Непал – където Буда срещна Богинята майка на света (част 2)

Към Непал – където Буда срещна Богинята майка на света (част 1)

23 септември: Този ден се изплъзна някак. Поне за мен. След като загубих часове, тераджаули, килограми и целия си боен дух в изкачването към Дингбоче, спечелих единствено първи симптоми на височинната болест –печално известния бич на високите надморски височини. Главоболие е думата, която веднага се асоциира с тези симптоми – главоболие, което ме държа на легло над 60 часа. Наред с досегашните неразположения – висока температура вечер и треска, натрупалите се течности във и около мозъка причиниха състояние на организма, в което тялото ми не беше в състояние да бъде дори в легнало положение, поради усилването на главобола по този начин. Приседнал в леглото, с моментни пристъпи на сън преминаха останалата част от деня и нощта. Последният коз в тази „игра” с височината – не бяхме правили препоръчваните аклиматизации, бе появата на височинно периодично дишане – съпътстващ проблем, предизвикващ внезапна загуба на дъх и чувство на задушаване. Самата височинна болест, както прочетох в планинската книжка за първа медицинска помощ на един от групата, има способността да се развива във височинен мозъчен оток и/или височинен белодробен оток – тежки усложнения, често завършващи със смърт.

Тези симптоми се развиват обикновено в по-високите места, при изкачването на върховете. Единственото спасение е бързото спускане, ако то изобщо е възможно. Мнозина опитни планинари са намерили края си по този начин, така че тази мисъл ме глождеше през нощта също. Все пак, час по час се присещах за първата открила се гледка към Еверест (8850 m) – рано същата сутрин от манастира. Изглеждаше доста далечен и студен, а облаците бързо го скриха. Видяхме целта ни, а това дава устрем.

24 септември: Денят бе предвиден за аклиматизация, и останалите от групата се отправиха на разходка. Дингбоче е разположено на 4400 m, а съгласно предвиденият план за деня бе реализирано изкачване до с. Чунгхунг, на 4700 m. Аз търсех душевен мир от главоболието, но за съжаление наименованието на хотелчето ни – Peaceful lodge, не бе достатъчно за целта. Денят премина без да се случи нещо особено, с изключение на проведен в трапезарията на обяд разговор с френски трекер, изпитал височинната болест при изкачване на шестхиляден връх в Перу предишната година. Разказът му, описващ как половината група се отказала в последния базов лагер поради тези неприятни симптоми, бе деморализиращ и ме обезвери допълнително.

25 септември: Сутринта, приседнал безпомощен в леглото, приемах хора като на визитация в болница. Другите потегляха нагоре, и идваха в стаята ми да се сбогуват – кой с предложения за пари, кой със съчувствие, кой с таблетки лекарство за височинна болест DiamoxТМ. След заминаването им прекарах целия ден в леглото, неспособен да отида дори до тоалетна – ползвах за целта бутилка. Към обед започна да настъпва облекчение, състоящо се в често и обилно уриниране – освобождаване на тялото от натрупалите се флуиди. Изтичащите течности отнесоха със себе си голяма част от ужасяващото главоболие, при все това не напълно. През деня не хапнах нищо, с изключение на половин пакет ядки кашу, а нощта премина в доста странни сънища, но най-сетне стабилно.

26 септември: Със все още осезаем главобол започнах своето соло изкачване напред. Ясното сутрешно време, продължило чак до обед, предложи фантастични гледки към планината. Оказа се, че над мен е надвиснал Ама Даблам – култов връх, доминиращ панорамата през този и следващите дни.

Върхът бе видим и два дни преди това, но само за кратко сутринта. Трябва да се спомене, че времето в планината е ясно само сутрин, с последващо заоблачаване и скриване на гледката. Този ежедневен атмосферен режим бе нарушаван рядко през периода на нашия трек, като мотивираше по-ранно ставане и тръгване. С Ама Даблам в полезрението започнах стръмното изкачване над Дингбоче. Много бързо разбрах, че все още не съм напълно възстановен, спирайки през 5-6 крачки и задъхвайки се тежко. След половин час пътеката стана равна и в доста приятният ясен и слънчев предиобед, както и гледката към струпаните наоколо чутовни върхове, трекингът най-сетне имаше предпоставки да се превърне в носеща удоволствие разходка…

… ако може би предишния ден бях консумирал поне малко повече калории. Отсъствието им в организма ми ме обезсили доста бързо, като маршрута до Дугла, на карта час и половина, успях да взема за едва четири. Отказах се от по-нататъшен напън и прекарах остатъка от деня и нощта в това малко хотелче, пих хубав чай от масала (изключително популярен по тези места) и вечерях калорична пържола от як – добродушно, едро и космато, подобно на вол животно, което се използва за пренасяне на товари в планината, и както се оказа – за прехрана.

27 септември: Изостанал с един ден от графика, но напълно излекуван, поставих крайната цел за деня в Горак шеп – последното селце по маршрута, на височина 5150 м. Началното изкачване бе стръмно, до достигане на прохода Токла (4830), след което премина в плавно постепенно изкачване. На билото имаше десетки натрупани каменни пирамиди в памет на загинали алпинисти. За съжаление имаше и такава на загинали през годините сливенски алпинисти – Диньо Томов (1959-2002), Димитър Райков (1966-2002), Милен Метков (1963-1989) и още, неназовани имена. Мир на праха им.

След известно време достигнах долината на ледника Кумбу. Той продължава чак до самите подстъпи към Еверест, все още скрит зад огромния масив на вр. Нупце (7861 м). По каменистата пътека срещнах останалите девет състезателя, малко уморени, изстрадали вече височинните симптоми, но изпълнили плана и слизащи към летището. Ударната група, състояща се от моите трима спътници в останалата част от Евроазиатското пътешествие, бе замислила преизпълнение на плана – преминаване на запад през прохода Чо ла (5330 м) и изкачване на панорамния вр. Гокио (5360 м), план, който в последствие бяха осъществили, макар и с цената на няколкодневни изтощителни преходи. Останалите щяха да се върнат по изминатия вече маршрут. Разделихме се с уговорка за среща на 1 октомври в Намче базар, и скоро бях вече в хотела. Обхвана ме лека предстартова треска, все пак утре бе денят на истината. Вечерях и легнах рано.

28 септември: Алармата звънна в 3:30, но аз бях буден отдавна. Без мотаене станах и започнах да се приготовлявам за атака. За съжаление челната ми лампа не работеше добре, необходимо бе да се притиска кабела към корпуса и за поява на светлина. Въоръжен с щеки, всичките ми връхни дрехи и лампата, но най-сетне освободен от бремето на двадесет килограмовата раница, потеглих нагоре. Студеният нощен мрак вече прорязваха няколко самотни челника, губещи се някъде над мен. След минути достигнах подножието и започна изкачването. Началото се оказа по-трудно от очакваното,тъй като и двете ми ръце бяха заети в произвеждането на светлина от лампата – с прекъсваем успех – което ме задъха доста бързо. За щастие една маршируваща германска група ме настигна и изпревари, а аз тръгнах в осветяваната от тях пътека и стабилизирах крачката и дишането. Изкачването не е особено стръмно, но все пак уморява и се преодолява за над един час. В крайна сметка, в 5:30 сутринта, достигнахме крайната височинна цел на трекинга и връх на нашите любителски възможности – връх Кала Патар (5550 м.), откъде де откри гледка към цяла плеяда митични хималайски върхове: Еверест, Нупце, Ама Даблам, Тамсерку, Пумори и много други.

Последният всъщност е продължение във височина на хребета, на който се намирахме и въпреки височината си от 7165 м. изглеждаше на една ръка разстояние. Най-горните части на някои върхове вече биваха облизвани от изгряващото слънце, което щеше да се появи след десетина минути точно иззад Еверест. Атмосферата започна на наподобява July morning на морето, всички очакващи изгрева. При появата на Слънцето мнозина започнаха да ликуват, да се прегръщат, да развяват национални флагове и да фотографират. Наистина вълнуващ момент, струващ си всеки изхарчен долар. Топлите лъчи разпръснаха моментално нощния мрак и студ, вкочанени пръсти се раздвижиха, започнаха да се свалят дрехи. Природата се усмихна и погали малките човечета, дръзнали да катерят скута й.

С Еверест на 10 км. по права линия, покачващи се температури, разкошна панорама и приповдигнато настроение, се върнах по склона в хижата и легнах за почивка. Предстоеше второто изпитание за деня – седемчасова разходка до базовия лагер на Еверест (5376 м). Тя зае останалата част от този слънчев ден – по плавна пътека, следваща в началото камениста повърхност, а накрая премина върху самия ледник Кумбу.

След 3 часа достигнах до предния базов лагер, където мнозина от туристите спират, а след още час – до истинския лагер. Най-благоприятното време за изкачване е месец Май, като сега – едва края на мусонния сезон и началото на хладния, в лагера бяха разположени едва десетина палатки. Повечето бяха на индийска експедиция, готвеща се за изкачване през първата седмица на октомври. Дано да са успели безаварийно.

От лагера не се вижда Еверест, но може да се проследи пътят по опасния за преминаване ледопад до лагер 1. За изкачването на върха желаещите минават през няколко седмична аклиматизация, както в базовия лагер, така и в изградените нагоре лагери 1, 2 и 3.

Финалният щурм обхваща около 6 дни, преминава се през базов лагер 4. Това е нормалният план, но е достатъчно е природата да се намръщи и всичко се обърне надолу с главата… както се случва и в спомената в началото книга.
Иначе лунната тишина бе периодично нарушавана от зловещия и носещ безпокойство и напрежение звук от падащи лавини, някои от които можах да проследя по Западния ръб. Прибирането отне 3 часа, като по пътя срещнах моя познайник от Дингбоче, изкачил върха в Перу. Той смяташе да нощува в базовия лагер, а на другия ден – и на върха на Кала Патар. Разделихме се с пожелания за успех и аз се добрах до лагера уморен, но безкрайно удовлетворен.

Към Непал – където Буда срещна Богинята майка на света (част 3)

Автор: Аспарух Камбуров
Снимки: Аспарух Камбуров