Пътешествие из клетките на Зоопарка

От Ася Митева | Публикувана на: 02.10.2009

Драги ми пътешественици, сега ще направим едно нестандартно, но пък донякъде смешно пътуване … из клетките на Софийския зоопарк.
Зоологическата градина е една от атракциите в София. Тя е сред Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз.
Това е най-старият и най-голям зоологически парк на Балканите, което определено ви подсказва, че за нищо на света не трябва да пропускате възможността да го посетите. Не се чудете защо – зоологическата градина ще ви подари незабравими емоции сред представители на животинските видове от цял свят. Тук те са разделени в няколко сектора, които са хищници, примати, птици, тревопасни, терариум и аквариум. Това означава, че ако някога сте се чудили как изглежда малкия египетски лешояд или черното мангабе, повече няма да се тормозите.

Софийската зоологическа градина е основана доста отдавна, още през 1888 г. с указ на княз Фердинанд, така че освен най-стара на Балканския полуостров, тя е една от най-старите и в цяла Европа. Животните в нея не са толкова стари, но пък за сметка на това са доста – тук можете да откриете 1113 екземпляра от 244 вида, като сред тях дори има редица природозастрашени видове, които едва ли можете да видите другаде. Не говорим за заек, вълк или лисица, но истината е, че ако искате да видите и някое от тях, това е напълно постижимо и в града, благодарение на зоопарка.

При откриването й, тя не е разположена на сегашното си място, а в бившия царски дворец. Първата поява на животинска експозиция се представлява от черен картал. Животинската колекция бързо се разраства, поради интереса на цар Фердинанд към колекционирането на диви животни. Той се интересувал особено от птици. Поради това недълго след възникването на зоологическата градина бил изграден специален павилион, в който били пуснати фазани. Следващото попълнение на зоопарка бил елен, а след него в градината трябвало да се поместят и двойка кафяви мечки. Територията, с която разполагали се оказала недостатъчна, поради което царят определил за целта част от бившата ботаническа градина.

По това време теренът на ботаническата градина се намирал в края на града. През средата на терена, отреден за развитието на бъдещата зоологическа градина, минавало сухото корито на един от притоците на Перловската река. На терена имало само една стара сграда, която се използвала за складиране на зеленчуци и семена. Сградата била преотстъпена на бързоразвиващата се зоологическа градина.
Продължило обогатяването на животинската колекция. Интересите на царя се насочили и извън рамките на България. През 1892г. в зоопарка били докарани първите два лъва. В сграда, в която да се помещават двата хищника, била преустроена дотогавашната сграда за фураж и зърно. Още през същата година двата лъва дават поколение – едно мъжко лъвче.

През 1893г. за управител на софийския зоопарк бил назначен орнитологът д-р Паул Леверкюн. Основният принос на Леверкюн е в построяването на голям брой клетки и помощни сгради, които по-късно спомагат за по-бързото разрастване на зоологическата градина. През периода на неговото управление е построена и солидната сграда, в която по-късно биват настанени и първите бели мечки. Три години по-късно на този пост бива назначен дотогавашният главен ловец на двореца Бернард Курциус. Той пристига в България заедно с цар Фердинанд. Курциус остава на този пост в продължение на над 40 години.

През 1894г. е построен първият басейн на територията на зоопарка. Тогава басейнът е зает от няколко розови пеликана. През същата година е докарана първата едногърба камила. През 1894г., както и през следващите години са разширени значително колекциите от птици и бозайници. През 1895г. е построена голямата куполовидна клетка, предназначена за едрите грабливи птици. През същата година в нея са пуснати и два брадати лешояда. През следващите години броят им нараства значително.

През 1982г. Зоологическата градина е преместена от малкото си място в центъра на столицата на територията на днешната община “Лозенец”, покривайки площ от повече от 360 декара.

Сега зоопаркът е разположен на 15 минути от идеалния център на София и е свързан чрез удобни транспортни връзки с различни части на столицата.
Там се отглеждат огромен брой екзотични животни, както и много животни, които са характерни за българските земи.
Намира се на ул. „Сребърна“ №1, като през летния сезон е отворен за посетители от 9:00 до 19:00ч., а през зимния — от 9:00 до 17:00ч.

Проект, който се очаква да бъде реализиран догодина, предвижда посетителите на Софийската зоологическа градина да могат да погалят и да нахранят животните без решетки и мрежи. Плановете са за създаване на т.нар. контактна зона, където посетителите на зоопарка могат да общуват с питомни и безопасни животни. Там децата, а и възрастните, ще могат да пипнат и да дават подходящи храни на козички, понита, зайци, патици и гъски. Във всеки съвременен зоопарк в света има контактни зони, в които деца и възрастни се радват на близостта си с животните. Това е особено полезно и образователно за децата в градовете.

Създаването на контактна зона е част от образователната програма на Екологичният център за ученици и деца с физически увреждания и психически проблеми. Проектът е на студентка в Художествената академия. Зоопаркът има и други инициативи, които запознават децата с животните и им помага да се почувстват по-близо до природата. Такова е лятното зооучилище, което се провежда всяка година от 1998г. през юни и юли в сградата на Екологичния център. Програмите са създадени на базата на опита и разработки на подобни образователни центрове в зоопаркове в цял свят и включват много игри, възможности за творческа изява и грижи за животните на центъра. През юни програмата е за деца от 7 до 10 години, а по-големите – от 11 до 14 години, могат да се запишат на лятно зооучилище през юли.

Осиновителската програма на зоопарка също помага повече хора да се почувстват съпричастни към обитателите на зоологическата градина. Целите на програмата не се ограничават само до събиране на допълнителни финансови средства за подпомагане на Зоологическа градина – София, а има и голямо социално, възпитателно и културно въздействие. Сред почетните осиновители са съпругата и дъщерята на Симеон Сакскобургготски – Маргарита и Калина, които са осиновили картал и пеликан. Слоницата Артайда пък е под покровителството на екипа на телевизионното предаване “Минута е много”.

А сега ето и нестандартното пътешествие, което ви бях обещала. Посетих зоологическата градина буквално преди две седмици. Наистина си заслужава човек да отдели няколко часа от забързаното си ежедневие, и да си направи „среща с животните”. Разгледайте снимките, посмейте се на коментарите, и защо пък не – първата възможна събота или неделя да не ги видите наживо …

Автор: Ася Митева
Снимки: Ася Митева

Публикувано в категория: П-У | Тагове: , , | Коментарите не са разрешени

Пътуване до Виетнам и обратно – премеждията продължават

От А. Вълчев | Публикувана на: 01.10.2009

Първата командировка, криво ляво завърши благополучно и аз предадох донесените материали от Виетнам на Директора на предприятието. Каква беше изненадата ми, когато той ме покани на разговор и ми съобщи, че командировките до Виетнам не са свършили и ще трябва да замина пак. Целта бе да съберем конкретни данни за проучвано златно находище и да му направим икономическа характеристика.

По това време, връщахме работниците виетнамци с чартърни полети и самолетите летяха непрекъснато в това направление, запълнени с тях. Уредихме си билети за такъв полет и с моя колега и багажа, отидохме на аерогарата. Изпращаше ни жена ми. Всечко мина благополучно с контрола и предаването на багажа и двамата се отзовахме на пистата. Изтръпнах. Там ни чакаше същият четиримоторен АН-18.

Подредени в редичка, чакахме стюардесата да ни приеме на борда, но наместо нея излезе командира на полета и като ни преброи каза:
– Последните трима не мога да взема, самолетът е претоварен.
Последните трима бяхме ние и един непознат. Багажът ни бе натоварен и отлетя, а ние се върнахме обратно.

Качих се на едно такси и на път за дома разказах на шофьора за моите перипетии. После отбелязах на шега, че сега като се върна, кой знае как ще заваря жена си. Той ме погледна притеснен и каза:
– Абе момче, дай да спра при някоя телефонна будка да се обадиш у вас?
– Карай викам, ако я заваря с мъж ще и отрежа главата!
Таксиджията млъкна, докара ме до нас, и много бързо изчезна. Жена ми чистеше къщата.

След седмица, след като подарихме на един отговорник за полетите скъпоценен камък, донесен от мен от първата командировка, бяхме уредени с полет. Този път на пистата стоеше ТУ-154 и спокойно се качихме на борда, заедно със стотина виетнамеца. Полетът протече бързо…до Калкута. Виетнамците не седяха на местата си, а на пода между седалките играеха карти или се катереха по седалките да проверяват ръчния си багаж в шкафчетата. Забележките на стюардесите не помогнаха. И така до…Калкута, където ни бе съобщено, че самолетът ще има по-дълъг престой заради профилактика.

ТУ-154

ТУ-154

Изчакахме в залата и след час бяхме повикани. Заехме местата си, а от багажното отделение се измъкна един механник с ръце изцапани до лактите с масло. Екипажът на полетите отсядаше в същия блок на посолството и вечер се събирахме на приказки. Така разбрахме, че самолетът ни е излетял за Ханой без работещ основен генератор, иначе престоят му на летището в Калкута щял да струва скъпо. Премълчах си и не попитах за последствията от такава авария-нали кацнахме благополучно.

През следващите дни, вече добре запознати с колегите ни от виетнамска страна, направихме няколко пътувания към обекти, в които се разработваха златни находища.
Първото ни пътуване-със същия водач беше на север, почти до границата с Китай и той ни разказваше по пътя за войната между Китай и Виетнам. В предишни години преди френската, а после и американската инвазия, Виетнам често е воювал с Китай. Населението му е било във война почти сто години.

Пътувахме по пътя на север, а шофьорът ни показваше разрушени мостове, опушени сгради и взривени отбранителни съоръжения. Китайците са нахлули в територията на Виетнам, подпомагани от населението в пограничния район, съставено предимно от китайци, т.н. пета колона. Войските са се придвижвали бързо и са стигнали на 20 км от Ханой, когато правителството е поискало помощ от руснаците. С транспортни самолети на летищата и направо от въздуха са спуснати ракетни комплекси и леки танкове. Ракетните комплекси „Град” са стреляли със запалителни снаряди и голяма част от китайската армия буквално е била изгорена.

Червената река, заобикаляща Ханой

Червената река, заобикаляща Ханой

Пристигнахме в миньорско селище и посетихме рудника, в който се добиваше злато. Входа започваше от брега на малка река, а в речната тераса имаше инсталация за добив на разсипно злато от пясъка. Накарах един от придружаващите ни да гребне една лопата пясък от преработения и го промих със шлихарско коритце. На дъното останаха десетина дребни златинки и една люспа, колкото нокътя на малкият ми пръст. Придружителят ни внимателно следеше моите действия и се успокои чак като връчих златинките на една от лаборантките.

Вечерта виетнамците ни разказаха, че границата между Китай и Виетнам вече е отворена и хората ходели да пазаруват на местния китайски пазар. Недоумявахме, защото вече ни бяха разказали за войната. Оказа се, че след като американската армия набързо се е оттеглила от Южен Виетнам, виетнамските войски са окупирали Лаос и Камбоджа. Това бил поводът Китай да обяви война. След изтеглянето на армията от двете съседни страни, китайците са отворили границата.

Меконг

Меконг

Върнахме се в Ханой и след два дни посетихме друг златоносен район, в който имаше геоложко проучване и картен материал.
Районът се намираше близо да голям град, с металургичен комбинат и голям язовир с електроцентрала. Имаше път и ж.п.линия, което за нас, ако експлоатирахме находището, бе голямо удобство. Прие ни началникът на обекта, каза ни за количеството злато, което се добива за година и когато го попитахме за съоръженията за добив, той ни погледна странно и каза, че такива няма. Добива се от хора направо от реката със шлихарски корита. Отидохме на реката. Тя беше неголяма рекичка, сравнително пълноводна и в нея виетнамец промиваше пясъка. До него потопен изцяло във водата лежеше бивол. Това беше добива на злато.

Бананова плантация във Виетнам

Бананова плантация във Виетнам

Огледахме се наоколо. Широка долина с две речни тераси засадени с бананови палми. Идеално място за построявани на лагер и работа с машини. Доволни си тръгнахме и след като оформихме документите си, отидохме на аерогарата с билети за обратен полет. И тук се наложи да почакаме доста време. Нашият търговски представител, бе забравил да сложи печати в паспортите ни за местопребиваване и властите на аерогарата отказаха да ни качат на самолета, като обявиха огромна глоба за пропуска ни. След няколко часа висене в непосилна жега, всичките ни дрехи бяха мокри. По едно време търговският излезе от един офис и ни каза бързо да си прибираме багажа и да го натоварим в колата му. Така и направихме, а той ни докара до самолета на пистата. Оказа се, че командирът на полета е отказал да излети заради нас и чак тогава виетнамците са ни пуснали. Поклон на такива българи! Все още се срещат и съвестни хора между нас.

Полетът бе със Ербъс 310 до Берлин и оттам с ТУ-154 до София. Приятна машина-кацнахме в Москва и чистачките на Шереметиево са втурнаха да „чистят” и да събират проспекти. Стюардесите ги изгониха. Една от тях непрекъснато ни питаше искаме ли нещо за закуска или пиене, защото и подарихме едно колие от кост. Накрая ни препоръча всичкия багаж да пренесем в хотела. Не обърнахме внимание на забележката, но тя се оказа права.

На другата сутрин при преминаване през митническия контрол ни казаха, че трябва да заплатим за свръх багаж. Показахме им документ, че багажа ни е заплатен до София. Нашият представител на авиолиниите въобще не се появи и ни каза по телефона да се оправяме сами. Пуснаха ни, а в самолета разбрахме, че Източногерманските авиолинии „Интерфлуг” се закриват и остава само „Луфтханза”. Това бяха последните напъни на източногерманските служители да приберат пари, като за последно.
Като си вадех багажа в София видях, че вътре всичко е счупено-чаша за чай, термос, една малка китайска печка. Сякаш през сака ми е бе минал електрокар. Права се оказа стюардесата със съвета си, ама кой да слуша?

Към първа част от трилогията: До Виетнам и обратно
Към трета част от трилогията: До Виетнам и обратно

Автор: А. Вълчев
Снимки: интернет

Публикувано в категория: Виетнам, Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г. | Тагове: , , , | Коментарите не са разрешени

До Виетнам и обратно

От А. Вълчев | Публикувана на: 01.10.2009

Историята за пътешествията ми до Виетнам започна с хрумването на един Директор от СО „Редки метали”, който бе решил да събира точки пред Министъра на Енергетиката.
Със заповед за командировка и някакви хартийки в джоба, без никакви пари тръгнахме на път с нашите авиолинии. Като се връщам във времето, виждам колко сме били наивни да летим през три континента без пукната пара, само с бонове, които трябваше да обменим за донги в Ханойската банка. Така започна командировката ни.

Качиха ни на един стар четиримоторен самолет ИЛ-18 и като „представителни” пътници ни поставиха в първа класа, която бе в опашката на самолета. Машината изрулира до пистата и пилотът даде газ. Ревът на моторите ни оглуши, а опашката се гънеше наляво надясно, като плуваща риба. Главите ни също следваха нейното движение, но – така е в първа класа на този самолет. Командирът на полета отпусна спирачки и започнахме да се засилваме.
– Боже мой!-помислих си аз.
– Тази тенекия дали ще се отлепи от пистата?

Отлепихме се и бавно започнахме да набираме височина. Воят на моторите позаглъхна и тресенето – също. Поуспокоихме се и зачакахме. Отвреме на време поглеждах през люка и виждах, че отдолу пейзажът бавно се променя, но толкова бавно, че ми се струваше, че висим на едно място.

Кацахме в Дубай, после в Карачи и най- после се добрахме до Калкута. Бяхме изморени и изнервени от нощния полет, но на излитане при нас дойде механик със син комбинизон, парче тел и клещи в ръката. Успокои ни, че щял да поправя микровълновата печка!!??!!. Почти му повярвах, но ….не съвсем.

Този първи полет до братски Виетнам го запомних, но нямах представа какво ме очаква по-нататък. Малък автобус на нашето посолство ни прибра от аерогарата, заедно с още няколко служители на мисията ни. Добре, че бяха те, защото иначе никой нямаше да се сети за нас.

Пътувахме дълго и накрая, като пресякохме една голяма река през дълъг мост навлязохме в предградията на Ханой. Не направих голяма разлика между тях и нашата циганска махла в София и настроението ми се понижи с още няколко нива. Накрая автобусчето се мушна в един портал с по-големи сгради и един от придружаващите ни обясни, че това е посолският комплекс, в който живееха хора от посолствата на соц. лагера. Имаше руснаци, чехи, поляци-даже и един авганец с децата си и агне, което свободно пасеше из алеите.
Настаниха ни в апартамент, показаха ни къде да изхвърляме боклука, пожелаха ни приятна работа и ни оставиха сами. Всеки от нас, като типичен българин бе скътал в багажа си парче луканка и нещо за пиене, та като за начало това ни беше достатъчно.

Виетнамски богове от сандалово дърво

Виетнамски богове от сандалово дърво

Сутринта ни взе същото бусче и заедно със служителите на посолството ни заведе почти в центъра на града, за да ни запознаят с нашия търговски представител и да му обясним каква е целта на нашата командировка. Изглежда, че нашето пристигане за него бе добре дошло, защото после разбрахме, че пишел отчети за своята „дейност”. Един такъв отчет, с любезното съдействие на една жена от деловодството, ни бе представен за прочит. В него бе описано цялото величие на търговския представител и борбата му да установи контакт с министерството на геологията във Виетнам. По-нататък се описваха успехите му при сключване на договори, от които в България щяха да пристигнат слитъци злато и скъпоценни камъни.

Така започна нашата командировка. Виетнам се бе отърсил от военните години, народът работеше усилено, а улиците на Ханой бяха изпълнени с велосипедисти, които бавно отстъпваха пътя на нашият бус. Някои се държаха за него, други тупаха по вратите, но все пак отстъпваха пътя и ние с мравешка скорост си побивахме път през тълпата. Мен ме болеше слънчевия възел от нерви, защото всеки момент някое човече от тези можеше да се окаже под колелетата на буса. Явно, че нашия шофьор бе свикнал и караше бавно и спокойно.

По улиците на Ханой

По улиците на Ханой

Бяхме посрещнати от служители на Министерството на геологията с поклони, усмивки и зелен чай. Така започнаха преговорите ни. Искахме да ни покажат златни или уранови находища за съвместна разработка. По-това време все още нямаше наплив на Тайландски, Австралийски и Японски фирми, т.е. нямаше конкуренция и виетнамците искаха да работят с нас. Обяснението им бе, че ние сме малка страна и не представляваме заплаха за тяхната икономика. Оказа се, че те добре са си направили сметката и преговорите вървяха бавно, като се въртяха около парите, които трябваше да им дадем. Този факт изнерви един от нашите представители и той повиши тон. Тогава забелязах ехидните усмивки по иначе каменните лица на преговарящите виетнамци. После нашите хора от Посолството ни обясниха, че ако виетнамците успеят да ядосат бял човек, то това им доставя върховно удоволствие.

Пагода в Ханой

Пагода в Ханой

В свободното си време вървяхме по улиците и разглеждахме града. В привидния безпорядък от магазинчета, щандове и изложени стоки направо на тротоара се виждаше и нещо по-различно от подреждането на нашите магазини. Магазините и всичко друго изложено на улицата бяха със стоки от един и същи вид. Велосипеди и части за тях-в другата улица, порцелан и стъклария за дома-в третата санитария, четвъртата с дрехи и т.н. Научавайки разположението им, повече не се луташ в многомилионния град, а бързо намираш стоката, която ти трябва.

Да се запознаем с обектите на проучване ни бе отпуснат джип с водач и така за пръв път излязохме извън града. Пътувахме по път с равни площи, засадени с ориз на редове, маниока, царевица и зеленчуци. Нямаше петънце необработена земя и водачът ни обясни, че земята е раздадена на селяните и така е решен проблема с глада след войната.

На фона на нашата изоставена златна земя, тази изглеждаше като малък рай с бананови и кокосови палми и хлебни дървета. Навсякъде имаше хора по нивите. Едни поливаха, други сортираха оризов разсад, трети го садяха, а биволите бяха около тях. Символът на Виетнам –момченце върху бивол с книжка в ръка се оказа истински. Един от моите колеги, загледал се в тази картина замислено каза: – Те ще ни изпреварят. След време разбрах, че се оказа прав. Митът за работливия българин, отдавна не е истина.

Виетнам

Виетнам

Свършихме своята работа, прибрахме документите си и се качихме на самолета за обратния полет. Самолета вече бе ТУ-154 и пътуваше бързо. Бързо, докато кацнахме в Дубай и там без никой да ни обясни защо ни свалиха от самолета, ни закараха в сградата на аерогарата. Едно приятно кътче под три купола с климатици, магазини, кътчета за почивка и даже кът за молитви. Всичко това добре, ако не беше продължителния престой. Самолети кацаха и излитаха, магазините раздвижваха стъклени панели при по – големите полети, отваряха се нови входове и изходи. На касите седяха прекрасни момичета от Филипините, готови да те разведат, обяснят или да ти продадат нещо, което въобще не ти трябва.

Привечер при нас дойде важен представител на нашите авиолинии, който ни обясни, че полета ще бъде задържан до сутринта и за това той „ни отпуска” по един сандвич за вечеря – спането на фотьойлите в къта за почивка.
– Имахме ли друг избор?

На другата сутрин, недоспали ни качиха на самолета и стюардесата любезно ни обясни, че маршрутът на полета е променен. Наместо през територията на Ирак, самолетът щеше да лети през Саудитска Арабия и ще кацне на йорданското летище Аман, защото от там сме щели да вземем наши бежанци от Кувейт, след като Садам нахлул на територията му. Започваше първата Персийска война.

Самолетът летеше над пясъчна пустиня, в която отвреме-навреме се виждаха кръгове в пясъка. Обясниха ми, че това са вкопани петролни резервоари, които с тръби захранват танкерите на пристанищните терминали. Нищо друго-нито дървета, нито реки. Пясък и дюни. Само една магистрала, права като стрела процепваше пустинята, но….. отдолу се виждаше дислокацията на танковете и артилерията на американската армия. По едно време моят спътник ме бутна с лакът и каза:
– Гледай!
До нас летяха два изтребителя F-15 и пилотите им отчетливо се виждаха във фюзелажите. След малко се отклониха рязко и се загубиха в небето. После разбрахме, че разговаряли с командира на полета.

Доближихме летището на Аман, затегнахме коланите и след малко кацнахме. Летищният комплекс е огромен, а под пистата минава и магистрала. Рулирахме до самолети на „Джордан роял”, КЛМ, Ал Италия и спряхме. След малко по докараната стълба започнаха да се качват хора с куфарчета и се настаниха на празните места. Бяха изморени и изплашени. Единият от тях бе с бинтован крак. Бяха пътували два дни с автобус през пустинята.

Излетяхме, прелетяхме каменистата турска територия и след известно време самолетът навлезе в България. Гори, реки, зеленина, пътища. Господ бе изсипал цялата си благодат върху земята ни. Нямаше камънаци и пясък, нямаше война.

Гледахме надолу, но към Пловдив съзряхме колони от спрели коли. У нас имаше петролна криза и оскъдица за продукти. „Господ дал, господ взел” – каза един от моите колеги. Дал ни природа и ни взел акъла. Така завърши първата ми командировка в онази далечна „братска страна”, където преговорите не трябваше да продължават по обяд. Тогава колегите ни от Виетнам не можели да мислят, защото са огладнели.

Към втора част от трилогията: Пътуване до Виетнам и обратно – премеждията продължават

Автор: А. Вълчев
Снимки: А. Вълчев

Публикувано в категория: Виетнам, Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г. | Тагове: , , | Коментарите не са разрешени
Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2025. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи