Колело, Колами и Понгаль в Тамил Наду

Излизането от Мадрас не е леко. Вярно е, че дъждът малко си даде почивка, но някои улици все още преливат от вода. Канализацията се е предала безнадеждно. Моето колело на моменти плува почти над главините. Дисагите ми сегиз тогиз докосват с дъната си кафяво, калната смес. Сигурно багажът ми ако не мокър, то поне ще е влажен. Засега гледам да не падна самия аз. Скрити дупки от време на време се опитват да ме извадят от равновесие. Обикновено, когато пред мен мине по-голям камион и водата се разплиска имам няколко секунди да огледам настилката, и да си избера маршрут, след което всичко отново се скрива зад мътната, водна завеса. Стъмнява се, а все още нямам подслон. Където и да се обърна, виждам само залети до коленете градинки и пътища.

От първия ми досег с Тамил Наду, ми върви буквално като по вода.
Още един завой и излизам на тясна отсечка заобиколена от двете страни с блата и тръстики. Положението изглежда почти безнадеждно. С настъпването на нощта, което тук е, като че някой гаси лампата, виждам как канавката на пътя се разширява в равна утъпкана кална площадка. Очертават се тъмните силуети на няколко къщурки направени от какви ли не подръчни материали. Две жени и няколко деца стоят пред една от колибите. Запалена свещ озарява претъпканото помещение. Постройката се оказа магазин. Правя знаци, и говоря на английски, че искам да спя до тяхната къща. Те се съгласиха, а аз за секунди опънах палатката.

Точно се измих след спретването на лагера и една от жените идва при мен и започва да ми говори на тамилски, като ми прави знак да се преместя с палатката от калта в една празна на пръв поглед постройка с ламаринен покрив, точно до магазинчето. Подът е циментиран и е повдигнат на поне 60 см от нивото на калта. Веднага се съгласявам. Поне ще имам покрив ако отново започне да вали. На стената пред мен виси картинка, малка като картичка, с изобразен Исус Христос. Това трябва да им е църквата на хората.

Посред нощ се събуждам. Навън вали като из ведро. Добре, че съм под покрив, а не на вън с палатката. Поглеждам колелото и то е добре. Завил съм го с найлон. Пак заспивам неспокоен сън, в който карам непрекъснато в проливен дъжд.

Към четири часа сутринта се събуждам от гълчава. Дъждът е преминал и не барабани по гофрираната ламарина, служеща за покрив. Отварям ципа на палатката. Няколко къщи са се наводнили и около мен се е натрупала кондензирана тълпа от деца, възрастни и покъщнина. Всички само се усмихват, никой не е разсърден на водната стихия. В резултат на дъжда близкия канал е прелял и е наводнил селото. Нашата постройка и магазинчето все още са пощадени. Хората обаче не се задържат дълго при мене и напускат търсейки убежище на пътя 20 м в страни. Той е поне на 1.5м от нивото на водата и е единственото сухо място.

Обличам се, събирам партакешите, изнасям колелото на сушина и натоварвам багажите. Тъмно е. Влажно е. Топло е. Тамилците говорят по между си като картечници. И всички общо взето се веселят. Водата е ежедневие. Наводненията също. Търпението е всичко.

С разсъмването десетки водни кончета литват в небесата. Аз вече съм научил няколко израза на тамилски „им пер Владо – аз се казвам Владо“, „нандри – благодаря“ и „ уанакам – здравей“. Тръгвам. Слънцето се крие все още зад завесата от изпарения, но е време да кажа сбогом на спасителите си от предишната вечер.
Валежите през декември са рядкост. Циклонът с усилие се опитва да удържи дъждовния период, който постепенно и с нежелание отстъпва място на идващото лято.

Три дни откакто напуснах Мадрас и 300 км зад гърба си пристигам в Тарангамбади – “градът на пеещите вълни”.

Основан от датчаните през 1620 г. градът е главен търговски център и в продължение на повече от 200 години се управлява от Датската Източно Индийска Компания. Пътят към морето минава през построената от датчаните през 1792 г. бяла каменна градска врата.

Минавам покрай девическото училище Света Тереза, църквата “New Jerusalem Church” основана от германския мисионер Зигенбал през 1718 г. Следват бунгалото на накогашния датски управител на областта, постепенно започнало да се разрушава с годините, луксозният етно хотел “The Bungalow on the Beach” на Neemrana Group, блестящ с ослепителна белота и датската крепост – Форта “Dansborg”, сграбчил с неумолимата ръка на завоевател и господар плажната ивица с измазаните си червено-кафяви каменни стени и ръждясали топовни оръдия.

Недалече, току пред вълните на синьо зеления океан се издига храмът посветен на бог Шива, най-старата постройка в селото. Мюсулмани, християни и хиндуисти живеят в мир и съгласие под едно небе и се хранят от едно море. Създали са и пазят традициите си в едно наистина мултиетническо индийско градче.

Ранна сутрин е. Кокосовите палми си шептят една на друга под полъха на морския бриз. Бенгалският залив се събужда за новия ден. Слънцето все още се крие дълбоко зад плавно полюшващия се хоризонт. Брегът, люлката на живота за рибарите от Тарангамбади, се протяга от нощната дрямка.

В тъмнината всеки си знае мястото. Четирима мъже се готвят за отплаване. Лодката се повдига леко и с бутане се довлачва до прибоя. Двигател, мрежи, пяна, грохот. Скачаме в лодката и потегляме. Излишни думи няма. Ломбардито пърпори ритмично. Аз съм се свил на дъното и се държа здраво. Вълните не са по-високи от метър и половина, но всеки удар може да означава вън от лодката. Индийците стоят прави, не се държат за нищо и имат отличен баланс. За тях морето си е тихо в сравнение с отминалите зимни циклони, когато почти никой не се е осмелявал да напусне брега. Постепенно блъскането и мятането спират. Извън зоната на прибоя сме. Пулсът на океана ни посреща с кадифено мълчание. С плясък мрежата потъва в мастилено черните води. С проблясъци планктонът очертава зеленикавата диря на пътя и към дъното.

Протягам ръка и разпилявам хиляди звезди във водата. “Щом има планктон значи има и риба” – на развален английски и много тамилски ми обяснява Мурти. На брега блещукат стотици огньове. “Понгаль” е или с други думи – “Нова година” в Тамил Наду.

Връщаме се на брега в 8:30. За три хвърляния на мрежата и към четири часа работа сме хванали горе долу 35 кг причудливи риби. Преобладават сардините, но тук таме се срещат и някои странни змиевидни, лъскаво-сребърни, щракащи със зъби екземпляри и други, които надуват зелено жълтите си тела и издават странни звуци, а също сепии и калмари.

Влажният въздух носи миризмата на пушек. В ранната сутрин на Понгаль изгоряха огньовете на пречистването, сега само чернеят огнищата символ на минали несполуки и несгоди. Прави се място за новото и позитивното в живота напред. Пред входната врата на всяка къща се извиват симетричните линии на колам рисунка. Сведени стебла на захарна тръстика оформят арка със зелените си перести листа.

Две неща, които ме впечатлиха в Тамил Наду са многото църкви и коламите.
Коламът е сложна, преплетена рисунка, правена най-често с оризово брашно. Безкрайна линия, кръговрат, молитва изрисувана пред входа на тамилската къща.

В сумрака на утрото Нандани измита утъпканата земя и разпилява бисерни капчици вода пред входа на къщата си. До нея сгушена с купичка оризово брашно се е свила Манджуша, шест годишната и дъщеря. Подготвят се за днешния колам, приветствието за добре дошъл, приветствието за сполука в техния дом. Коламът е мисъл, коламът е медитация, линия, която никога не се прекъсва.

Бялото оризово брашно се посипва между пръстите на жената и детето, и полепва по мократа, лъскава земя. Матрица от точки оформят размера на рисунката, но преполагаемият път е безкрайност, въображение. Като семейна реликва от майка на дъщеря се предават традициите с модели на колами на семейството, развити от самите тях.

Красотата не е единственото предназначение на колам рисунката. В миналото, когато за направата им се е използвало само оризово брашно, те са били не само приятни за окото поздравления в тамилските села, но и храна за много животинки. Малък принос на хората към едно хармонично съжителство с природата. Цикличните линии със своята завършеност и безкрайност са от своя страна символична преграда за “тъмните сили”, които се опитват да ни подчинят на влиянието си.

Фолклорното предание е, че ако линиите са затворени, те заключват рисунката от посегателство на тъмната страна, което защитава и дома, пред който е нарисувана. Коламът е символът, лицето на Тамил Наду. И ако някой докаже, че може да не повтори дизайн в рамките на един месец, то тогава майсторството му е всепризнато.

След три месеца в Тарангамбади се отправям на юг.
Асфалтът предава щафетата на утъпкан черен път. Почвата е червеникаво кафява, както е почти навсякъде в южна Индия. Посипан е с тънък слой камъчета, които хрущят като счупени мидени черупки под гумите на колелото. Тъмно синьо небе и червен, сюрреалистичен хоризонт осеян с палми с бодливи стебла и ветрилообразни листа. Вече не ме съпровождат кокосови палми. Изглежда им липсва вода. По крайбрежието ги имаше в изобилие, но тук са рядкост. Гладен съм и водата ми е на привършване. С добре напомпаните гуми карането на колелото е леко. Малко се е увеличило друскането и от време на време току да падна на завоите. Занасям, хлъзгаво е, но в същото време стопявам дистанцията за минути.

Океанът е някъде в ляво. Усещам диханието му, миризмата, солта, но не го виждам.

В далечината се появява село. Бамбукови къщи с палмови листа. Листата на кокосова палма са сплетени в рогозки, от които са направени стените и покривът. Оградата пък е изградена от стеблата на ветрилообразните листа. Две ветрила и полуизтрит колам декорират входа пред всяка къща. Жени веят ориз пред домовете си. Деца с униформи отиват на училище.

Спирам до една барачка. Няколко мъже пият чай във вече закъснялата сутрин. Време е за закуска. Sappitiya? Ял ли си? Ме пита продавачката. Сядам на чаша чай, вараи и пакоре – нещо като кюфтета от леща с подправки и панирани картофени хапки с лахутено брашно.

Удоволствие е да карам колелото през Тамил Наду. Добродушни хора ме посрещат първо със “Sappitiya?”, а в продължение на месец навсякъде ме следва дъга от цветове, усмихнати лица и колами. Минавам през белоснежена Вельангани и най-големия църковен комплекс в Индия. Рамейшурам с безборините инкрустирани колони в хиндуиския храм и ослепителните плажове, и лагуни с розови фламинга край Данушкоди – последен напън на континета да достигне Шри Ланка. Следват Рамантапурам, Тутикорин, Тирунвели.

Оранжево. Хиляди хиндуисти с развети оранжеви знамена и оранжеви лунгита се стичат в Каниакумари. Огромни тонколони, огласяват с песни всяко населено място. Аз също съм оранжев със сигналната си тениска и всеки ме поздравява ентусиазирано.

Спускам се към най-южната точка на Индия. Стотици вятърни генератори, се извисяват с белотата си над палмите и раздвижват с въздишка въздуха. Циклонът, който предишната нощ ме помете с реки от кал, вода и грохот се е отправил на запад към Керала и забулва в облаци чернеещите се зъбери на Западните Гхати.

Земята свърши. 2500 км из Индия с колело са зад гърба ми. Пред очите ми се шири Индийският океан. Последната ми спирка и досег с Тамилската култура е Каниакумари, там където се срещат вълните на Бенгалския залив, открития Индийски океан и Арабско море. А едновременния изгрев на пълната луна от изток и слънцето, залязващо на запад разбуждат въображението и мечтите ми за нови приключения.

Автор: Владимир Харизанов
Снимки: Владимир Харизанов