Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
“Tommy’s long run” е военен жаргон, използван през Първата световна война, когато англичаните трябвало на бърз бяг да пресичат полета под немски артилерийски огън.
Задаваше се. Най-сетне!
Продължителното съществуване в места, като градовете, неизменно води до психични аномалии. Подобно такова в големите градове – предвещава психоза. Винаги съм предпочитал да се смятам за селски човек; бунтувал съм се тъй идеалистично срещу най-незначителните градски прояви, но все не се отдалечавам от тях. Бяха ми се насъбрали няколко месеца в столицата и нивото ми на изнервеност тревожно сочеше червената точка „изперколясване”…
Колегите от фирмата, в която отвреме-навреме работя, бяха тъй добри да ме поканят на Лъчев поход. На въпроса „Какво е това?” ми отговориха: „Поход в планината”
-Къде ще спим?
-Сигурно по хижи…
Е, добре. Веднага си представих чисти полянки, половин час път до хижата, вътре широко, уют граничещ с лукс, а вечерите – огън в камината и класен алкохол.
Представата ми бе толкова адекватна, колкото икономическата култура на парченце лимон. От близо три месеца най-сериозното ми физическо натоварване се изчерпваше в отваряне на книги и щракане по клавиатурата.
В едно от очакванията си обаче, бях безпогрешен – екипът на „ТРОАНА” ЕООД доставяше повече смях на едро, отколкото нелепото съществуване на целия градски транспорт, Албания и курника във факултета по журналистика.
Дойде и заветната събота. Аз, естествено, закъснях, като преди да се дотътря до локацията на рандеву-то, ми се обадиха двуцифрено число пъти, за да не забравя жизненоважни пособия от калибъра на чаша (”Не стъклена!”), четка за зъби и…
-Ало?
-Мъсти, ако имаш вземи си джапанки!
Аз ненавиждам джапанки!
-Ъъ, ми добре.
-А така, вземи си, защото (започна да обяснява, но аз се зазяпах на някъде) –Нали разбра?
-Да, да…
И така, обул новите обувки, последвани от „неградските” дънки и плетен пуловер, аз се отправих към „пред Данчо”. Докато останалите се занимаваха с подготовки, багаж и прогнози аз реших да не затормозявам и без това улегналото си съществуване. Блеях, после закусих и най-сетне, след жертвеното ми участие в купуването на едно кафе, вода и цигари, се намъдрих в колата.
Винаги ми е било интересно мисленето на хора, виреещи в далечни от мен социални ареали, чужда възрастова група и очаквания от живота. Пътят до отправната ни точка бе осеян с какви ли не майтапи и техни спомени от предишни походи. Едно от най-любопитните и запомнящи се събития беше, че объркахме града. Най-накрая гордостта отстъпи пред сухия срам и озадачения поглед на един местен минувач:
-Ама какво е това „ВЕЦ-а”?
-Електрическата централа, бе…
-Ама тука няма такава…
-Че това не е ли Карлово?!
-Ъъ, не, Сопот е това…
Ясно. След десетина километра и няколкоминутно суетене из Карловските улици открихме заветния ВЕЦ и се смесихме с другата група.
Започна се катеренето, което нямаше нищо общо със стълбите в университета. По-нагоре ни посрещна с отворени обятия хубавка мъгла, запознанството с която, май, зарадва само малцината новаци и моята, най-новаческа милост.
Очакваният половин час по-нататък се превърна в „около четири часа и половина” и накрая еволюира в шест часа. Странно и неочаквано беше откритието, че за един час преход, Балканът е способен да смени премяната си няколко пъти. Пътеката се усукваше все край Стара река и от скалисти хълмове, през гори, та чак до заснежени склонове, постоянно рисуваше исторически пейзажи. Исторически, без почти никаква намеса и значение на хората.
Продължение
10 въпроса, 10 отговора.