Историята за пътешествията ми до Виетнам започна с хрумването на един Директор от СО „Редки метали”, който бе решил да събира точки пред Министъра на Енергетиката.
Със заповед за командировка и някакви хартийки в джоба, без никакви пари тръгнахме на път с нашите авиолинии. Като се връщам във времето, виждам колко сме били наивни да летим през три континента без пукната пара, само с бонове, които трябваше да обменим за донги в Ханойската банка. Така започна командировката ни.
Качиха ни на един стар четиримоторен самолет ИЛ-18 и като „представителни” пътници ни поставиха в първа класа, която бе в опашката на самолета. Машината изрулира до пистата и пилотът даде газ. Ревът на моторите ни оглуши, а опашката се гънеше наляво надясно, като плуваща риба. Главите ни също следваха нейното движение, но – така е в първа класа на този самолет. Командирът на полета отпусна спирачки и започнахме да се засилваме.
– Боже мой!-помислих си аз.
– Тази тенекия дали ще се отлепи от пистата?
Отлепихме се и бавно започнахме да набираме височина. Воят на моторите позаглъхна и тресенето – също. Поуспокоихме се и зачакахме. Отвреме на време поглеждах през люка и виждах, че отдолу пейзажът бавно се променя, но толкова бавно, че ми се струваше, че висим на едно място.
Кацахме в Дубай, после в Карачи и най- после се добрахме до Калкута. Бяхме изморени и изнервени от нощния полет, но на излитане при нас дойде механик със син комбинизон, парче тел и клещи в ръката. Успокои ни, че щял да поправя микровълновата печка!!??!!. Почти му повярвах, но ….не съвсем.
Този първи полет до братски Виетнам го запомних, но нямах представа какво ме очаква по-нататък. Малък автобус на нашето посолство ни прибра от аерогарата, заедно с още няколко служители на мисията ни. Добре, че бяха те, защото иначе никой нямаше да се сети за нас.
Пътувахме дълго и накрая, като пресякохме една голяма река през дълъг мост навлязохме в предградията на Ханой. Не направих голяма разлика между тях и нашата циганска махла в София и настроението ми се понижи с още няколко нива. Накрая автобусчето се мушна в един портал с по-големи сгради и един от придружаващите ни обясни, че това е посолският комплекс, в който живееха хора от посолствата на соц. лагера. Имаше руснаци, чехи, поляци-даже и един авганец с децата си и агне, което свободно пасеше из алеите.
Настаниха ни в апартамент, показаха ни къде да изхвърляме боклука, пожелаха ни приятна работа и ни оставиха сами. Всеки от нас, като типичен българин бе скътал в багажа си парче луканка и нещо за пиене, та като за начало това ни беше достатъчно.
Виетнамски богове от сандалово дърво
Сутринта ни взе същото бусче и заедно със служителите на посолството ни заведе почти в центъра на града, за да ни запознаят с нашия търговски представител и да му обясним каква е целта на нашата командировка. Изглежда, че нашето пристигане за него бе добре дошло, защото после разбрахме, че пишел отчети за своята „дейност”. Един такъв отчет, с любезното съдействие на една жена от деловодството, ни бе представен за прочит. В него бе описано цялото величие на търговския представител и борбата му да установи контакт с министерството на геологията във Виетнам. По-нататък се описваха успехите му при сключване на договори, от които в България щяха да пристигнат слитъци злато и скъпоценни камъни.
Така започна нашата командировка. Виетнам се бе отърсил от военните години, народът работеше усилено, а улиците на Ханой бяха изпълнени с велосипедисти, които бавно отстъпваха пътя на нашият бус. Някои се държаха за него, други тупаха по вратите, но все пак отстъпваха пътя и ние с мравешка скорост си побивахме път през тълпата. Мен ме болеше слънчевия възел от нерви, защото всеки момент някое човече от тези можеше да се окаже под колелетата на буса. Явно, че нашия шофьор бе свикнал и караше бавно и спокойно.
По улиците на Ханой
Бяхме посрещнати от служители на Министерството на геологията с поклони, усмивки и зелен чай. Така започнаха преговорите ни. Искахме да ни покажат златни или уранови находища за съвместна разработка. По-това време все още нямаше наплив на Тайландски, Австралийски и Японски фирми, т.е. нямаше конкуренция и виетнамците искаха да работят с нас. Обяснението им бе, че ние сме малка страна и не представляваме заплаха за тяхната икономика. Оказа се, че те добре са си направили сметката и преговорите вървяха бавно, като се въртяха около парите, които трябваше да им дадем. Този факт изнерви един от нашите представители и той повиши тон. Тогава забелязах ехидните усмивки по иначе каменните лица на преговарящите виетнамци. После нашите хора от Посолството ни обясниха, че ако виетнамците успеят да ядосат бял човек, то това им доставя върховно удоволствие.
Пагода в Ханой
В свободното си време вървяхме по улиците и разглеждахме града. В привидния безпорядък от магазинчета, щандове и изложени стоки направо на тротоара се виждаше и нещо по-различно от подреждането на нашите магазини. Магазините и всичко друго изложено на улицата бяха със стоки от един и същи вид. Велосипеди и части за тях-в другата улица, порцелан и стъклария за дома-в третата санитария, четвъртата с дрехи и т.н. Научавайки разположението им, повече не се луташ в многомилионния град, а бързо намираш стоката, която ти трябва.
Да се запознаем с обектите на проучване ни бе отпуснат джип с водач и така за пръв път излязохме извън града. Пътувахме по път с равни площи, засадени с ориз на редове, маниока, царевица и зеленчуци. Нямаше петънце необработена земя и водачът ни обясни, че земята е раздадена на селяните и така е решен проблема с глада след войната.
На фона на нашата изоставена златна земя, тази изглеждаше като малък рай с бананови и кокосови палми и хлебни дървета. Навсякъде имаше хора по нивите. Едни поливаха, други сортираха оризов разсад, трети го садяха, а биволите бяха около тях. Символът на Виетнам –момченце върху бивол с книжка в ръка се оказа истински. Един от моите колеги, загледал се в тази картина замислено каза: – Те ще ни изпреварят. След време разбрах, че се оказа прав. Митът за работливия българин, отдавна не е истина.
Виетнам
Свършихме своята работа, прибрахме документите си и се качихме на самолета за обратния полет. Самолета вече бе ТУ-154 и пътуваше бързо. Бързо, докато кацнахме в Дубай и там без никой да ни обясни защо ни свалиха от самолета, ни закараха в сградата на аерогарата. Едно приятно кътче под три купола с климатици, магазини, кътчета за почивка и даже кът за молитви. Всичко това добре, ако не беше продължителния престой. Самолети кацаха и излитаха, магазините раздвижваха стъклени панели при по – големите полети, отваряха се нови входове и изходи. На касите седяха прекрасни момичета от Филипините, готови да те разведат, обяснят или да ти продадат нещо, което въобще не ти трябва.
Привечер при нас дойде важен представител на нашите авиолинии, който ни обясни, че полета ще бъде задържан до сутринта и за това той „ни отпуска” по един сандвич за вечеря – спането на фотьойлите в къта за почивка.
– Имахме ли друг избор?
На другата сутрин, недоспали ни качиха на самолета и стюардесата любезно ни обясни, че маршрутът на полета е променен. Наместо през територията на Ирак, самолетът щеше да лети през Саудитска Арабия и ще кацне на йорданското летище Аман, защото от там сме щели да вземем наши бежанци от Кувейт, след като Садам нахлул на територията му. Започваше първата Персийска война.
Самолетът летеше над пясъчна пустиня, в която отвреме-навреме се виждаха кръгове в пясъка. Обясниха ми, че това са вкопани петролни резервоари, които с тръби захранват танкерите на пристанищните терминали. Нищо друго-нито дървета, нито реки. Пясък и дюни. Само една магистрала, права като стрела процепваше пустинята, но….. отдолу се виждаше дислокацията на танковете и артилерията на американската армия. По едно време моят спътник ме бутна с лакът и каза:
– Гледай!
До нас летяха два изтребителя F-15 и пилотите им отчетливо се виждаха във фюзелажите. След малко се отклониха рязко и се загубиха в небето. После разбрахме, че разговаряли с командира на полета.
Доближихме летището на Аман, затегнахме коланите и след малко кацнахме. Летищният комплекс е огромен, а под пистата минава и магистрала. Рулирахме до самолети на „Джордан роял”, КЛМ, Ал Италия и спряхме. След малко по докараната стълба започнаха да се качват хора с куфарчета и се настаниха на празните места. Бяха изморени и изплашени. Единият от тях бе с бинтован крак. Бяха пътували два дни с автобус през пустинята.
Излетяхме, прелетяхме каменистата турска територия и след известно време самолетът навлезе в България. Гори, реки, зеленина, пътища. Господ бе изсипал цялата си благодат върху земята ни. Нямаше камънаци и пясък, нямаше война.
Гледахме надолу, но към Пловдив съзряхме колони от спрели коли. У нас имаше петролна криза и оскъдица за продукти. „Господ дал, господ взел” – каза един от моите колеги. Дал ни природа и ни взел акъла. Така завърши първата ми командировка в онази далечна „братска страна”, където преговорите не трябваше да продължават по обяд. Тогава колегите ни от Виетнам не можели да мислят, защото са огладнели.
Към втора част от трилогията: Пътуване до Виетнам и обратно – премеждията продължават
Автор: А. Вълчев
Снимки: А. Вълчев