Първата командировка, криво ляво завърши благополучно и аз предадох донесените материали от Виетнам на Директора на предприятието. Каква беше изненадата ми, когато той ме покани на разговор и ми съобщи, че командировките до Виетнам не са свършили и ще трябва да замина пак. Целта бе да съберем конкретни данни за проучвано златно находище и да му направим икономическа характеристика.
По това време, връщахме работниците виетнамци с чартърни полети и самолетите летяха непрекъснато в това направление, запълнени с тях. Уредихме си билети за такъв полет и с моя колега и багажа, отидохме на аерогарата. Изпращаше ни жена ми. Всечко мина благополучно с контрола и предаването на багажа и двамата се отзовахме на пистата. Изтръпнах. Там ни чакаше същият четиримоторен АН-18.
Подредени в редичка, чакахме стюардесата да ни приеме на борда, но наместо нея излезе командира на полета и като ни преброи каза:
– Последните трима не мога да взема, самолетът е претоварен.
Последните трима бяхме ние и един непознат. Багажът ни бе натоварен и отлетя, а ние се върнахме обратно.
Качих се на едно такси и на път за дома разказах на шофьора за моите перипетии. После отбелязах на шега, че сега като се върна, кой знае как ще заваря жена си. Той ме погледна притеснен и каза:
– Абе момче, дай да спра при някоя телефонна будка да се обадиш у вас?
– Карай викам, ако я заваря с мъж ще и отрежа главата!
Таксиджията млъкна, докара ме до нас, и много бързо изчезна. Жена ми чистеше къщата.
След седмица, след като подарихме на един отговорник за полетите скъпоценен камък, донесен от мен от първата командировка, бяхме уредени с полет. Този път на пистата стоеше ТУ-154 и спокойно се качихме на борда, заедно със стотина виетнамеца. Полетът протече бързо…до Калкута. Виетнамците не седяха на местата си, а на пода между седалките играеха карти или се катереха по седалките да проверяват ръчния си багаж в шкафчетата. Забележките на стюардесите не помогнаха. И така до…Калкута, където ни бе съобщено, че самолетът ще има по-дълъг престой заради профилактика.
ТУ-154
Изчакахме в залата и след час бяхме повикани. Заехме местата си, а от багажното отделение се измъкна един механник с ръце изцапани до лактите с масло. Екипажът на полетите отсядаше в същия блок на посолството и вечер се събирахме на приказки. Така разбрахме, че самолетът ни е излетял за Ханой без работещ основен генератор, иначе престоят му на летището в Калкута щял да струва скъпо. Премълчах си и не попитах за последствията от такава авария-нали кацнахме благополучно.
През следващите дни, вече добре запознати с колегите ни от виетнамска страна, направихме няколко пътувания към обекти, в които се разработваха златни находища.
Първото ни пътуване-със същия водач беше на север, почти до границата с Китай и той ни разказваше по пътя за войната между Китай и Виетнам. В предишни години преди френската, а после и американската инвазия, Виетнам често е воювал с Китай. Населението му е било във война почти сто години.
Пътувахме по пътя на север, а шофьорът ни показваше разрушени мостове, опушени сгради и взривени отбранителни съоръжения. Китайците са нахлули в територията на Виетнам, подпомагани от населението в пограничния район, съставено предимно от китайци, т.н. пета колона. Войските са се придвижвали бързо и са стигнали на 20 км от Ханой, когато правителството е поискало помощ от руснаците. С транспортни самолети на летищата и направо от въздуха са спуснати ракетни комплекси и леки танкове. Ракетните комплекси „Град” са стреляли със запалителни снаряди и голяма част от китайската армия буквално е била изгорена.
Червената река, заобикаляща Ханой
Пристигнахме в миньорско селище и посетихме рудника, в който се добиваше злато. Входа започваше от брега на малка река, а в речната тераса имаше инсталация за добив на разсипно злато от пясъка. Накарах един от придружаващите ни да гребне една лопата пясък от преработения и го промих със шлихарско коритце. На дъното останаха десетина дребни златинки и една люспа, колкото нокътя на малкият ми пръст. Придружителят ни внимателно следеше моите действия и се успокои чак като връчих златинките на една от лаборантките.
Вечерта виетнамците ни разказаха, че границата между Китай и Виетнам вече е отворена и хората ходели да пазаруват на местния китайски пазар. Недоумявахме, защото вече ни бяха разказали за войната. Оказа се, че след като американската армия набързо се е оттеглила от Южен Виетнам, виетнамските войски са окупирали Лаос и Камбоджа. Това бил поводът Китай да обяви война. След изтеглянето на армията от двете съседни страни, китайците са отворили границата.
Меконг
Върнахме се в Ханой и след два дни посетихме друг златоносен район, в който имаше геоложко проучване и картен материал.
Районът се намираше близо да голям град, с металургичен комбинат и голям язовир с електроцентрала. Имаше път и ж.п.линия, което за нас, ако експлоатирахме находището, бе голямо удобство. Прие ни началникът на обекта, каза ни за количеството злато, което се добива за година и когато го попитахме за съоръженията за добив, той ни погледна странно и каза, че такива няма. Добива се от хора направо от реката със шлихарски корита. Отидохме на реката. Тя беше неголяма рекичка, сравнително пълноводна и в нея виетнамец промиваше пясъка. До него потопен изцяло във водата лежеше бивол. Това беше добива на злато.
Бананова плантация във Виетнам
Огледахме се наоколо. Широка долина с две речни тераси засадени с бананови палми. Идеално място за построявани на лагер и работа с машини. Доволни си тръгнахме и след като оформихме документите си, отидохме на аерогарата с билети за обратен полет. И тук се наложи да почакаме доста време. Нашият търговски представител, бе забравил да сложи печати в паспортите ни за местопребиваване и властите на аерогарата отказаха да ни качат на самолета, като обявиха огромна глоба за пропуска ни. След няколко часа висене в непосилна жега, всичките ни дрехи бяха мокри. По едно време търговският излезе от един офис и ни каза бързо да си прибираме багажа и да го натоварим в колата му. Така и направихме, а той ни докара до самолета на пистата. Оказа се, че командирът на полета е отказал да излети заради нас и чак тогава виетнамците са ни пуснали. Поклон на такива българи! Все още се срещат и съвестни хора между нас.
Полетът бе със Ербъс 310 до Берлин и оттам с ТУ-154 до София. Приятна машина-кацнахме в Москва и чистачките на Шереметиево са втурнаха да „чистят” и да събират проспекти. Стюардесите ги изгониха. Една от тях непрекъснато ни питаше искаме ли нещо за закуска или пиене, защото и подарихме едно колие от кост. Накрая ни препоръча всичкия багаж да пренесем в хотела. Не обърнахме внимание на забележката, но тя се оказа права.
На другата сутрин при преминаване през митническия контрол ни казаха, че трябва да заплатим за свръх багаж. Показахме им документ, че багажа ни е заплатен до София. Нашият представител на авиолиниите въобще не се появи и ни каза по телефона да се оправяме сами. Пуснаха ни, а в самолета разбрахме, че Източногерманските авиолинии „Интерфлуг” се закриват и остава само „Луфтханза”. Това бяха последните напъни на източногерманските служители да приберат пари, като за последно.
Като си вадех багажа в София видях, че вътре всичко е счупено-чаша за чай, термос, една малка китайска печка. Сякаш през сака ми е бе минал електрокар. Права се оказа стюардесата със съвета си, ама кой да слуша?
Към първа част от трилогията: До Виетнам и обратно
Към трета част от трилогията: До Виетнам и обратно
Автор: А. Вълчев
Снимки: интернет