Пиша това в Париж, в последния ден на моето пребиваване тук. Седнал съм в ресторантчето „Карамел”, което е до хотела. Тук не предлагат пепелници. Просто усмихнато те уведомяват, че можеш да ползваш земята. Нищо че е изметено. Собственикът, който беше и барман едновременно, също седеше на една от съседните маси на чаша вино с приятели. Нямаше много хора и можеше да си го позволи.
Не бях идвал в Париж от 10 години. Бях се пилял по Европата, на други, по-лустросани места, като Германия и Швейцария, но сега съдбата ме довея тук…
Първото ми впечатление, когато пристигнах на летище Дe Гол, беше, че французите не си дават прекалено много зор. Гледат нещата да работят, да е сравнително чисто и не се вживяват особено, ако това което ползват, не е последната дума на техниката. Просто гледат да им е добре и не се престарават. Предпочитат живота такъв, какъвто е.
Не че няма ред, но налагането му е по някакъв мек, възпитан начин. Ако се наложи да ви направят забележка, което е много рядко, я правят с такава усмивка, че няма начин да се засегнеш. Просто ти обясняват какво не правиш правилно.
Във Версай, в къщичката изградена специално за Мария Антоанета, бях забравил да изключа телефона си и отговорих на позвъняване от България. Веднага дойде един от служителите и аз разбирайки, че нарушавам правилата, понечих да прекратя разговора, на което ми се каза „ Не , не, Господине, можете да продължите разговора си ето тук “- и ми посочиха място, през което можех да отида в дворчето.
От летището вземам електричката до Париж. Повечето от пътниците във вагона са с по-тъмен цвят на кожата – Алжирци, Сенегалци, Мароканци, Тунизийци, араби , китайци и тук таме французи.Започваш да се чудиш в Париж ли отиваш или във Близкия изток. Сменям електричката с метро. Метрополитена не е помпозен като този в Москва или толкова излъскан, като в Германия.
Малки входчета, облицовани с плочки коридори и нищо излишно. Но навсякьде има точни означения и табели, така че трудно можеш да се загубиш… Купувам си пет дневен билет – за 28 евро и с него мога да ползвам всички градски линии за определения период.
Още първия ден се отправям към Монмартър, към мястото, което носи духа на Париж, далече от лъскавите сгради на офис центровете. Излизам от станцията на метрото и се отправям по малката улица нагоре по хълма. Гъмжи от туристи.
Магазинчета със сувенири, пълни с малки Айфелови кули, музикални кутийки, плакати с Мулен Руж и стотици малки дрънкулки, които биха ви напомнили след време за това място.
В подножието на хълма е разположена въртележка с кончета. Носталгия, осветена със стотици лампички. И редом с нея – модерна лифтова кабина, която ви отвежда до върха на хълма – до базиликата Сакре Кьор.
По стълбите са насядали хора. Някои си почиват, други просто се наслаждават на гледката която се открива от тук.
Монмартър е най-високото място в Париж.
Група тинейджьри са разположили уредбите си направо на стълбите и изнасят импровизиран концерт. Слушатели не липсват, тук винаги е пълно с хора.
Пред самата катедрала видях човек, който правеше най-огромните сапунени балони които съм виждал в живота си. Диаметърът им бе най-малко 60 сантиметра.
Завивам зад катедралата и се отправям към центъра на Монмартър.
Кафенета, улични художници. Отвсякъде ви приканват да си направите портрет.
Малък площад със сергии, на които се предлагат картини. Някои от продавачите явно са ударили няколко глътки ” за блясък в очите “. Атмосферата е непринудена. В околните кафенета, посетителите са насядали по малките масички с поглед към улицата и се наслаждават на спокойствието. Уличен клоун създава атмосфера и разсмива туристите.
Продължавам надолу по улицата и сядам да пия кафе в кафене, което навремето са посещавали Пикасо, Ван Гог, Тулуз Лотрек, Моне, Утрильо.
Времето е топло, пушиш и тръскаш на земята, ( бързо усвоил тази придобивка ) и се радваш на октомврийското слънце.
Самотна англичанка от съседната маса се обажда по телефона си, навярно в мрачния Албион и споделя усмивката си с човека на другия край. Тихо и спокойно е.
Спускам се по малката уличка надолу.
Стигам до мястото, където са последните лозови насаждения в Монмартър. Навремето тук се е произвеждало вино, но сега са останали само тези насаждения, които се обгрижват като историческо наследство.
Редом с тях е и един парцел, където не стъпва човешки крак. Природата е оставена да се развива по своите си закони, няма човешка намеса. Само учените от време на време надникват вътре, но само за да установят промените, а не за да влияят.
Продължавам по улицата надолу и стигам до “Розовата къща”.
Градската легенда говори, че художникът, живял някога тук, една вечер добре се е почерпил във вариетето “Скачащия заек”, което е 100 метра по-надолу по улицата. Върнал се в къщи – и нали сърце юнашко не трае, пък и добре почерпен……………грабнал четките …. и на сутринта цялата къща била боядисана в розово.
Ако си мислите, че вариетето е някоя голяма сграда, се лъжете. Малка кокетна къщичка, с пейка отпред и само надписът и нарисуваният заек ви подсказват, че това е заведение.
По-надолу по улицата е домът на един бивш Наполеонов генерал. Над входната врата има скулптури на два орела. Тук разбрах и откъде идва думата “Бистро”
По време на Наполеоновата кампания в Русия, френските офицери запомнили думата, с която руснаците искали нещо бързо – “Бистро” и започнали да я употребяват в питейните заведения от този тип.
От тук поемам по улицата малко по нагоре, където е Музеят на Монмартьр. Тези две малки прозорчета горе са от мансардата, където е живял Пикасо. Просто наемите в този квартал тогава са били ниски.
Изкуството е навсякъде в Монмартър.
Завършвам разходката си с бронзовия бюст на Далида. Лявата гърда на бюста е лъсната от постоянно пипане, защото според поверието, който докосне гърдите и, го очаква щастие и сполука :) Пожелавам и на вас да се докоснете до тях мили приятели, да се усмихнете и да запазите в сърцето си мига заедно с другите прекрасните мигове, които ще имате тук, в Монмартър.
Автор: Мирослав Маринов
Снимки: Мирослав Маринов
