Египет, какъвто го видях (част 2)

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Към Египет, какъвто го видях (част 1)

Сутринта ме събужда провлечен вик, идващ отвън, отвъд оградата на училището за тъкачки: „Фасуле! Фасуле лииде!”. След малко – пак същото. Ставам, отивам до прозорците и гледам навън. Виждам мъж, с мустаци естествено, с подобна на нашите колички за сладолед или малеби, дето ги имаше едно време, бута я бавно и от време на време се провиква. Какво продава този, питам домакина, с когото спим в една стая.. „Нали чуваш – фасул.” „Фасул ли? Как, варен?” „Варен, разбира се.” „Ами другата дума „лииде” какво означава?” „Не знам” – отвръща той сънен.

Внезапно се досещам. Баба ми едно време, като речеше да пържи чушки, току ще рече: „Дай ми лийдата!” И леля ми носи шишето с олио. Значи „лийда” бе арабска дума и означаваше мазнина. Онзи отвън искаше да подчертае, че бобът му не е обикновена чорбица, ами е запържен с олио, а това е нещо съвсем различно!
Докато минаваше почти ежедневно покрай нас, не видях някой от близките къщи да отиде и си поръча фасул с лийда, но по-късно в Кайро на една от централните улици дори заснех на кинофилм една такава количка. Бе обяд и от близките дюкянчета и канцеларии излизаха мъже (само мъже) и се нареждаха кротко на опашка. Като им дойдеше редът, мъжът с количката вземаше малка порцеланова купичка и с неголям черпак, бръкваше дълбоко в казана, и изсипваше димящия фасул в паничката. Повечето си купуваха и по една тънка питка хляб, отдалечаваха се на няколко метра, приклякваха ниско (арабите много обичат да клечат, както отбелязах) и започваха да обядват. Някои вадеха от горното си джобче малка пластмасова лъжичка като тези, дето дават в самолетите, други просто загребваха от боба с тънката питка.

Отруден народ, мислех си със симпатия, докато ги снемах. Работлив и отруден народ! Ето го, клекнал, милият, топи в паничката тънката питка, загребва и бобец и това ще му е май обяда… Няма ресторант, няма домашна кухня – няма време – трябва да се работи!

В туй време обаче един от тях ме съзря, че снимам и се развика: „Бъра! Бъра!” (Махай се!). Спрях и го погледнах с благ израз: – симпатизирам на тези хора, казах му на английски но той не обърна внимание на думите ми и добави също на английски: „Вие, англичаните, защо се подигравате с нашата бедност! Вие ни докарахте до това положение!” Не съм англичанин, отвърнах. „Все едно – бял си!”

Тук ще поясня две неща: това се случи в края на престоя ми в Египет, когато бакенбардите ми бяха пораснали пухкави и стигаха почти до брадата ми, та явно приличах на едновремешно английско „денди”. Плетената ми шапка с козирка, подобна на бейзболните и кинокамерата също подсилваха това впечатление.

И второ: Египет дълго време е бил английска колония. Макар да са дали немалко култура на тези хора, англичаните са взели много повече – най-вече като материални блага. Ето защо тук не ги обичаха много.

Веднъж, когато домакинът плащаше заплатите на пазача Мохамед и на помощника в кухнята – сина му Ахмед, командирът, наблюдавайки сцената с връчването на парите на ухилените баща и син, ми пошепна: „А едно време англичаните не са ги допускали на по-близо от десет фута от себе си. Дори надниците са им поставяли на дълга фурнаджийска лопата и са им ги подавали от разстояние”. Като че ли бях виждал подобна сцена в някакъв филм… Но това е било преди много, много време. Сега египтяните имаха самочувствие.

Преди да започнем пръскането отиваме до Кайро да купим едно прасе от братята арменци Гарабед и Бенаред. В Кайро живеят близо милион християни и си похапват свинско. Мнозина от тях са руснаци. Братята са емигранти от Армения и говорят някакъв странен руски, но се разбираме. Магазините им са един до друг, и двамата продават месо. С големи бели букви на дувара на магазините им пише: „Да живее арменско-българската дружба!” Обърнете внимание: арменската е на първо място!

Като ни виждат, че спираме отпред, двамата изскачат навън и започват да ни канят любезно, хвърляйки си един друг злобни погледи. Навремето те били съдружници, но се скарали. Решили да разделят магазина, в съотношение едно към две, защото баща им живеел при Гарабед. На същия принцип разделили и табелата на магазина, на която пишело: „Гарабед и Бенаред”. При разрязването на табелата на единия се паднали десет букви от нея, а на другия – само пет.

На следващия ден пред магазина на Гарабед имало опашка от жени. Зачудил се Бенаред и попитал клиентките защо така. „Ами прочети табелата над магазина на брат си!” – казали му жените. Той вдигнал глава и прочел: „Гарабед и Бе”, а на неговата пишело: „наред”. Прилича ми на виц, но летците твърдят, че било истина. А щом те казват…

За да стигнем до посолството, откъдето трябва да вземем един хладилник за лед, минаваме през целия квартал „Хелиополис” – наистина един слънчев град! Нямам думи да опиша красотата му – макар и през прозорците на колата виждам, че това е един друг свят – разкошни къщи, разположени сред зелени морави, с кьошкове за многобройните съпруги в ъглите на обширните дворове, с плувни басейни сред моравите, луксозните Ролс-ройси и дори някъде малки прозрачни хеликоптери сред моравата. Някои от металните огради на дворовете блестяха като позлатени! И никъде не се виждаха хора. Може би защото бе горещ следобед и всички си почиваха. Не бе и толкова горещо.

Високи кичести палми създават прохлада и екзотичен екстериор по улиците и… не мога да повярвам! Асфалтът е бял! Или поне не е черен като всеки друг, а сив, защото чакълът е от бял камък, а и свързващата смола май е по-светла. Е, това се казва разкош! Честно да си кажа, не бях виждал до този миг подобно нещо. Само бях чувал и бях чел, но за пръв път го виждах на живо.

Спряхме колите и слязохме да почувстваме непосредствено този лукс и красота. Аз се чудех кое по-напред да заснема с кинокамерата. За жалост фотоапарата си не бях взел със себе си.

Изпитах внезапна ревност. Защо животът е така щедър към едни и така стиснат за други? С какво те са повече от нас? Е, сигурно са способни инженери, архитекти, лекари, дипломати, актьори и спортисти, но това прави ли ги много по-различни от нас? Хайде, да речем, че са пет, десет, сто пъти по кадърни (повече едва ли биха могли да бъдат). Но те са милиони пъти по-богати от нас! Явно, богатството не е пропорционално на способностите.

Вземаме хладилника от посолството, и тръгваме към Шибин. Надвечер е, работното време е свършило и по улиците е задръстено с коли. Всички бързат и свирят с клаксоните, та се получава страхотна какофония – не можеш да разбереш кой на кого и за какво свири.

Наблюдавам движението и установявам, че то не се подчинява на никакви правила. Всеки пред тебе завива наляво, надясно, не дава мигачи, спира внезапно, но въпреки това катастрофи няма. Няма дори инциденти, както му казват катаджиите – чукнати коли и изкривени брони. Как става това, питам командира. Тук важело едно много просто, но отлично работещо правило: като караш, пазиш предния и десния, а задният и левият пазят тебе.

Вече петнайсет минути едва-едва пъплехме. По едно време стигнахме до едно кръстовище. Някой предложи да минем през един от крайните квартали, за да избегнем задръстването. Подкарахме наляво и скоро попаднахме в нещо, което силно ми напомни на нашите панелни квартали, само дето тук панелните блокчета бяха на четири-пет етажа и бяха по-нагъсто. Колкото повече навлизахме в този явно работнически квартал, толкова по-олющени и скапани бяха блокчетата и… толкова повече ставаха така наречените междублокови боклуци.

Няма нужда да пояснявам това понятие. Който е посетил панелните квартали на всеки български град е видял, че пространството между блоковете е осеяно с изхвърлени от терасите хартийки, вестници, найлонови пликове и дори откровени боклуци, завързани в найлонови торбички.

Тук бе същото, но увеличено милион пъти. Изхвърлените боклуци достигаха до два метра височина и отчасти закриваха балконите на първите етажи, а тъй като сградите отстояха на трийсетина метра една от друга, от двата съседни блока се образуваха два наклонени шкарпа към терасите на всеки, а по средата оставаше тясна пътечка, нещо като пъртина в сняг, през която можеше да мине човек, но не и кола.

В интерес на истината трябва да отбележа, че видяхме един камион и четирима работници с лопати, които се опитваха да натоварят една милионна част от боклуците в каросерията. Явно се опитваха да се справят с проблема и след двайсетина години вероятно щяха да успеят, стига от блоковете да не изхвърлят повече.

Къде се навряхме! Не бяхме изминали и триста метра от онова кръстовище! Вече мръкваше, когато излязохме на нещо като шосе и шофьорът даде газ, но внезапно удари спирачка. „Какво става!” – викна командирът. Микробусът внимателно заобиколи нещо голямо, легнало насред кръстовището. Минаваме бавно край него.

Умряло магаре. Лежеше странично с изпружени крака и протегната шия, прехапало дългия си език, а десетина дръгливи кучета ровеха в разпрания му търбух и влачеха сиво-черни черва по улицата. Носеше се невероятна воня. Наоколо минаваха хора и не обръщаха особено внимание на гледката. Беше вече почти тъмно, а то иначе бих я заснел с кинокамерата. Такова зрелище рядко може да се види…
И всичко това само на километър-два от Града на разкоша „Хелиополис”! Контрасти!

Река Нил и кулата в Кайро

Река Нил и кулата в Кайро

С думата „ръш” арабите наричат пръскането с пестициди. Днес започваме да пръскаме. Сутрин се става много рано, още по тъмно, за да има време пилотите и техниците да отидат по летищата по хладното. Пръв става готвачът – да приготви закуската. Моля го да ме събуди заедно с летците и той още в тъмно ме ръчка с пръсти в ключицата. „Ставай, докторе, пет часът е!” Толкова рано не съм ставал още от времето, когато ходехме за риба като деца.

Ставам и се чудя защо е толкова хладно. Отвън бе блъсва страхотна мъгла – нищо не се вижда на пет метра разстояние. Влажни валма студена пара се носят бавно над земята. Въпреки това е сравнително светло, защото свети… самата мъгла.

Дишането е трудно, имаш чувството, че ще се удавиш във влагата, но скоро се свиква. Налага се да си облека якето. Първата ми работа е да напълня десетте термофорни казанчета с преварена от предната вечер вода. Първо вкарвам във всяко по едно калъпче лед, който сме замразили в новия хладилник, след това доливам с преварена вода. Нареждам казанчетата едно до друго покрай стената, та като тръгват, техниците да ги вземат.

Седя мълчаливо на масата с екипажите и си пия чая, похапвам и от пърженките на готвача (много хубави ги прави, май че слага и извара вътре). Когато всички закусиха, отидох да си облека лекарската престилка, взех си термометрите, апарата за кръвно налягане и слушалките и седнах в единия край на масата. Пилотите взеха да минават един по един през мене. Първо ги питам за самочувствието. „Отлично!” – бодро отговаряха всички. Достатъчно бе само самочувствието да не е добро и полетът се отменяше. Това бе много важно обстоятелство за един летец.

После питах за някакви оплаквания. Поглеждах гърлото, езика, слагах по една слушалка на дробовете, на сърцето, измервах пулса, кръвното налягане, нанасях всичко това в специален журнал, пишех накрая заключение „годен” и се подписвах.
Тази процедура извършвах всеки летателен ден, не само защото беше задължителна, а и защото смятах, че има полза от нея. На няколко пъти спрях от полет летци с кашлица, болки в корема или температура. Не бива да се рискува животът им. Тук симулацията не важеше. Каже ли пилотът, че не се чувства съвсем добре, край. Нито за миг не се съмнявах, че някой от тези достойни мъже, повечето бивши военни летци на изтребители, ще реши да кръшка. Бяха мъжки момчета до едно!

Минути след прегледа всички се натовариха на микробуса, на Волгата и на цистерната за бензин и потеглиха към най-близкото летище. Оттам по въздуха всеки щеше да поеме към летището в определения му за пръскане район. Бяха май че пет – по два самолета на летище.

Командирът се е върнал с микробуса от летището, където бе закарал екипажите и някъде към десет часа предлага да обиколим всичките летища, за да видим как започва работата. Аз не само от любопитство приемам, а и защото ми е задължение – поне от време на време трябва да обикалям по летищата, та да видя на място условията, начинът на приготвяне на разтворите, безопасността на труда, употребата на предпазни маски и прочее.

Пътувахме петнайсетина минути, докато стигнем до най-близкото летище. „Запомни добре пътя, защото понякога ще се налага да отиваш да вземеш екипажите, когато съм зает” – напомни ми отново командирът.
Пристигнахме в момента, когато запотен арабин бъркаше с дървена летва в един варел с разтвор. Взе да пъшка задъхан, като ни видя, че приближаваме, за да покаже колко усърдно работи. За тази работа, понеже бе неквалифицирана, а и вредна, обикновено наемаха някой от местните селяни срещу една лира на ден, което бе огромна надница, защото обикновено това беше месечно възнаграждение. Затова сега бъркачът се пънеше да покаже колко е добър, за да не ни хрумне да го сменим с някой друг. Стояхме отстрани и го гледахме, а той не спираше да бърка, като сегиз-тогиз ни хвърляше коси погледи.

„На този защо не му дадем една маска, гледай го как се е надвесил над варела и диша изпаренията” – попитах командира. „Пробвахме миналата година – отвърна той, – макар че маските никак не са евтини, но повечето не искат да ги носят. Пречели им. Дадеш му, а той я занесъл вкъщи на децата да си играят. Или пък я продал…” „Че кой ще му я купи? За какво им е?” – попитах. „Няма да повярваш – рече командирът, – но след като самолетът напръска някой блок, сред нивите понякога се засягат и диви зайци или птици. Макар да е забранено влизането в блока едно денонощие след пръскането, те влизат и търсят натровен дивеч. Той е зашеметен и лесно се лови. И понеже е имало пострадали при тези набези, взели да ходят с маски.” „И какво го правят този дивеч? Не е ли отровен?” – попитах. „Не – каза след кратък размисъл командирът. – Колко отрова ще поеме месото му – те веднага го одират и изкисват, а после го варят или пекат. Нищо му няма. Веднъж и мен ме почерпиха едно парченце печен заек. Още съм жив.”

Като свърши с бъркането, арабинът си почина малко, после взе да зарежда танковете на самолета. С маска на носа и устата техникът му помагаше. Дали техниците носят маските постоянно, или само защото ние сме тук? „А-а-а-а – рече командирът, – те са съзнателни и знаят, че без маска е опасно. Носят ги.”

Зареждане на самолета с препарат

Зареждане на самолета с препарат

Минути по-късно танковете на самолета са пълни с отрова, бензинаджиите със цистерната вече са напълнили варелите с гориво, а техниците зареждат горивния резервоар, проверяват машината и самолетът е готов за полет. Пилотът взема термофорното казанче със студена вода и се отправя към самолета.

Към самолета

Към самолета

Чува се свистене, перката се завърта няколко пъти бавно, после изведнъж моторът избръмчава и перката се завърта бясно, техникът маха клиновете изпод колелата и самолетът рулира към „пистата”. Отъпканата и гладка като асфалт ивица поема леката машина, тя се засилва и след кратък пробег се издига от земята, току над клоните на дърветата в края на пистата. Командирът гледа с длан над очите. „Отлично излитане!”

След минута излита и втория самолет. Виждаме ги как се снишават над огромния блок с царевица, почти докосват с колелата си върхарите й, после бял облак отрова се отделя от крилете им.
Пръскането започва! „Хайде, хаирлия да е!” – промърморва командирът, а аз повтарям същото след него.

След малко първият самолет се връща с изпразнени танкове и каца безпроблемно. Пилотът слиза да се поздравят с командира за първия полет. Ръкувам се и аз с пилота и му пожелавам лека работа. „Като напече към обяд слънцето, ще видиш колко е лека – в кабината става горещо като в пещ.”

Заради горещината пилотите започват пръскането още в зори и свършват в 14 часа. После температурата на сянка достига 40 градуса и да се лети е невъзможно. Тук слънцето не е като нашето – топло и гальовно, а е огромно бяло огнено кълбо без ясно очертани граници и бълва горещина като от пещ – направо пари по кожата – не можеш да стоиш на слънце гол повече от минута. Облаци няма. През целия ни престой тук от три и повече месеца, не видях ни едно облаче.

Тези излитания и кацания продължават непрекъснато едно след друго през целия ден в продължение на около седмица, докато напръскат всички предвидени блокове. После до следващото пръскане ще има около десетина дни почивка. Арабски агрономи инспектори обикалят наоколо с коли и следят за качеството на работата. Доволни са. Наблизо пръскат и полски летци, но нашите били по-добри, казват те. Командирът се понахилва доволен. Хвалят хората му.

Връщаме се в лагера и към два и половина командирът ме моли да ида да взема летците от летището, че на него не му било много добре – има леко повишено кръвно налягане. Всички пилоти от летищата щели да се съберат там. Толкова хора как ще се поберат в микробуса, попитах. Ще се постеснят, рече, те са слабички.

Екипажите обядват тук в лагера към 3 часа следобед. Готвачът, домакинът, командирът и аз обядваме малко по-рано – тъкмо да дегустираме храната, та ако има нещо развалено, да се прояви дотогава. Изпросвам една цигара от командира, но не за себе си, защото не пуша. Ще я дам, рекох, на онзи полицай на кръстовището да не направи на въпрос, че возя в микробуса толкова народ.

Подкарвам с невъобразим кеф пъргавия микробус през портала на училището и оттам по улицата към центъра. Приближавам регулировчика, той се взира отдалече, познава колата, лапва свирката, вдига ръка нагоре и спира движението. Десетина коли от всички посоки спират и чакат знака му. Той поглежда към мен и ми дава път. Намалявам ход, протягам ръка и му подавам цигарата. Той я поема ухилен и ми козирува. Хората от другите коли ме проследяват с нескрита омраза.

Пилотите и техниците вече чакат, седнали под сянката на самолетите. Покрили са кабините с брезентови чохли, за да не се напуква плексигласът. „А, днес докторът ще ни вози – радват се те. – Порасна ни работата…” Някои от техниците отварят кранчетата на термофорните казанчета да източат водата. Недейте, спирам ги – това е преварена вода, знаете ли колко трудно става!… Ама ние искаме да пием прясна вода. Пак ще пиете, успокоявам ги – тази ще събираме за изплакване на посудата, че знаете ли колко отива и там. Съгласяват се.

Хората насядат в колата – пилотите – по седалките, техниците, като по-млади, спускат допълнителните седалки по средата, а неколцина сядат на пода, спуснали крака към стъпалото. Горещо е и оставяме страничната плъзгаща се врата отворена. Давай, докторе, че ще изпукаме в тази нажежена ламарина, викат те и аз потеглям. „Да знам коя патка е спестила стотина-двеста долара на авиацията, като не е поръчала тропически вариант на микробуса, главата й ще откъсна – спомням си думите на командира в Кайро, щом видя голия ламаринен покрив на „Фолксвагена”. А вече има коли и с климатици!…”

Приближаваме кръстовището, моят приятел регулировчикът ме съзира, лапва отново свирката, вдига ръка и спира движението. Приближавам и с ужас виждам вляво да стои един… танк или бронетранспортьор с късо оръдие, което, стори ми се, сочеше право в нас. Всички в колата спотаиха дъх и гледаха с ужас към военната машина. Побързах да подмина опасната зона, псувайки говедото-регулировчик, което за една цигара бе спряло цял танк, за да мина аз.

Един от пилотите е голям веселяк и шегаджия. Слиза по дребни гащи от микробуса и с игрива стъпка приближава към кухнята. Готвачът го гледа ухилен, облегнал се на вратата с цигара в уста. „Я да види дядо поп има ли в гърнето боб” – тананика си, както всеки път той и надзърта в тенджерата да види какво има за обяд. „Не влизай в кухнята, входът за външни лица е забранен!” – кара му се престорено готвачът, но му позволява да опита манджата с една лъжичка.

Като хапнаха, повечето легнаха да почиват в тая жега, защото нощем от гюрултии и маанета от високоговорителите на джамиите не можеше да се спи (започнал бе празникът Рамазан и арабите будуваха до малките часове).

Към Египет, какъвто го видях (част 3)

Автор: Милчо Касъров
Снимки: Милчо Касъров

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Публикувано в категория: Египет . Тагове: , , , , Коментарите и trackbacks са забранени.

3 Коментари

  1. Комаров
    Изпратен 23.07.2014 на 16:33

    Лийда не е арабска дума, а гръцка. На български се употребява от възрастни хора от гръцки произход или от такива, които са живели в гръцка среда.

  2. Милчо Касъров
    Изпратен 19.05.2010 на 0:16

    До Дарина Златева в отговор на коментара й във Faiebook: “Zlateva Darena Bravo.Oshte po -dobar , napishete kniga , gospodine.” Потърсете името ми на кирилица в търсачката на Google, ако искате да научите повече. Този пътепис обаче не е публикуван засега.

  3. Zlateva
    Изпратен 16.05.2010 на 21:41

    Bravo!!!Oshte po-dobar ot parvata 4ast.Glasuvam s dvete race.

Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2021. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи