Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
Към Египет, какъвто го видях (част 1)
Сутринта ме събужда провлечен вик, идващ отвън, отвъд оградата на училището за тъкачки: „Фасуле! Фасуле лииде!”. След малко – пак същото. Ставам, отивам до прозорците и гледам навън. Виждам мъж, с мустаци естествено, с подобна на нашите колички за сладолед или малеби, дето ги имаше едно време, бута я бавно и от време на време се провиква. Какво продава този, питам домакина, с когото спим в една стая.. „Нали чуваш – фасул.” „Фасул ли? Как, варен?” „Варен, разбира се.” „Ами другата дума „лииде” какво означава?” „Не знам” – отвръща той сънен.
Внезапно се досещам. Баба ми едно време, като речеше да пържи чушки, току ще рече: „Дай ми лийдата!” И леля ми носи шишето с олио. Значи „лийда” бе арабска дума и означаваше мазнина. Онзи отвън искаше да подчертае, че бобът му не е обикновена чорбица, ами е запържен с олио, а това е нещо съвсем различно!
Докато минаваше почти ежедневно покрай нас, не видях някой от близките къщи да отиде и си поръча фасул с лийда, но по-късно в Кайро на една от централните улици дори заснех на кинофилм една такава количка. Бе обяд и от близките дюкянчета и канцеларии излизаха мъже (само мъже) и се нареждаха кротко на опашка. Като им дойдеше редът, мъжът с количката вземаше малка порцеланова купичка и с неголям черпак, бръкваше дълбоко в казана, и изсипваше димящия фасул в паничката. Повечето си купуваха и по една тънка питка хляб, отдалечаваха се на няколко метра, приклякваха ниско (арабите много обичат да клечат, както отбелязах) и започваха да обядват. Някои вадеха от горното си джобче малка пластмасова лъжичка като тези, дето дават в самолетите, други просто загребваха от боба с тънката питка.
Отруден народ, мислех си със симпатия, докато ги снемах. Работлив и отруден народ! Ето го, клекнал, милият, топи в паничката тънката питка, загребва и бобец и това ще му е май обяда… Няма ресторант, няма домашна кухня – няма време – трябва да се работи!
В туй време обаче един от тях ме съзря, че снимам и се развика: „Бъра! Бъра!” (Махай се!). Спрях и го погледнах с благ израз: – симпатизирам на тези хора, казах му на английски но той не обърна внимание на думите ми и добави също на английски: „Вие, англичаните, защо се подигравате с нашата бедност! Вие ни докарахте до това положение!” Не съм англичанин, отвърнах. „Все едно – бял си!”
Тук ще поясня две неща: това се случи в края на престоя ми в Египет, когато бакенбардите ми бяха пораснали пухкави и стигаха почти до брадата ми, та явно приличах на едновремешно английско „денди”. Плетената ми шапка с козирка, подобна на бейзболните и кинокамерата също подсилваха това впечатление.
И второ: Египет дълго време е бил английска колония. Макар да са дали немалко култура на тези хора, англичаните са взели много повече – най-вече като материални блага. Ето защо тук не ги обичаха много.
Веднъж, когато домакинът плащаше заплатите на пазача Мохамед и на помощника в кухнята – сина му Ахмед, командирът, наблюдавайки сцената с връчването на парите на ухилените баща и син, ми пошепна: „А едно време англичаните не са ги допускали на по-близо от десет фута от себе си. Дори надниците са им поставяли на дълга фурнаджийска лопата и са им ги подавали от разстояние”. Като че ли бях виждал подобна сцена в някакъв филм… Но това е било преди много, много време. Сега египтяните имаха самочувствие.
Продължение
