Към Богатството на „бедняшките” екскурзии (2)
Сутринта, след закуската си прибрахме багажа и без съжаление се простихме с прехвалената Коста Брава. Предстоеше ни почти целодневен престой с обстойно запознаване със забележителностите на Барселона и нощен преход към Франция.
Първата ни спирка бе парка Гюел на този възхитителен Антони Гауди. Слизайки от автобуса, след кратък репортаж за обекта и инструктаж от Венелин как да не се загубим в човешкото гъмжило, тръгнахме из парка.
За мен това бе изключително преживяване. Имах чувството, че се намирам сред декор на филма с Харисън Форд – “Храмът на обречените”, или в праисторически град. С причудливи каменни висящи градини и къщички с архитектура от приказките, скрити сред палмите и буйната субтропична растителност. И множество колони, поддържащи тези висящи градини и огромни тераси. Някои, недодялано първобитни, други класически, част от тях, както и обширните лоджии, облицовани с разноцветни керемични плочки.
Всъщност това бе част от реализираната идея на Гауди за хармонично съжителство с природата. Може би първия зов за екологично отношение и съобразяване с нея. А не обратното, да наливаме бетон навсякъде. Паркът бе изпълнен с хиляди хора, като голяма част бяха деца и групи ученици, които радостно щъкаха навред. Стотици гълъби и тук-там папагали кълвяха в краката ни, подхвърлената от хората храна. Имах чувството, че някой с магическа пръчица ни е телепортирал в света на приказките.
Паркът е построен като частна градина по поръчка на индустриалеца Гюел, с къщи за богати хора, включително и за Гауди. Място, в което да се избяга от градския шум и многолюдност, в досег с природата. Стилът на Гауди е неповторим. Фотосите дават известна представа, но за да е пълна, трябва да се види на живо. Гледайки създаденото от него, изпитваш разнородни чувства – изумление, възхищение и накрая преклонение пред гения. А пред катедралата му – смирение и осъзнаване на собствената си нищожност пред величието на сътвореното.
След беседата и разходката из парка, отново се качихме в автобуса. Слязохме на площад „Испания” и тръгнахме пеш с Венелин и колежката му, която му сътрудничеше и ненатрапчиво и скромно се обучаваше и опознаваше маршрута на дестинацията. Милото Норче, преди всяко потегляне на автобуса, тревожно оглеждаше за празни седалки и ни броеше, като съвестен стопанин животинките си. Много приятна и възпитана дама, която донякъде компенсираше изцепките на напористия ни гид.
Предстоеше да опознаем града, за да го обикнем искрено. Вървейки, бяхме осведомени, че града е основан през ІІ век.преди Христа от бащата на пълководеца Ханибал – Хасдрубал Барка. От там и тази съставка Барка е влязла в името му. Каталунците наричат града си БарКалона. След победата над Картаген става част от Римската империя.
Градът е втори по големина в Испания, а Каталуния е със силно националистично самосъзнание и заедно със Страната на баските се борят за независимост от Испания, въпреки широката автономия, която са придобили. Навсякъде се веят каталунски знамена и само пред държавните учреждения са клюмнали тук-там национални.
От площад „Испания” се насочихме към градския парк „Хуан Миро”, като входа към него бе огромна, изградена от червени тухли Триумфална арка, увенчана с множество скулптури.
По зелените морави на парка се излежаваха десетки хора, играеха деца, младежи ритаха топка, караха велосипеди и тичаха хора за ежедневния си „джогинг”. Насочихме се към вътрешността му, където имаше голямо изкуствено езеро, с мост към острова в средата му. Наоколо имаше множество скулптури, сред които и на огромен праисторически мамут, пред който се снимаха много хора.
Стигнахме до внушителен „Глориет”, подобен на този в двореца „Шьонбрун” във Виена, с множество статуи и водоскоци. Беше изключително красиво, чисто и спокойно, въпреки човешкия поток. След това се събрахме на островчето, насред езерото, където Венелин ни разказа допълнителни неща за града, неговата история и култура.
После, излизайки от парка, бавно се насочихме по тротоара на булеварда към пристанището. В далечината се виждаше високата колона, на върха на която Христофор Колумб, сочеше към морето. Всъщност пристанището отдавна е само яхтено и за пътнически кораби. Два гигантски круизера бяха пристанали от другата му страна. Пешеходната алея вървеше покрай самата вода. По стъпала можеше да се слезе и да си натопиш краката в нея.
Барселона, Колоната на Христофор Колумб
В далечината се виждаше хълма Монжуик, с едноименния замък върху него. А в близост бе красивата и внушителна сграда на старата митница, както и други старинни, с богата архитектура и орнаментика сгради. Седнахме по пейките да си починем за около четвърт час, преди да тръгнем през главната пешеходна улица към площад „Испания”.
В пристанищния район е разположен част от олимпийския комплекс. Съборен е цял квартал, известен с пристанищни кръчми и истински вертепи с червени фенери, за да се построят съоръженията, дали друг облик на града. На Испания е оказана високата чест да организира през 1992 г. олимпийските игри. Основна е заслугата на испанеца и тогавашен прездидент на МОК Хуан Антонио Самарандж. Всички си спомняме дуета на Монсерат Кабайе и Фреди Меркюри в химна на олимпиадата – „Барселона”.
Тръгнахме бавно по централната пешеходна улица, водеща от колоната на Колумб право към площад „Испания” в далечината. В късния следобед имах чувството, че целия град е излязъл да се разходи по тази силно комерсиализирана улица. Изобилстваше с павилиони, магазинчета за сувенири, подаръци и цветя. На няколко места статисти изобразяваха различни ренесансови, исторически и митологични герои. Желаещи заставаха до тях за снимка, срещу дребни монети.
Гледах ги и си спомних Пурко – героя на Тодор Колев от Филма „Господин за един ден”. Вляво се появи покрит базар, подобен на истамбулския „Капалъ чаршъ”. Влязохме и около четвърт час разглеждахме отрупаните с лакомства, подправки и всякакви сувенирни стоки витрини. Но, цените не бяха по джоба ни. Накупихме само някои дребни сувенири за подарък на близките.
От двете ни страни се издигаха типичните за архитектурата на Барселона сгради – кооперации от началото на 20 век. С дълги, непрекъснати балкони по протежение на цялата сграда за първите два етажа, по-нагоре, свързващи три жилища, две и най отгоре с индивидуални балкончета за всяко жилище. С тежки входни врати и скулптурни елементи над тях, а често и с изрисувани флорални мотиви по сградите. На нито един балкон нямаше простряна дори носна кърпа. Тук таме спуснати каталунски знамена и нищо друго. Няма я тази наша цигания с преустройване на балкони в кухни, отгоре на всичко, различно оцветени? Та нали ще им наложат глоба, която по размер би им струвала самото жилище!
Барселона, кооперация от началото на 20-ти век
Площад „Испания” беше изпълнен с множество младежи и девойки в спортни екипи. Под звуците на оркестър започнаха да издигат няколкоетажна пирамида от тела, като най-горе се покатерваха малки, лекчки дечица. Изпълненията им се изпращаха с бурни аплодисменти. През това време дойдоха двата автобуса и се качихме в тях.
Откараха ни до Палау Реал Маджор, бившата резиденция на Каталонската кралска фамилия, сега национален исторически музей. Предстоеше да видим и чуем цветната песен от светлини и музика на каскадата от фонтани, спускаща се от двореца надолу. За съжаление батериите на фотоапарата ми се бяха изтощили и не успях да заснема шоуто. Направих го с камерата на телефона, но снимките се получиха неясни.
Около 22 часа потеглихме по обратния маршрут. Предстоеше ни по думите на Венелин да поставим рекорд на Гинес за галопиращо разглеждане на 3 френски и 1 италиански град в следващото денонощие. Това беше най – уморителния, но и най-изпълнен с впечатления преход в цялата ни екскурзия.
По тъмно, около 5.00 часа навлязохме в Марсилия. Автобусът влезе в района на пристанището. То беше осветено ярко и се виждаха крановете, които поемаха наредените на пристана контейнери и ги подреждаха в пристаналия пред тях кораб. Слязохме, за да раздвижим кръвта в изтръпналите си крайници.
Венелин ни припомни историята за убийството в този град през 1934 г. на сръбския крал-сатрап за българи, хървати и македонци – Александър Караджоржевич и Луи Барту, френски външен министър, един от наложилите ни тежките санкции по Ньойския договор. Извършител е българския патриот, революционер и деец от ВМРО Владо Черноземски, обявен тогава за терорист. Въпреки охраната от 1500 полицаи и агенти, разпръснати в тълпата, атентатът е успешен. Заведе ни и до местото през две пресечки, където е станало паметното събитие, отбелязано с възпоменателна метална плоча.
Марсилия, табела на лобното място на крал Александър и Барту
По улиците на все още спящия град направихме кратка разходка, след което продължихме с автобуса. Преминавайки транзитно, нашия гид обръщаше внимание на забележителни сгради и свързани с тях събития и ние извивахме глава, като ветропоказатели според указанията му.
Насочихме се към градчето Кан – Меката на европейското и световно кино, един от символите на френската Ривиера. Ежегодно кинофестивалът е едно от най-големите светски и културни събития в Европа. Дори скандалите предизвикват световен отзвук, като този с обира на сейфа с бижута на кинозвездите преди дни. Датира от 1 септември 1939 г.
С наградите си – Златна палма, предприемчивия кмет на това, тогавашно селце го превръща в един от най-известните в света градове. Сега е с население около 80 хил. души, колкото Варна през 1945 г.
Най-красивото в него е крайбрежния булевард «Кроазет», с фестивалния дворец, пред който се опъва червения килим, по който минават кинозвездите. В момента стъпалата са покрити с червен мокет, за да създава илюзия в туристите, че са на килима и да се снимат на воля. Което и направихме. По булеварда, досами плажната ивица, застлана със ситни камъчета дефилират туристи и местните, някои от които, разхождащи кученцата си с панделки и прически. Ритуалът е спокоен и тържествен, с известно презрение към туристите-натрапници, въпреки, че просперитета им се дължи на тях. Както и неудобствата от непрекъснатия тропот на прииждащите тълпи.
Пред фестивалния дворец са монтирани редици от месингови плочки с отливки на отпечатъците от дланите и подписите на кинорежисьори и артисти, лауреати на «Златна палма». Минавайки покрай пристанището, наблюдавам на яхта парти на лъснатата до блясък палуба. Сервитьори в бели ливреи разнасяха напитки. Е, ако не друго, да се отъркаме в света на богатите. От разстояние, обаче. Защото бодигардът ще ви спре още преди мостика. Част от заведенията са разположени на плажа и опират почти до морето.
На крайбрежния булевард «Кроазет» са разположени най-луксозните хотели на световни вериги, както и утвърдени местни такива с дългогодишна история. Конкурират се с пищна архитектура и изискан лукс. По протежение на булеварда се бе разположила дълга колона от мотоциклети, до един «Харли Дейвидсън». Мотористите бяха типични представители на рокерското племе, с кожени облекла, с емблемите на клубовете им на гърба, като каските им бяха по седлата на моторите. Мъже, жени и дори деца – повечето млади, но и улегнали, над средна възраст. Явно си бяха организирали походче.
Изкачихме се на старото укрепление над градчето с параклиса на св. Ана, който разгледахме и от вътре. От крепостния зид се разкриваше възхитителен изглед към залива и целия град. Всички използвахме възможността да се снимаме на фона на това лъскаво градче-бижу.
След кратка половинчасова самостоятелна разходка, дочакахме автобуса и продължихме към следващото чудо на френската Ривиера – Ница. Както споменах по протежение на магистралата имаше множество селца и градчета, покатерени амфитеатрално по хълмовете. От височината на мостове и виадукти се виждаха ниско долу малки заливи, оградени с пристани, изпълнени с кораби, яхти и множество лодки. Гледките бяха възхитителни и всяка от тях можеше да е визитна картичка за тази прекрасна Средиземноморска Ривиера.
След около час навлязохме и в Ница. Венелин ни сведе до знание, че града е почти милионен и разположен в Залива на ангелите, като приморските Алпи защитават града от север от хладните ветрове. Като повечето средиземноморски градове, в древността е бил първо гръцка колония, впоследствие римска. През цялата си история до 1860 г. е бил италиански град.
В центъра на града е площад «Масена». Всъщност градът е родоначалник на модерния туризъм. В началото на 20 век започват да го посещават множество англичани и прекарвали цялата зима тук. Дори 7 километровата крайбрежна алея е била наречена «Английска» със сгради в стила на «Бел епок», където са и най-известните и реномирани хотели. Тук са творили почти всички художници – импресионисти и има музей на техни творби. Известен е и с парада на цветята. Не напразно символ на града е мимозата, едно от най красивите и капризни за отглеждане цветя.
Ница е родното място на Джузепе Гарибалди, водач на Италианската революция и един от обединителите на страната си. За съжаление града е отдаден по договор за 100 години на Франция, но и след изтичането на договора през 1960 г. си остава френски, пред вид огромните инвестиции в него и заселването му предимно с французи. Което е голяма болка за италианците. Но нали уж всички сме в ЕС едно цяло, ще го преживеят… В стария район на Ница има редица сгради със смесена мюсюлманско-европейска архитектура. В тесните улички изобилства с ресторанти, предлагащи специалитети, задоволяващи и най-изискания вкус.
Минавайки по крайбрежната /английска/ алея, автобусът ни остави на лично място, пред мемориала на загиналите за Франция през войните, от където да се отправим в разузнавателен и опознавателен поход.
Ница, Мемориал на загиналите през ВСВ
Първо, се разходихме по «английската алея». Слязох по каменистия плаж, по който е невъзможно да вървиш бос, до прибоя на морето с брега. Засуках си крачолите на дънките и си натопих парещите нозе в хладката вода. Само дето не чух съскане на охлаждащо се нажежено желязо. Бях с кожени чехли, а съпругата, въпреки желанието си, не успя да стигне до водата, защото камъните са остри и неудобни за вървене по тях. След това позяпахме плажуващите, лежащи на пластмасови скари и красивите сгради на хотелите по протежение на булеварда.
По предложение на Венелин, част от групата реши да се изкачи с асансьора на кулата, водеща до парка горе на ската, високо над булеварда. По тунел, навлязохме навътре в скалата, надвесена над брега. С асансьора, на групи по 10 човека се възнесохме до повърхността.
Ница, кулата с тунела и асансьора
Излязохме на площадка, от която по алея навлязохме в прекрасен парк. На ръба на скалата имаше дълги ниши с парапети, с изумителен изглед към цялата крайбрежна ивица и част от града. Гледката бе изключително красива.
По същата пътека стигнахме до малък водопад, който пръскаше водна мъгла и прохлада. Мнозина от този ракурс се снимаха на фона на водопада, а от обратната страна и към морето и града.
След като обиколихме парка, слязохме пак с асансьора на крайбрежната алея. Съпругата се бе уморила и остана на сборния пункт до паметника, заедно с други жени, уморени и преситени от видяното.
Аз използвах времето да огледам стария център на града, който не бе далеч. На всеки 2 минути на хоризонта се появяваше самолет и се насочваше към летището в дъното на залива. Вече се строи и трето летище, защото капацитета на съществуващите две не достига. Полюбувах се на красивите сгради и фонтана на площада със статуи на къпещи се голи атлети, коне и бикове и огромната гола фигура на великан в центъра.
Ница, фонтанът на централния площад
Погледнах си часовника и забързах към мемориала. Пристигнах няколко минути преди автобуса. Скоро пристигна и той и всички, уморено се настанихме по седалките. Предстоеше последния етап за деня. Прехода до Сан Ремо, разглеждане на забележителностите му и нощувка в един от хотелите му.
СЛЕДВА…
Автор: Светослав Атаджанов
Снимки: Светослав Атаджанов