Непал – където Буда срещна Богинята майка на света (част 1)

Малката книжарница в центъра на туристическия квартал Тамел в Катманду бе обзаведена с най-разнообразни по размер фотографии на величествени планински пейзажи, страховити снежни върхове, будистки и индуистки религиозни церемонии. Лавиците предоставяха избор на литература, обхващаща тематика от инструкции по ледено катерене до богато илюстрирани издания за Кама сутра. Скоро открих търсеното заглавие – „Into thin air” на Джон Кракауер, в която авторът описва участието си в трагично завършила през пролетта на 1996 г. експедиция до Еверест.

Номинирана за престижна награда за планинарска литература и филмирана, тази покъртителна история ми припомни нашите, макар и несравнимо по-скромни усилия за достигане на базовия лагер на Еверест, успешно осъществено преди броени дни. А фотографията на корицата – мрачен изглед на най-високия сред върховете – неусетно ме върна на вр. Кала Патар, 5550 m, 28 септември 2009, 5:30 сутринта…

19 септември: Изпуснал срещата с останалите пред кметството в Катманду, при все майсторското маневриране на водача на рикшата из претъпканите с хора улици на Катманду, се отправих обратно към нашият хостел Анапурна. Това е денят, в който по план се осъществи срещата между четирима изтощени пътешественици, сред които и аз, прекосили за месец и половина Русия, Китай и Индия, и шест свежи попълнения от България. На другия ден бе началото на нашата обща цел – трекинг до базовият лагер на Еверест и връх Кала Патар. Описан в пътеводителя на Lonely Planet като един от най-живописните маршрути в света, трекингът бе вече обсебил всеки от нас с трескава подготовка за планината. На улицата срещнах още един от закъснелите посрещачи, с който посетихме местен супермаркет и се запасихме с доволно количество калорични и енергийни храни – основно шоколади, ядки, сушени плодове, както и пречистващи йодни таблетки за питейна вода. Наистина, тези килограми щяха да представляват допълнителна и доста осезаема тежест в раниците по стръмните пътеки на маршрута, но както се оказа в последствие, някоя и друга калория в момент на изтощение си казва думата и мускулите отново заработват.

20 септември: Малкото самолетче пикираше към пистата под доста остър ъгъл, вдигайки адреналина на десетината пътници до Хималайски висоти. Мястото е село Лукла, разположено на 2800 м между ръба на отвесна пропаст и снежни планински зъбери. Пилотите нямат право на грешен опит при приземяването, което впрочем извършиха доста меко. Няколко местни авиокомпании извършват полети между Катманду и Лукла, а самолети с туристи кацат в интервал от броени минути.

Това е началото на маршрута за Еверест. Оттук следват няколко дни до долината на ледника Кумбу, където е разположен базовия лагер на алпинистите. Потегляме веднага, с цел нощувка в с. Факдинг, намиращо е на 3 часа път. Разчитайки на собствени сили за носене на раниците, пробихме път през редиците на многобройните чакащи пред летището носачи и потеглихме… надолу. Оказа се, че селото е на кота 2400 м, което направи пътуването не особено натоварващо. Към обед бяхме в целта, като трима от групата намериха сили да продължат и напред. Останалите се настанихме в хотелче, някои се бориха с температура, треска и навехнати глезени, но общо взето първият ни ден в Хималаите завършихме в добро здраве.

21 септември: Утрото донесе удоволствие от закуска с невероятен ябълков пай, възхвален и от други ценители върху окачени по стените национални флагове. Подобаващо подкрепени с пай и чай, се понесохме край стръмни водопади, през стоменени въжени мостове и населени с шерпи селца. Наусетно достигнахме и до първите контролно-пропусквателни пунктове преди националния парк Сагармата – обиталище на Богинята майка, както е известен върха сред местните. Това е и едно от официалните имена на върха, наред с Еверест и Джомолунгма. Въпреки че политиката на британската геодезическа служба в Индия, измерила със завидна точност върха през 1852 г., била новокартографираните върхове да се кръщават с местни имена, името на полковник Джордж Еверест, ръководител с огромни заслуги на службата в периода 1830-1843, е днес най-популярното наименование на върха и се ползва дори от шерпите. Нашите имена пък, имащи значително по-малки заслуги в изследването на Хималайския масив, бяха записани прилежно от контролните органи в списъците на посетителите, и след заплащане на входна такса бяхме пропуснати от служител с автомат да продължим. Не разбрахме дали това е постоянна охранителна мярка, или временна такава – поради зачестилите обществени безредици и отвличания, причинявани от Маоистки привърженици. След известно време достигнахме и първото стръмно изкачване, в подножието на най-важното местно селище Намче базар.

Тук вече изтощението от изминалите шест седмици пътешествия из Азия си каза думата и аз изостанах на доста почтително разстояние от основната група, закалена само седмица преди това с изкачване и първи сняг на Мальовица. След уморително 3-часово катерене достигнахме селото и последното КПП, а по-късно се срещнахме и с отделилия се предишния ден ударен авангард. Вечерта протече както предната – висока температура, облекчаване с лекарства, вечеря и спален чувал.

22 септември: – „1700 рупии!” – отсече продавачът. – „О, ноу, туу мъч – 600!” – отговорих. – „ОК, 1000, ласт прайс!”. И така, след като заплатих равностойността на 19 лв. за DVD диск за камерата, се върнах пред хотелчето ни, където останалите вече мятаха раниците за дневния поход – 6 часа до манастира Тянгбоче.

Ударната група бе вече напред, по странична пътека с цел първи изглед към Еверест, като останалите предпочетохме не толкова стръмният царски път. Той следва гънките на планината на височина от няколкостотин метра над течащата долу река. Сравнителното равното начало ни преведе покрай характерните будистки ступи (религиозни паметници), пункт за събиране на дарения за ремонт на пътеката, както и табела-указател за основно училище, създадено от сър Едмънд Хилари през 1963 г.

Новозеландецът, първопокорител на Еверест десет години преди това, остава завинаги пленен от планината и полага значителни усилия за развитието на този отдалечен и труднодостъпен район. Тази трудна достъпност напомни съществуването си съвсем скоро – в мъчителното няколкочасово изкачване към Тянгбоче изчерпах огромен запас от сили и вода. Тук вече наистина си пролича кой изкарва прехраната си по пътеките и кой ги ползва в свободното си време. Носачите, нарамили огромни кошове с всевъзможни провизии или по няколко раници, ме задминаваха по баира като пътен знак, без видимо усилие или дори учестено дишане.

Повечето от трекерите, с които се разминавахме, ползваха услугите на носачи и се разхождаха с малки ранички, съдържащи единствено фотоапарати и други портативни вещи. Дневната надница на носач с 35 кг на гърба е едва 3 $. Ниското заплащане е принудило шерпите, най-издържливата етническа група в областта, да се преориентира към участие в далеч по-сериозните, но и скъпо платени експедиции към върховете, оставяйки носенето в низините на други етноси. И така, в доста разпокъсан ред нашата етническа групичка се добра до Тянгбоче, като последните бяха с часове закъснение. Тесте от 32 карти и бутилка от 500 мл. домашна ракия премахнаха разликата и разстоянието между тази отдалечена хималайска обител и типична българска вечеринка, а последвалото игрово реми роди желание за утрешна победа.

Към Непал – където Буда срещна Богинята майка на света (част 2)

Автор: Аспарух Камбуров
Снимки: Аспарух Камбуров