Към Прощаване с Пънлай (част 5)
Началото на китайските изпълнителски изкуства се губи пет хиляди години назад. Най-ранните сведения са за династията Цин (221- 207 г.пр.Хр.). Артистичният талант на този източен народ и днес представя безценни древни умения.
Китайската култура е очарователна – толкова уникална, колкото и елегантна и вдъхновяваща.
За мен обаче беше истинско откровение как китайците възприемат нашето европейско музикално наследство, което ние наричаме класика. Случаят пожела да получа билети за единствения симфоничен концерт в Пънлай в течение на тригодишния ми китайски живот. В края на август 2011 в квартирата ни пристигна хазяйката ни – млада полицайка с английското име Джени. Тя наминаваше от време на време да си нагледа имота и да пита има ли нещо повредено из апартамента. Ако имаше, на часа извикваше майстор, а ремонтът – за сметка на фирмата, която ни е настанила. В края на всяка година Джени ни канеше семейно на вечеря, за да е сигурна, че ще подновим договора с нея – обичайно е в ресторанта да се постигат много неща, включително и намиране на работа…
Този път изненадващо Джени ми подаде три билета за концерт на следващия ден. Не знаех какъв ще е концертът, нито къде да го гледам – на билетите пишело, шофьорът на такси ще разбере. В три часа следобед всичките ми приятели бяха на работа, така че отидох сама.
Таксито спря пред единствената концертна зала, където преди две години бяхме гледали със съпруга ми празничен концерт, пак с подарени – този път от завода на Никос – билети. Няма как да си ги купим като не можем да четем местната преса и да научаваме за културните събития. Истината е, че повечето билети за концерти се дават от предприятията на служителите безплатно. За да дойдат в това необичайно за концерт време, хората вероятно са били освободени от работа.
Пристигнах по-рано, взех си програма (ще ми я преведат приятели) и разпоредителката ми посочи мястото – на третия ред. Залата е голяма, с балкон и с една бутафорна красота, която отдалеч имитира европейски оперен театър. Подът обаче е циментов – в пълен дисонанс с драпериите в бордо.
Салонът скоро се напълни. Зрителите, облечени ежедневно, бяха по-скоро любопитни, отколкото възторжени – личеше, че за първи път попадат на такъв концерт. Прожекторите осветиха сцената, където се подреждаше за моя приятна изненада … симфоничен оркестър. Обхвана ме неизпитваното с години сладостно вълнение, с което посрещам класическата музика, уютно ми стана – това е моят свят… Почувствах се – малко наивно – за момент домакиня, това е музиката, с която съм израсла, чувате ли колко е прекрасна. Ето, диригентът се покланя и неочаквано се разнасят ясно и леко звуците на Глинка – да, това е „Руслан и Людмила”! Много особено чувство на раздвояване изпитвах по време на всички изпълнения – като затворех очи, познатата хармония ме пренасяше у дома, във Варна – наслада, покой и мълчаливо блаженство. Редуваха се стегнато и живо Шостакович, Брамс, Чайковски, Сарасате, Щраус със съвременни китайски композитори, непознати на слуха ми. Оркестърът беше чудесен, гостуваше от Циндао.
Отворех ли очи, около себе си откривах учудени лица, които отначало се увлякоха по непознатите звуци, но скоро на публиката нескрито й доскуча, излезе от вцепенението и хора тръгнаха насам- натам между редиците. Излизаха от полутъмната зала, пак се връщаха, похапваха си нещо и безстрастно очакваха края. Музикантите – истински професионалисти – не се смутиха ни най-малко, явно бяха свикнали с такава реакция. Смутената от този сблъсък, по-скоро разминаване на култури, бях май само аз – единствената европейка в залата… Сигурно и аз съм имала такова удивено изражение, когато за първи път гледах Пекинска опера на живо, в парка.
Маестрото беше оставил за накрая динамичния и жизнерадостен канкан на Офенбах. Настъпи оживление и искрена забава. Това се хареса на хората, те запляскаха в ритъм. Тогава се случи нещо невиждано от мен – диригентът се обърна благосклонно към залата и започна да ни дирижира. Ето, получи се мечтаното сливане на музиката с благодарните и развеселени зрители.
Напрежение е имало само в моето съзнание. Всичко завърши с бурна веселба и катарзис. Финал. Светлини. Оредялата, но доволна публика тръгва към изходите, а музикантите понасят делово инструментите си към автобуса, който ги очаква отпред. Здрачава се. Чака ги дълъг път до Циндао.
В съзнанието на местните хора се издига огромната сграда на тяхната Антична култура, огрявана от слънцето през векове и хилядолетия. Ни най-малко не избледняла, достатъчно богата и пълнокръвна и днес. Живите и интелигентни образи, създадени от Пекинската опера, бликащи от енергия и вяра в себе си, няма да се оставят да бъдат изместени от чужда култура. Все пак първите лястовици на европейската класика долетяха и донесоха радост и в затънтената китайска провинция. Толкова е хубаво.
Другото събитие, което събра много хора през пролетта, не беше така интелектуално, но пък беше пъстро и любопитно. Нарекох го Панаир на храната.
априлският Панаир на храната в Пънлай
От различни краища на необятния Китай бяха пристигнали готвачи със своите походни кухни – да представят уменията си пред пънлайчани. Много колоритно – носии от повечето китайски националности, аромати и храни, невиждани в този край. Бледата матова омара на летния ден образуваше фон за шарените сергии. Любопитни местни хора се тълпяха между шпалира от щандове, наблюдаваха изкуството на кулинарите, седяха по масичките и най – вече апетитно пробваха всевъзможни деликатеси.
Едно от удоволствията с особена важност в тази страна. Класиката – пържено тофу от провинция Хунан, там го правят най-добре…
пържено тофу от провинция Хунан
Телешко, приготвено по пекински, ястия от красивия северен Далиен, от провинция Хайнан, питки от северозападната част, сладки и дори вид кокосови орехи, които се пробиват на място и се поднасят със сламка. Лакомата фиеста продължи цял месец.
храна, приготвена по тайландски обичай
огромна палачинка до печиво, подобно на нашата баница, поне на външен вид
гледайки, можете да научите нови рецепти
апетитна супа с големи кокали - за гладни...
така пробиват кокосовите орехи
младеж от Син дзиан разточва тесто за питки,
печивото се оформя с дървено топче
питката се поставя върху матрица
сега ще бъде залепена по стените на цилиндричната печка
готовите закуски се вадят с шишовете
По-късен отглас от празника остана една огромна сбита торта със сушени плодове от Западен Китай, която се продаваше на маса направо на улицата от едни мургави и мустакати мъже, рязко открояващи се сред местните – по-бледолики и с гладки лица.
Посочвате колко да ви отрежат, тегли се и ви казват една доста солена цена. Започвате пазарлъци, разправии, оглеждате се за полицай (почти се научих на това изкуство, за да не разочаровам търговците и да не им развалям радостта от труда, макар че в моите очи започват в унеса си да губят чувство за мярка…), докато смъкнат малко и парченцето сладкиш най-после е увито в найлонче и предадено на купувача. Преговорите са солта на заниманието… Дълго тази торта красеше улицата до Личуин, докато един ден изчезна – съвсем като Тортата в небето на Джани Родари…
Ще ми се да споделя с вас и една от притчите на Лиедзъ, която добре илюстрира различията в нашите две култури. В Уей имало човек на име У Живеещият край Източните порти. Когато синът му умрял, той не жалел. Домоуправителят му го попитал:
– Защо не тъжите сега за смъртта на сина? Нали вие,господарю, обичахте сина си така, както никой друг в Поднебесната?
– А защо да тъгувам? – отговорил У Живеещият край Източните порти. – По-рано нямах син. Когато нямах син, не тъгувах. Сега синът ми умря и го няма точно така, както го нямаше и по-рано.
Прилича на безчувственост според нашата етика. Всъщност е друго световъзприемане, друга мъдрост. Всичко, което от само себе си е такова, но не се знае защо е такова, идва от съдбата, казват китайците. И у арабите, както и при други източни народи срещаме подобно философско примирение със съдбата.
Продължавам да живея в Китай – вече само в мислите и в сърцето си. Почти година сме си у дома, във Варна, но мислено всеки ден съм там – в моя Пънлай. „Пънлай те обича” – беше ми казал Лианг, отначало просто шофьор на такси с английски, а по-късно наш предан приятел. Бяхме с него в най-важните моменти от живота му. Запозна ни с красивата си приятелка Мей Лиу, която по-късно му стана съпруга. Покани ни на сватбата си в родното си село, а година след това – и на бебе, поздравихме го със син! Станахме частица от неговия живот, както и той – от нашия.
една от приятелките ми - Ян Шао - в танцовата школа
Чувствах се своя сред свои. Те дори думата „чужденка” я поставиха в кавички пред моето име в статията за мен, поместена в местния вестник „Пънлай днес”. С младата журналистка се запознахме, разбира се, в танцовата школа. След няколко разговора София, начетено момиче, което искаше да пробие бързо в журналистиката, ме помоли за интервю. Колежка, как да й откажеш. Тя разказа с много обич за мен и моето приспособяване към това усмихнато, сърдечно и чудато общество. „Формално Натали е „чужденка” – разказва София, – но кой ли вярва на това. Всъщност всички сме еднакви в танца – там няма национални граници. Имаме духовен резонанс, така че Натали откри чувството за принадлежност. Но ние всички обичаме милата и забавна „чуждестранна” ученичка в школата.” (приблизителен превод от китайски на английски, направен от Джанбин).
Лин репетира с дъщеричката си за училищно тържество
Приемаха ме като една от тях и аз вече не съм същата. Всяко истинско приятелство е разказ за неочаквано преобразяване. Ако преди да обикнем и след като сме обичали, сме същите, значи не сме обичали достатъчно.
в танцовата школа последните дни
След това интервю на София наистина й потръгна, тя се премести в по-голям град, в нова редакция и се насочи към материали, свързани с чужденци. За нея и за всичките ми китайски приятели е моят разказ.
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева