дни почивка в този прехвален “бисер” на испанския туризъм.

Но, преди да стигнем до курорта, трябваше да прекосим цяла южна Франция. Благодарение на отличната магистрала, това стана за около 7-8 часа.

Образователните беседи за страната, изнесени от нашия Венелин и особено за френската история и гастрономия приятно ни унасяха в блажена дрямка. Късно вечерта бяхме в курорта. Пак се повтори търсенето пипнешком през нощта на хотела ни. Тъй като се оказа, че е един от многото на голяма верига. Въртяхме се в някакъв омагьосан кръг около четвърт час и с напътствията на дежурни администраторки от околните хотели спряхме пред модерната сграда на 7-8 етажен хотел с надпис H-TOP HOTELS, но той беше само един блок от съседните такива. Тъй като бяхме пристигнали след крайния час за вечеря, същата ни чакаше сервирана по запазените маси в опаковани със станиол чинии в сух вариант.

След вечерята започна настаняване по стаите. Още с влизането на рецепцията ни направиха впечатление групите, галопиращи по стълбища, асансьори и коридорите младежи, които пееха и крещяха въпреки среднощния час. Считайки, че и те са закъснели туристи като нас, чакахме гюрултията да утихне. Но не би! Оказа се, че това са групи френски абитуриенти от колежи, дошли да отпразнуват дипломирането си. Повечето от тях бяха цветнокожи, някои почти двуметрови дангалаци и яки „девойки” над 100 кг. Попаднахме в истински кошмар. Тези потомци на племето „шака зулу” вилняха цяла нощ. Крещяха, ритаха врати на стаи, дори строшиха една врата, жадни за секс, пияни и дрогирани до козирката. Тъй като съседните сгради оформяха вътрешен двор, с басейн в средата, крясъците им кънтяха в бетонния котел. Цяла вечер пищяха сирените на полицейските коли на патрулите, извикани от екскурзовода ни, опитващи се да ги усмирят. За отрезвяване на някои от най-неадекватните, приятелите им ги хвърляха в ледената вода на басейна и те крещяха неистово. Едва призори дремнахме час-два и заизлизахме като сомнамбули за закуската. Всички с тъмни кръгове от умората на пътуването и безсънната нощ.

И в трите вечери на нощуването ни в хотела сценарият се повтори. Задавахме си въпроса – не е ли в състояние администрацията на хотела просто да ги изгони, или поне само тези, които нарушаваха реда? Наскоро френския вътрешен министър бе направил изказване, че полицията не може да се справи с опазване на реда и законността в предградията с имигранти. Но това не бяха младежи от гетото, а абитуриенти от колеж. Но да не ги мисля французите. Скоро ще имат нужда техния „Чуждестранен легион” да усмирява гетата им, както баретите на Арлин Антонов нашето циганско гето преди години. Всъщност приликата с „гостите” за алкохолен туризъм и в нашите комплекси „Слънчев бряг” и „Златни пясъци” е налице. Отдавна вече големите курорти не са място за почивка, а за разтоварване от стрес на лумпени, с всички последствия за останалите, желаещи истински релакс.

Преди презастрояването „Коста Брава” /див, скалист бряг/ е бил девствен и изключително красив. Тук са идвали да рисуват плеада испански и френски художници, сред които и Салвадор Дали. Но сега е презастроен до невъзможност и е лика-прилика с нашите курорти. Има грандиозна програма на испанското правителство, след изплащане на вложените капитали, да бъдат разрушени няколко ХИЛЯДИ сгради и терените да се рекултивират почти до предишния им вид. Дали ще успеят?

Днес програмата включва две от уловките на туроператора. За 15 евро транспорт до Барселона с обиколка на града, включваща посещение на стадиона Ноукамп на „Барса” и кратка обзорна обиколка на града. Част от туристите оставаха в града, а платилите 30 евро за посещение на манастира Монсерат продължаваха с автобуса. На връщане прибирахме останалите в града.

Навлизайки в града, в далечината се появиха високи кулокранове, а под тях кулите на катедралата „Саграда Фамилия”. Преди това преминахме покрай свърхмодерна сграда с формата на куршум. Това е кулата Агбар, най-новият небостъргач на Барселона. Наричат я така, както и с вулгарно име, заместващо медицинското „фалос”. Но „Куршума”, бе по-точното, тъй като му липсваше чалма, за да е другото.

Автобусът се насочи към центъра. Излизайки на площада пред катедралата се озовахме пред внушителната сграда. Човешко гъмжило, основно от туристи я обграждаше отвсякъде. Вирнали глави нагоре, хората се движеха като хипнотизирани. Дори червения цвят на светофарите не ги стряскаше и шофьорите внимателно ги заобикаляха, или направо спираха.

Това е най-забележителната творба на архитекта Антони Гауди, видна от всички краища на града. Тя е в процес на изграждане още от 1882 г. и довършването и се финансира основно от частни дарения. За 35 години при изграждането и приживе на Гауди е издигната едва една от кулите и. През 1926 г. нелепо е прегазен от трамвай. До момента са довършени 8 кули, а по план са общо 12. Прогнозите са, че при сегашните темпове, може да бъде завършена едва през 2032 г. Вътре също предстоят огромни довършителни работи.

Впечатлението от сградата е зашеметяващо. Такова сюрреалистично преплитане на готически архитектурни елементи, геометрични и флорални орнаменти, човешки и животински фигури не се среща никъде по света и е запазена марка на този новатор в архитектурата, творил в стил „арт нуово”.

Половин час обикаляхме църквата, снимахме и се дивяхме на това чудо невиждано. След това автобуса дойде и бързо се натоварихме. Оказа се обаче, че двете сестри близначки липсват. Това наложи допълнителна обиколка из улиците, докато Венелин ги открие по телефона и почти в движение скочиха в автобуса пред Саградата.

Насочихме се към Меката на футболните запалянковци и почитатели на Камата Христо Стоичков – стадиона “Ноу Камп”. На огромния паркинг пред стадиона “Ноу Камп” остана автобуса, а ние разглеждахме спортния комплекс отвън. Влязохме и в магазина на две нива с всякакви сувенири, свързани с отбора. Феновете от групата закупиха фланелки и разни дреболии. За част от групата бе даден едночасов срок за посещение на музея на “Барса“. До изтичане на времето се шляехме наоколо. След изнервящо чакане за билети и вихрено топуркане и бегло разглеждане експонатите в музея, запалянковците бяха на линия и потеглихме за манастира, отстоящ на около 50 км. от града.

Монсерат е високо в планината. Тесния път се вие над главоломни пропасти. Над нас се издигаха величествени масивни скали. Високо горе за момент се показа част от манастирския комплекс. Но докато го стигнем пъплихме около половин час по 10 килиметровите остри виражи. Огромните канари на върха, всеки според фантазията си можеше да ги оприличи като хора, животни, или гигантски гъби. Най сетне стигнахме до площадка с достатъчно широк паркинг с няколко автобуса. Слязохме от нашия и запъплихме пеш по стръмнината.

Има няколко начина да се доберете до манастира Монсерат. С кола и зъбчатата железница /фуникуляр/ е най-бързо. Безспорно обаче ще успеете да се насладите на красивите гледки и природни картини, ако решите да преминете пътя пеша. Повечето от пристигащите тук туристи предпочитат обаче кабинковата въжена линия.

В каменните обятия на планината бе сгушен внушителен комплекс от сгради, базилика, манастир и постница.

Тук е най-голямото и свято духовно и културно средище на Каталуния. Казват, че е второ по значение след Йерусалим за католическия свят. В голямата базилика от 16 век са творбите, създадени от ръцете на безименни и най-известни зографи, дърворазбари и архитекти, та чак до Гауди. А най старите останки от постройки са още от ІХ век.

Най-интересен обект на средновековното изкуство е изключително ценната дървена фигура на Богородица с младенеца, наричана Черната Мадона, считана от векове за покровителка на Каталуния. Изключително ценни са златните барелефи, обграждащи маданота, изработени от Хоаким Рос. Целият внушителен храм е украсен с хармонично съчетани дървени и златни пластики. Към манастира има огромна библиотека от 250 000 тома безценни старинни издания, както и хиляди древни ръкописи и манускрипти, включително първите текстове на каталунски език.

Безценна е колекцията от картини на Ел Греко, Джордано, Караваджо, Сурбаран и други известни художници. Има дори произведения на Пикасо. Монсерат е светилище за каталунците и исторически архив за испанския народ. Той е средище и на традициите и народните занаяти на Каталуния, съхранило за потомството ценни образци от материалното и фолклорно творчество.

Но, най-вълнуващо е преминаването през стръмната галерия и самото поклонение пред Мадоната. Наредихме се в голямата върволица и вървейки нагоре по каменните стъпала се изкатерихме до високия олтар с прозорец, през който се виждаха от високо редиците на пейките долу в базиликата. За около четвърт час стигнахме пред самата статуя, затворена зад бронирано стъкло. Но част от ръката на Богородица придържаща малкия Исус бе извън стъклото.

Преминаващите благоговейно се докосваха до нея и тихо си шепнеха пожелания и молитви. Някои преминаваха бързо, а други се застояваха по няколко секунди, но напиращите отзад не позволяваха бавене. Естествено, всеки от нас си пожела Мадоната да помогне в решаване на проблемите му. След това преминахме през друга покрита галерия с множество ниши, в които горяха стотици разноцветни свещи, оставени от поклонниците. Но не какви да е. Дебели колкото китката ми и тежащи поне половин килограм. За такава свещоливница, нашите попове ще си оскубят освен брадите и главите…

След около половин час свободно време за самостоятелно разглеждане на комплекса и задължителната фотосесия се качихме отново на автобуса и потеглихме обратно. През целия обратен път на стръмното спускане се молех на Черната Мадона, да не изтърват спирачките на автобуса. Просто нямаше как да ни намерят в бездънните пропасти, встрани от пътя. Слава богу, тя ни закриляше и се приземихме благополучно в низината.

След около час бяхме в Барселона, на площад “Испания”, където чакаше групата, която остана в града. След като ги взехме, по магистралата се завърнахме в Коста Брава. Както посочих преди, предстоеше втората серия от кошмара със „зулусите”.

Като достойнство на престоя в Коста Брава, мога да посоча обилната и питателна храна. Шведска маса, “на корем”, без никакви ограничения и за закуска и за вечеря. Е, винаги трябва и да има и утешителна награда. След поредната почти безсънна нощ, компенсирахме със здраво хапване за закуска, а за отмъщение някои си взехме по нещичко от масите в торбичките за дояждане през деня. Нали сме българи, няма да се минаваме, я…
Този път автобусите тръгнаха заедно, защото забравих да спомена, че освен нашия „Мерцедес” с табелата „Испания-1” ни следваше и втори „Неоплан” с табела „Испания 2”, като групата им водеше Николай – конкурента на наш Венелин. В общи линии двете групи рядко се засичахме и двамата спазваха студен, въоръжен неутралитет, като комуникираха само при служебна необходимост. Явно, причината бе в егото и на двамата.

След низините около Коста Брава, закатерихме подножието на Пиринеите. След около час на хоризонта се появиха заснежени върхове. Въпреки това напредвахме скоростно по магистралата с тук-там тунели и виадукти. В самото подножие на планинските масиви пътя стана двупосочен и се появи насрещно движение.

Навремени се появяваха колони от спортисти колоездачи, които атакуваха баирите. Не напразно Испания, заедно с Италия и Франция са фаворити в този спорт. Тогава се влачехме с тяхната скорост, докато се появи възможност за изпреварване. Пътя вървеше успоредно, или пресичаше река Валира, буйна, на места бурна и пригодна за гребане в екстремен „рафтинг”. Минахме покрай езеро с неестествено зелена вода. Това била негова характерност според нашия всезнаещ Венелин и през прозорците побързахме да я запечатаме с фотоапаратите. Както и характерните за планината и за Андора къщи с дебели каменни зидове и черни покриви.

Наоколо планината ставаше все по сурова, но се виждаха пасища, по които пасяха многобройни стада от овце и крави. През това време нашия гид ни сведе до знание основните данни за географията и историята на по-голямото от Монако и не така известно джудже.

От изложението му научихме, че от селцето Андора, където нощувахме преди два дни, тези горди и независими хора са мигрирали чак до тук. Успели са да си осигурят през 819 г. благоразположението на епископа на Урхел и граф де Фуа и с „Писмо на свободата” са получили независимостта си като Principat d, Andora. Естествено нищо на този свят не е безвъзмездно и сигурно са се откупили към момента със злато и са поели ангажимента да пазят проходите между Франция и Испания.

Основния им поминък е бил скотовъдство, което е развито и сега, както и лов, риболов и са вземали данък от преминаващите през прохода между двете страни. На малката и територия от около 700 кв. км. се издигат 20 планински върха с височина от 1800, до първенеца Кома Педроса 2946 м.

Основното население е около 85 хил. души със завиден доход на калпак от 45 хил. евро. Официалния език е каталунския. Имат дори и конституция от 1866 г. но жените са получили право на гласуване едва през 1971 г. Естествено тук има и много обслужващ персонал, повечето с дръпнати очи, вероятно филипинци. Категорично такъв доход не може да се създаде от доене на мляко и стрижене на вълна. Защото Андора е една от големите офшорни зони на света и през две, три сгради се виждаха скромни табели, оказващи многобройните фирми и банкови офиси. Тук се въртят огромни пари, но под сурдинка. В момента в ЕС е на дневен ред изискването да се криминализира избягването на данъчното облагане и да се принудят офшорните фирми и банки да декларират оборотите си. Но, това си е техен проблем. Това джудженце се посещавало ежегодно от 9 млн. туристи, което осигурява 80 % от официалните им приходи, доста повече от туризма в България. Никой не е посягал на независимостта им, освен Хитлер, който я окупирал през периода 1940-44 г.

Най-сетне се появи табела ANDORA и навлязохме в тясно дефиле и малко градче, разположено по двата бряга на буйната река Валира, озаптена в бетонно корито. Течението на бурните води бе такова, че е доста проблематично дали ще оцелееш, ако случайно цамбурнеш в тях. Затова бяха издигнати високи метални парапети, също и по пресичащите я мостове. Шофьорът паркира автобуса с уговорка след 3 часа да ни прибере и отиде на паркинг.

За около час успяхме да обиколим почти изцяло градчето. Както и покрай селцата, където минахме и тук сградите бяха облицовани с камък, какъвто тук има в изобилие. Посетихме основните обекти – църквата и правителствените сгради, минахме покрай реката и постояхме в градския парк. Всъщност, тук няма ярки туристически обекти и много за гледане. Но, като във всяко планинско селище, поразява факта, как върху неплодородната и сурова скала хората са създали цивилизация и поминък, който им осигурява завиден просперитет. А това особено много важи за Монако, който всъщност е изграден върху огромната скала. Факт, предизвикващ нерадостната мисъл, че превърнахме, дадения ни от Бога и дедите ни земен рай, в адско място за съществуване.

Мисля си обаче, че фирмата туроператор е по-добре да подмени маршрута до далечната, сива и скучна Андора, с такъв до типичен, ярък испански град, като Сарагоса например, отстоящ на същото разстояние. Така ще се почувства по-добре колорита, историята и културата на автентичната Испания.

Прибрахме се по светло и след вечерята се поразходихме около хотела. Тъй като до болка познавам Златни пясъци, не бях впечатлен от нищо. Хубавото е, че цялата им търговия е прибрана в нормални магазини и я няма циганията на подредените в шпалир по главната алея бараки, палатки и какъв ли не бит пазар. Прибрахме се да спим, и някак си пренощувахме в тревожен сън, накъсван от ревовете на индивидите от човешката джунгла.

Към Богатството на „бедняшките” екскурзии (3)

Автор: Светослав Атаджанов
Снимки: Светослав Атаджанов

Публикувано в категория: Барселона, Испания, Монако . Тагове: , , , , , , , , , , , Коментарите и trackbacks са забранени.

Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2024. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи