Към Прощаване с Пънлай (част 5)
Началото на китайските изпълнителски изкуства се губи пет хиляди години назад. Най-ранните сведения са за династията Цин (221- 207 г.пр.Хр.). Артистичният талант на този източен народ и днес представя безценни древни умения.
Китайската култура е очарователна – толкова уникална, колкото и елегантна и вдъхновяваща.
За мен обаче беше истинско откровение как китайците възприемат нашето европейско музикално наследство, което ние наричаме класика. Случаят пожела да получа билети за единствения симфоничен концерт в Пънлай в течение на тригодишния ми китайски живот. В края на август 2011 в квартирата ни пристигна хазяйката ни – млада полицайка с английското име Джени. Тя наминаваше от време на време да си нагледа имота и да пита има ли нещо повредено из апартамента. Ако имаше, на часа извикваше майстор, а ремонтът – за сметка на фирмата, която ни е настанила. В края на всяка година Джени ни канеше семейно на вечеря, за да е сигурна, че ще подновим договора с нея – обичайно е в ресторанта да се постигат много неща, включително и намиране на работа…
Този път изненадващо Джени ми подаде три билета за концерт на следващия ден. Не знаех какъв ще е концертът, нито къде да го гледам – на билетите пишело, шофьорът на такси ще разбере. В три часа следобед всичките ми приятели бяха на работа, така че отидох сама.
Таксито спря пред единствената концертна зала, където преди две години бяхме гледали със съпруга ми празничен концерт, пак с подарени – този път от завода на Никос – билети. Няма как да си ги купим като не можем да четем местната преса и да научаваме за културните събития. Истината е, че повечето билети за концерти се дават от предприятията на служителите безплатно. За да дойдат в това необичайно за концерт време, хората вероятно са били освободени от работа.
Пристигнах по-рано, взех си програма (ще ми я преведат приятели) и разпоредителката ми посочи мястото – на третия ред. Залата е голяма, с балкон и с една бутафорна красота, която отдалеч имитира европейски оперен театър. Подът обаче е циментов – в пълен дисонанс с драпериите в бордо.
Продължение »
В търсене на работа
„Когато пиеш вода, помни извора” – казват китайците. Главният извор за тях е училището – там, където израстваме като личности. Китайските училища често имат по-голям дял в изграждането на човека, отколкото семейството. В тях учениците буквално живеят. А учителите им се радват на невиждан в Европа авторитет. Учителите и старите хора.
– Искаш ли да ти покажа моята гимназия? Наблизо е. – предложи Ники след един хубав обяд в „Кинг Бас Стек” – единият от двата ресторанта с европейска храна. Идваме от време на време с приятелки. По масите стоят пластмасови указания за местните хора как да си служат с нож и вилица. Ястията са ми познати, но за пънлайчани – доста екзотични, прохладно е от климатика, има дори пиано – веднъж едно момиче, очевидно наето от заведението, посвири малко. Обядващите не се впечатлиха – те са тук за кратко – хапват набързо, изправят се и тръгват. Такъв им е обичаят.
Ранен августовски следобед, в града е мъртвило, само цикадите режат слуха. Не съм спала през деня от дете, но даже на мен ми стана сънливо. Време е за сън дори и за тези, които са на работа. В повечето предприятия са предвидени стаи с легла за служителите – да си дремват по час – два в следобедите. Не са испанците, които са измислили сиестата, това е сигурно.
Скоро стигнахме до гимназията – всъщност необятен учебен комплекс. Никой не ни спря на портала. Ваканция е, горещо и пусто. Навлизаме по алеите между сградите. Ники не е стъпвала тук от четири години, следвала е мениджмънт на петрола в далечен град и сега си припомня с вълнение: – Тук вдясно е столовата. А отсреща са спалните за младежите, които не са от Пънлай.
гимназията на Ники
друга учебна сграда в комплекса
Цял малък квартал от внушителни постройки, в които учат и живеят повече от шест хиляди ученици. Влизаме в една от тях – там е класната стая на приятелката ми.
класната стая на Ники
Към Богатството на „бедняшките” екскурзии (3)
Символично пресякохме френско-италианската граница и навлязохме в Италия. Въпреки подредеността на Испания и Франция, Италия е далеч по-живописна. Няма и педя земя, която да не се обработва и да не е заета с цитрусови, маслинени градини и лозя. Стотици хълмове са изцяло терасирани и обработвани, а градините изложени на щедрото слънце. Затова и бълват огромна селскостопанска продукция.
След час бяхме в Сен Ремо – града на италианската естрадна песен. На фестивала, който продължава да е еталон за качествена музика. Всъщност той не е единствен. Провеждали се и още няколко. Нали с нещо трябва да се зарибяват туристите. Групата ни слезе до бившата ЖП гара на градчето, която отдавна не е такава, защото релсите са демонтирани и всичко наоколо е асфалтирани улици и крайбрежен булевард.
Венелин ни поведе по улиците на града. Пак запя любимата си песен за прелестите на италианската кухня, великолепните вина и прикани, който има желание да посети някои от безбройните кръчмета на «кианти» и хубава пица. Някогашния хотел «Белвю» в момента е седалище на градската управа. Преведе ни по централната улица «Матеоти» и пред световноизвестното казино «Сан Ремо» в стил «Либърти» от модата «Сецесион» на архитекта Йожен.
Италия, Сан Ремо, бившето казино, сега кметство
Спряхме се пред зала «Аристон», където се провежда именития фестивал. В платното на пешеходната алея, пред залата са монтирани бронзови плочки с имената на певци и композитори, печелили ежегодните награди. Всичко това навява размисли за историчност и спомени, напудрени с жизнерадостна музика.
Италия, Сан Ремо, Фестивалната зала
Заведе ни на площада „Piazza eroi” с високата средновековна кула и част от градската стена.
Продължение »
Публикувано в категория: Италия | Тагове: Arena di Verona, Верона, Генуа, Италия, Марко Поло, Мирамар, Паганини, Пиаца де Ферари, Сан Ремо, Тавароне, Триест, Христофор Колумб, Шекспир |
