Tommy’s long run

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

“Tommy’s long run” е военен жаргон, използван през Първата световна война, когато англичаните трябвало на бърз бяг да пресичат полета под немски артилерийски огън.

Задаваше се. Най-сетне!
Продължителното съществуване в места, като градовете, неизменно води до психични аномалии. Подобно такова в големите градове – предвещава психоза. Винаги съм предпочитал да се смятам за селски човек; бунтувал съм се тъй идеалистично срещу най-незначителните градски прояви, но все не се отдалечавам от тях. Бяха ми се насъбрали няколко месеца в столицата и нивото ми на изнервеност тревожно сочеше червената точка „изперколясване”…

Колегите от фирмата, в която отвреме-навреме работя, бяха тъй добри да ме поканят на Лъчев поход. На въпроса „Какво е това?” ми отговориха: „Поход в планината”
-Къде ще спим?
-Сигурно по хижи…

Е, добре. Веднага си представих чисти полянки, половин час път до хижата, вътре широко, уют граничещ с лукс, а вечерите – огън в камината и класен алкохол.
Представата ми бе толкова адекватна, колкото икономическата култура на парченце лимон. От близо три месеца най-сериозното ми физическо натоварване се изчерпваше в отваряне на книги и щракане по клавиатурата.

В едно от очакванията си обаче, бях безпогрешен – екипът на „ТРОАНА” ЕООД доставяше повече смях на едро, отколкото нелепото съществуване на целия градски транспорт, Албания и курника във факултета по журналистика.

Дойде и заветната събота. Аз, естествено, закъснях, като преди да се дотътря до локацията на рандеву-то, ми се обадиха двуцифрено число пъти, за да не забравя жизненоважни пособия от калибъра на чаша (”Не стъклена!”), четка за зъби и…

-Ало?
-Мъсти, ако имаш вземи си джапанки!
Аз ненавиждам джапанки!
-Ъъ, ми добре.
-А така, вземи си, защото (започна да обяснява, но аз се зазяпах на някъде) –Нали разбра?
-Да, да…

И така, обул новите обувки, последвани от „неградските” дънки и плетен пуловер, аз се отправих към „пред Данчо”. Докато останалите се занимаваха с подготовки, багаж и прогнози аз реших да не затормозявам и без това улегналото си съществуване. Блеях, после закусих и най-сетне, след жертвеното ми участие в купуването на едно кафе, вода и цигари, се намъдрих в колата.

Винаги ми е било интересно мисленето на хора, виреещи в далечни от мен социални ареали, чужда възрастова група и очаквания от живота. Пътят до отправната ни точка бе осеян с какви ли не майтапи и техни спомени от предишни походи. Едно от най-любопитните и запомнящи се събития беше, че объркахме града. Най-накрая гордостта отстъпи пред сухия срам и озадачения поглед на един местен минувач:

-Ама какво е това „ВЕЦ-а”?
-Електрическата централа, бе…
-Ама тука няма такава…
-Че това не е ли Карлово?!
-Ъъ, не, Сопот е това…

Ясно. След десетина километра и няколкоминутно суетене из Карловските улици открихме заветния ВЕЦ и се смесихме с другата група.

Започна се катеренето, което нямаше нищо общо със стълбите в университета. По-нагоре ни посрещна с отворени обятия хубавка мъгла, запознанството с която, май, зарадва само малцината новаци и моята, най-новаческа милост.

Очакваният половин час по-нататък се превърна в „около четири часа и половина” и накрая еволюира в шест часа. Странно и неочаквано беше откритието, че за един час преход, Балканът е способен да смени премяната си няколко пъти. Пътеката се усукваше все край Стара река и от скалисти хълмове, през гори, та чак до заснежени склонове, постоянно рисуваше исторически пейзажи. Исторически, без почти никаква намеса и значение на хората.

Единственият местен, когото срещнахме, бе един дъждовен гущер, който моментално и, типично по човешки, кръстих Григор. Григор ни гледаше невъзмутимо и не се възпротиви нито на фотосесията, която му посетихме, нито на злодеянието ни – върнахме го с две крачки от мястото, на което вършеше своите си дела.

Григор

По пътя до първата ни цел подминахме други две хижи – „Любимец” и „Балкански рози”, като втората ми остави пъстри спомени с винце и може би именно в „Балкански рози” ми стана ясно, че съм в един съвсем чужд свят. Свят на Балкана и балканци.

Веднага щом се вмъкнах измръзнал, ме посрещна старият хижар с чайник в ръка. Във всекидневната, група планинари се веселяха шумно и прещедро ни предлагаха от всичките си добродетели – вино, ракия, туршии и мръвки. По всички стени, без изключение, гордо бдяха рекламни плакати на родни алкохолни продукти!
Печката от времена давни, заемаше почти една четвърт от оръфаната, но уютна стаичка; другата група и хижарят всячески се опитваха да сломят устрема ни към „Левски”, подлагайки волята ни на нечувано мъчение с изоблието си от амброзии и забавни случки.

Стара река отново ни пое и къде през вирчета, къде през мъгли се устремихме пак нагоре. След много падания, някое далечно „Еееей!” гората се оттегли пред висините на планинския масив, а с тях и сгушена хижа. Вече знаех какво ме чака вътре и, все, различното си е различно.

Имах чувството, че планината влияе по особен начина на хората, а може би планинарите са си такива? В общото помещение масите моментално се отрупаха с всевъзможни храни, като единствено хлабът и ракията присъстваха навсякъде. Единственият представител на търговията бе бартерът. Банани за салам, фъстъци за майонеза…

Понеже само ние четиримата от „ТРОАНА” пушехме, за тази си страст плащахме на вноски – изолирани навън или в брой – начумерените погледи на непушачите ни бръснеха като смръзнали сополи.

Неподготвената ми, „неградска” особа беше твърде изморена и след едночасово хранително опустошение се отправих към спалните. Имаше и баня, но нещо ми подсказа да игнорирам съществуването й.
Спалните бяха просторни и учудващо нестудени. Десетина двуетажни нара ме посрещнаха с мълчание, а на тях, чудо, имаше чистички и изпрани чаршафи, одеала и възглавници… При идеята, че цялата група ще се тръшне наоколо, бързо се отказах да се събличам. Не ми отне много време да се включа в режим „енергоспестяване”, като преди това се чудех как, за бога, са построили хижата тук и кой е собственика на онзи гроб, когото подминахме пътьом.

На следващата сутрин раницата не ме плашеше. Знаех как се подрежда, знаех и как да се обличам. Тръгнахме по тениски и отново се озовахме в гора. Стръмнините бяха още по… по-стръмни и след няколко почивки, в които съвестта се сопна на тютюневия глад, се измъкнахме от гористия хълм. Навсякъде по дърветата срещахме забравени имена, издялани в корите на дърветата, а под тях – още по забравени години.

След това изкачване срещнах първата засрамваща гледка. Засрамваща е най-точната дума, имайки предвид с какво съм се задоволявал до сега. А си мислех, че от високо НДК е величествено… Досрамя ме, че съществувам в бетонен свят с бетонни стени и бетонен таван.

Продължихме нагоре, обградени от засрамващи низини, котловини и нищо човешко. Изкачването не беше толкова изморително, колкото очаквах, но това, мисля, се дължи на факта, че представите за умора се изменят с всеки километър. Когато се изкачихме попаднахме в море от дюни. Бяло на земята, бяло и на небето. Тук-таме се срещаха нечии стъпки, полупогълнати от навеи. Да го нарека „абсурдна прелест” би било жалък, но все някакъв опит.

Тук попаднах и на втората изненада: комбинацията сняг – слънце е абсолютно равностойна на пясък – слънце. На момента не усещах, заради силния вятър, но вечерта останах крайно стъписан, когато установих, че цялото ми лице е изгоряло.

След едно олимпийско спускане се озовахме пред схлупената постройка на заслон Ботев. Всичко, в което няма течаща вода е извън категорията „хижа”, ето защо въобще не се изненадах, когато започнахме да топим сняг за чай и кафе.
Вътре беше тясно, но удобно, а повечето пространство беше заето не от планинари, а от простряните им дрехи, чорапи и всичко, което човек бе и би взел със себе си; мисля, че мернах плюшен морков някъде, но не е потвърдено, затова тази информация остава в „Големите мистерии на историята”.

Отнякъде, загадка, се измъкна китара и се започна едно караоке, неочаквано нефалшиво. Народни, естрадни, че даже и рок. Моя милост, отново изморена, се отправи да си ляга. Все още не бях достигнал фазата, в която мога да правя преходи, после да пия и накрая участвам адекватвно в каквито и да били разговори.

Същата тази нощ, според мен, се случи и събитието, с което ще се помни во веки този поход:
Към 4ч. сутринта да беше, се вдигна балканска олелия. Подтикван от необяснимо и небивало силно главоболие се събудих и попаднах в поток други такива, който се изсипа по тревога навън… Навън, осветени от пълната луна, сребристо-зеленикавия сняг и минус три градуса, всички бяха убедени, че главите им ще експлоадират ей сега.
Ей сега.

Ей сега, ама все не гръмваха. Но боляха, да им се невиди. По-незасегнатите започнаха да разнищват историята и помагат на припадналите. Тук е момента да благодарим на всички женски, които по инстинкт не запазиха хладнокръвие и допринесоха за смута.

И до днес е загадка какво точно се случи, но груба версия може да бъде представена: Генераторът, произвеждащ електричестовото изпуснал някакъв газ, който взаимодействал с нещо си…
Почти петнадесет души спяхме в едното помещение и още толкова в другото, което предполага ограничен кислород. Вместо този кислород, другарят газ, бе тъй добър да ни посети. Това доведе до суматохата, хаосът и небивалото главоболие, както насън, така и в полу-будно състояние. Станал някой и на път до тоалетната припаднал… От шума на падането се събужда втори, който отишъл да провери и се свлякъл до първия. После трети, накрая и четвърти…
(тогава не ни беше смешно, но сега…)

След това се събуждат всички. За секунди заслонът бе опразнен, а всички прозорци – широко отворени. Всичко това се случва под озвучението на фашистко главоболие и гадене, невиждано дори след Трифон зарезан. Кръстих състоянието ни „махмурлук на трезво”, но не постигнах комична кариера…

След час суматоха, свестявания и всякакви теории се отправихме да спим, а газът, обиден от негостоприемството ни, си бе отишъл без „Чао” и „Ще ви пиша!”.

На сутринта, тоест след час-два, под звуците на всеобщ главобол ушно пищене и всякаквкусови хипотези посрещнахме първи Март. Разменяха се мартенички, чай и хапчета за главобол, а връх „Ботев” бе надвиснал предизвикателно. Така, в люшкаща се формация „индианска нишка”, започна нашият щурм.

На път за връх Ботев

Едно от първите неща, на които ментално вменяем човек се научава, освен това да не пърди ако води групата, е да си гледа в краката. Всеобщата представа е, че всички блеят настрани, снимат, ах-кат и их-кат… И такива има, но след първия – втория, изсипали се в някоя урва на всеки му щраква „ГЛЕДАЙ СИ В КРАКАТА!”
Щурмът бе отчаян, отпорът – още по-лют. Вятър повече от нужното, а силите – по-малко от препоръчителното.

под Ботев; природата се бунтува срещу съществуването ми там, но, уви, безуспешно

На върха, в станцията, ни посрещнаха с чай и доброжелание, с което съвсем забравихме снощния кошмар. Дори сериозно се запитах, това не беше ли сън, но съдейки по околните, всичките трябва да сме го сънували, а повече от двама души да сънуват един и същи сън се случва само във фермите за марихуана…

Слизането от върха беше приятно, макар, че вятър със скорост 26м/с, което прави 100км./ч., не е сред първите желания… Нищо, ние го оборихме с мръсни вицове и звъчни пръцкания.

Преобладаваха стръмни спускания и пързалки, които ме запознаха с Изненада #3 – Спускането далеч не е по-лесно от изкачването; раницата тежи и напира да те повлече надолу, а коленете и петите скърцат, като след изпит по Социология. Пробвах да се пързалям, но с дънки постигнах само протрит задник и добронамеринте подигравки на спътниците си…

Приличах на куче, което си търка задника в пръстта, когато има глисти. Затова пък, при навлизането в поредната гора, под тежестта на раницата паднах доста ефектно. Троен аксел в хоризонтално положение.

-Какво направи, бе, Ангеле…
-Ам.. паднах
-Ти падна, ами фотоапаратът как е?
Да, и аз за него се поуплаших…

Най-накрая изморителното спускане свърши и морки до кости, и бъбреци, прекосихме още по-мокрото дере.

Слизане от върха, на път към хижа Тъжа; Нещо с покрив и сняг. Доста сняг

Най-сетне, след петдесетина метра стръвно изкачване пред нас изникна хижа Тъжа. С пушещ комин, топли стаи и просторно общо помещение, дори най-изперкалият терорист би се взривил на безопасно разстояние. Веднага си окупирахме маса, заозъртахме се за стратегически позиции за сушене и се заехме с най-важното – преорганизиране на тежестта или иначе казано – преместване на храната от раниците в стомасите. Имаше и душ, от който този път не се лиших. Заслужаваше си, а и далеч не бе мизерно.

Отново си легнах пръв и сънувах нелеп сън с колегите от курса. Явно гадовете са ми липсвали…. Чухте ли, бе, зубъри, били сте ми липсвали!

На следващата сутрин изобщо не се знаеше накъде, как и дали въобще, ще се ходи някъде. Трябва да си призная, в началото лукаво се възползвах от факта, че цялата ми екипировка е мокра, за да не ходя никъде. После се заех да пиша, изиграх няколко партии шах и с малко паузи да пуша, порокът си е порок, продължих с драскането.

Остатъкът от деня мина мързеливо, като тънкото стъкло и няколкосантиметровата тухлена стена ни деляха от мокрия, но проклет сняг. Мързеливата летаргия бе разчупвана няколко пъти, като главни теми на разискване бяха тъй екзистенциални: Моралната стойност на гейовете, полът на котката, подвизаваща се в хижата и венерическите проблеми на Йосиф Висарионович Сталин.

Дойде и трети Март. На този ден, преди много години едни чичковци са стреляли по други чичковци на място, наречено Шипка. Било стратегическо. Дали Балканът е на същото мнение? А дали му пука изобщо?

Нашата група вече се беше разделила, а в ранни зори едната половина се дораздели. Аз бях с дезертьорите, които отказахме да щурмуваме онова тъй стратегическо място „Шипка”, поради липсата на чичковци, които да стрелят по нас, и се отправихме към село Тъжа.

Селото беше само на двадесет и пет километра от хижата, което си е нищо преход, гордо казвам аз – мързеливият студент… Пътьом срещнах и втория обитател – някаква котка, не дива, която кръстих Котка. Гостихме я с кифличка и продължихме, обсъждайки дипломатическста гениалност на фюрера и си представяхме, че щеките, само аз де, са снайпер, с който стрелях по вражески дървета и още по-вражески облаци.

Балканът усети, че го напускаме и реши да отвърне на удара. Беше жесток; отвърна с най-лошото – пейзажи, от ония по календарите, ама… по-такива.

Водопади, пропасти, камъни и дърве… Отмъсти си той. Жалките ни опити да съхраним, поне частичка от видяното, в още по-жалките ни дигитални джаджи, въобще не го впечатлиха.

Някъде по средата на слизането нашето стадо се спря пред друго стадо – коне. Ония се спират и ние се спираме. Нашите женски пищят, ония цвилят. Най-накрая конете решиха да отстъпят пред двуногите и се юрнаха обратно, без да възразяват срещу преследващите ги обективи и двуногите им стойки.
Сериозно се запитах, кое е по-гнусното нещо, което човек може да стори – да посети или да напусне Балкана…

Малко преди самия край посетихме и последната хижа – „Русалка”. Пред къщата се бе разплуло дърто хъски, а под едно дърво в двора някакви туристи щастливо печаха месце на скара. Гостиха ни с топъл чай и добри думи и пак поехме.

Метри след това зимата вдигна бялото знаме, а есента гордо замарширува. Склонест килим от сухи листа, чепати дърве и клонаци ни деляха от селото, към което хем искахме, хем не искахме да отидем… Жаждата за тютюн отново надвисна над мен, черна и зла, но Балканът я спъна в един клон и й запуши устата с листа. Малко преди да слезем в равнината сезоните се смениха още веднъж и пред нас гръмна пролет.

После всичко свърши. Просто ей така.
За четири дни, бяхме изминали, така казват, повече от сто километра планински преход. Бяхме обгазявани, мокрени и спъвани, а накрая просто се изсипахме в полето.

Зад нас Балканът стоеше горд и за нищо на света не признаваше, че сме го покорили. Всъщност сме ли?

* * *

Събрахме се в едно кръчме, в село Тъжа и след бира-две, подплътени с ретроспекция и уморен смях се отправихме към Шипка. Събрахме се там само за да си вземем „довиждане” и не след дълго „ТРОАНА” потегли към милата ни столица.
На път за цивилизацията се случи и последната изненада, чиято главен спонсор бе госпожа Ирония. Благодарим, госпожо!

Шофьорът и един от пътниците се бяха заговорили за обрата на живота. После смениха темата на шофьорски умения, шофьорски курсове и ползата от тях, когато столицата ни посрещна с най-доброто от себе си:

Пред колата, буквално в последния миг, изскочи някакъв тип с вдигнат палец, а в другата си ръка държи тоалетна хартия… Ако съществува „Последен момент”, представете си „По-последня момент”, в който колата свърна встрани. Всички бяхме забравили що е „цивилизация”.

Епилог

-Представителите от „ТРОАНА” се разделихме от „пред Данчо” изморени, със закани за душ и посърнали лица.
-Гробът, който подминахме през първия ден, всъщност бе на мечка, а на олющения дървен и боядисан кръст пише: „ТУК ПОЧИВА БАБА МЕЦА”.
-Българският Туристически Съюз да ме прощава. Името на хижа „Любимец” е всъщност „Хубавец”.
-Не след дълго през хижа „Балкански рози” мина голяма и изключително възхитена група шотландски туристи. Благодарни за безграничната доброта на хижаря, те му подариха огромен постер на шотландско уиски. И тъй като по всички стени на всекидневната имаше родни плакати на родни пиенета, той го лепна на тавана.
-Котката от хижа „Тъжа” се оказа мъжка…

Главният герой вървеше омърлушен по улиците, а до ушите му достигаха всякакви признаци на цивилизацията – аларми, псувни, двигатели и семейни скандали.
Изсекна се ядно на тротоара, така без кърпичка. Секретът светкавично се татуира върху паважа, но… не беше същото. Звукът беше друг. Въздухът беше друг, нямаше я виелицата, да поеме зеленото желе и да го лепне на нечий крачол…
„Балкан разлика”, дето казват.

Автор: Ангел Байчев
Снимки: Ангел Байчев

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!