Египет, какъвто го видях (част 3)

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!


Към Египет, какъвто го видях (част 2)

На следващия ден следобед, преди де тръгна към летището дойде г-н Саахид, ентомологът. Моли да дойде с мене, за да видел нещо по насекомите – второ поколение или нещо такова. По пътя и го питам как ще определи кога ще спре пръскането. Щяло да спре, когато напръскат всички площи и буболечките загинели. Десетина дни след това започвало развитието на второ поколение. Тогава се правело второ пръскане, после трето, до четвърто рядко се стигало. А какво ще стане, ако не се пръска, попитах. Щяла да загине цялата реколта. Нямало да се прибере нищо. Климатът бил такъв. Ние получаваме по три-четири реколти от някои култури, от повечето – по две и ако не ги опазим, народът ще гладува.

На летището г-н Саахид изтича до нивата с царевица, извади една лупа и взе да гледа през нея. През това време екипажите са качиха в колата. Когато минахме край един блок с памук, той ме помоли да спра за секунда и изтича до нивата. Като навлезе на десетина метра, само главата му стърчеше.

Памукът тук е като храст, почти дръвче. Ентомологът откъсна две-три топки памук, после седна до мен и започна да ги разглежда. Хвърлих един поглед и бях много изненадан. Такъв едър памук не бях виждал! Макар и още зелен, всяка една шушулка бе едра колкото мъжки юмрук и сигурно още щеше да расте. Прочутият в цял свят дълговлакнест египетски памук!

Г-н Саахид го разглеждаше с лупата и доволен кимаше с глава. Вероятно след като свърши пръскането, щеше да има десетина дни пауза, защото резултатът бил отличен. Това беше много добра новина. Казах на екипажите зад мене и те радостно взеха да коментират. „Кажи му, че има от нас едно шише арак” (египетска ракия, подобна на мастиката). Ентомологът се засмя, но нищо не каза. (Мюсюлманите не пият алкохол!)

Наближавахме центъра на Шибин и той ме помоли да спра. Живеел наблизо. Пожелах да го закарам до тях, но той отказа. Погледнах към посоката, в която тръгна – все хубави, големи, стари къщи. Г-н Саахид ми помаха усмихнат с ръка. Хубав човек е ентомологът! Кротък и тих. Не като онази шумна тълпа край училището, дето нощем не ни оставяха да спим!

Слънцето залязваше. Няма да видите у нас такова огромно слънце. Голямо като гигантска оранжева тиква, сплескана отгоре и отдолу, то видимо бързо се скриваше зад равния като черта хоризонт. И нито облаче пред него – оранжево-червено небе, навремени – златисто, то сякаш криеше в себе си обещание за още по-горещ ден. Бе средата на юли.

Наблюдавахме смълчани величавата гледка как златистият рог се скрива зад хоризонта. Когато и последното късче от него изчезна, се чу гръм от оръдие и хилядогласен вик. Едва тогава видях, че по покривите на околните къщи бяха накацали множество хора, които с нетърпение чакаха да залезе слънцето и да започнат да ядат, да пият, да пушат и да се чукат. Защото все още е Рамазан и това през деня е забранено.

По едно време момчетата от екипажите, повечето техници, намериха някаква връзка в полицията, където издават шофьорски книжки и взеха да вадят такива не на себе си (защото почти всички си имаха), ами на братя, приятели и прочее роднини. Как става тази работа, ще попитате, без изпит? Изпит имаше. Само практически. Струваше няколко лири. Отиваш с колата си, сяда до тебе един полицай, отзад сяда втори, сочат накъде да караш и след известно време те връщат отново пред полицията. Качваш се с по-старшия в канцеларията му, той вади празна карта за шофьорска книжка и те пита как се казваш. И понеже нашите имена са трудни за тях, ти му подаваш едно листче с написано с печатни букви име. Може и да е твое, може и да е на брат ти. И една снимка.

Тук е тънкостта. Ченгето вижда, че много не си приличате с портретчето и те гледа изпитателно. Твърдиш, че си ти, но снимката е по-стара. Подкрепяш твърдението си с десетина лири (25,6 $), той се съгласява, защипва я с едни специални клещи с капси и ти удря печат. Книжката е готова. С нея притежателят й може да кара кола в България май че само един месец, след което отива в КАТ да му я подменят с българска, без да кара курс, без да се явява на изпит, без да плаща нищо. У нас за непознати такава книжка вървяла от двеста до петстотин лева в зависимост от това дали човекът може да си изкара книжка, или пък е пълен дървеняк. Това беше един добър бизнес. Правели го всяка година.

Повече от една книжка на един явил се на изпит било рисковано да се иска, защото ченгетата се дебнели едно друго, ето защо, след като любителите на далавери си изгърмяха патроните, взеха да търсят евентуални шофьори измежду останалите от групата, които да се явят на изпит.

По едно време забелязвам, че един от техниците започва да ме ухажва, черпи ме с туй-онуй, разглежда физиономията ми твърде старателно, сравнява видяното с някаква снимка и ми казва, докторе, само ти ще ми свършиш работа. За какво става дума, бе? Ами да изкараме, кай, шофьорска книжка на един много мой човек. Не ми се щеше да се забърквам в тези далавери, но момъкът взе много горещо да ме убеждава, та накрая склоних.

Тръгнахме към полицията с микробуса (беше го изпросил от командира) и по пътя му казвам дай да видя как изглежда този твой човек. „Абе, какво ще го гледаш – човек като човек” – отвръща ми. „Ама приличаме ли си поне малко – да не вземе полицаят да го направи на въпрос?” „Той винаги го прави на въпрос, даже и твоя снимка да му покажеш. Но като сложиш десет гинета (египетски лири) пред него, погледът му се замъглява…” „Не – отвръщам, – искам да видя снимката. Може да е някой младок или пък старчок, няма все пак да се излагам. Пък и виж ме, с бакенбарди съм, няма да взема да си ги обръсна заради тебе.” „Абе, аз – казва – ще се разправям с полицая, като дойде време за снимката”.

Подозрях нещо нередно и заявих, че няма да продължим, докато не видя снимката. Техникът спря колата под сянката на едно дърво, въздъхна дълбоко и ми я подаде. После се загледа някъде встрани. Взех снимката и я погледнах. „Какво е туй!” – извиках безкрайно удивен. От портретчето ме гледаше млада, симпатична жена на моя възраст. Само по това май си приличахме. Обърнах снимката и на гърба й прочетох старателно изписано: Марийка…Еди-коя-си. „Ти да не си луд, бе? – викнах ядосан. – То бива, бива далавери, ама чак пък толкова! Обръщай колата, тръгваме си!” „Слушай, докторе – взе да ме убеждава той. – Няма нищо страшно. Те и без това знаят, че книжките не са за нас.” „Абе знаят, знаят – отвръщам, – ама едно е да се правиш на мъж, а съвсем друго – на жена. Не съм съгласен, търси друг!”

Той обърна с неохота колата, като продължаваше да мърмори: „Не щеш, мама му стара, да ми свършиш услуга. Хайде, ще има пет гинета и за тебе!” „Не ти ща гинетата – казвам. Щях да ти направя услуга, но ти съвсем го прекали! Каква е тази мадама от снимката?” „Балдъзата” – отвръща. „Чак толкоз масраф за една балдъза! Да не би да я чукаш?” „Нещо такова” – отвърна той със странна смесица от неохота и гордост. Замълчах. Той прие това като колебание и започна пак да ме навива.

Обеща ми десет лири. Не, отвърнах, по-добре подкупи с тях ченгето и се яви втори път да караш. Да, ама те били две ченгета и се дебнели помежду си – не се знаело дали щели да се навият. Нали знаеш, че тези работи стават на четири очи. „Това си е твой проблем” – отвърнах.

Така не успях да стана Марийка. А тя, между впрочем, бе засукана мадама.

Обикновено паузите между пръсканията екипажите използват, освен за почивка, и за екскурзии из най-интересните места на страната. А кое е най-интересното в Египет? Разбира се пирамидите и сфинксът. Кой иска да дойде в Гиза? Всички? Не, оказа се, че има хора, които са ги виждали по няколко пъти и не им се даваше половин лира такса, само за да гледат някакви си каменни постройки, които дори не се знае със сигурност кой е построил. Така че качваме се петима-шестима души на микробуса и отпрашваме към Кайро.

Гиза е предградие на Кайро. На трийсетина километра от града. Пътят е идеален – а и как няма – по него всяка година минават милиони хора от цял свят, за да видят едно от седемте чудеса на света – сфинкса и пирамидите. Още отдалече се виждат върховете им. Бариера ни спира доста преди голямото зрелище. Едно момче преброява хората в колата и казва три лири. Ама защо три, ние сме само пет души? Ами колата, възразява момчето, и за нея петдесет пиастра. Че тя да не е човек, питаме недоумяващи. Момчето ни гледа с не по-малко недоумение. Може да ви се види странно, но арабите, и по-точно египтяните, са толкова влюбени в автомобилите, че изглежда ги считат за живи същества. Наричат автомобила „арабийя” (спомних си, че товарна каруца, талига, на турски е араба).

Навлизаме на територията на пирамидите и пред нас застава като строг пазител Сфинксът (откакто го видях, а и Пирамидите, вече ги пиша с главна буква).
Той ме гледаше строго със своята каменна физиономия, която, макар и без нос, всяваше такъв респект, дори страх, защото усетих, че ме пита надменно: „Кой си ти, човешка гнидо, че се осмеляваш да смутиш покоите ми?” Въпреки това му направих снимка и един дълъг кадър с кинокамерата. Дори помолих един летец да ме щракне за спомен пред него.

Зад Свинкса се извисяваше Голямата пирамида със своя все още неолющен от вековете (и от хората) връх. Казват, че в началото цялата пирамида била облицована с алабастър – бял варовит камък, подобен на мрамор, с красива структура. Днес от алабастър, свален (уж) от пирамидата, разни занаятчии правят скулптури на Нефертити или малки пирамиди и Сфинксове, а предприемчиви търговци, разположили сергиите си наблизо, ги продават на туристите за по няколко лири, в зависимост от платежоспособността им.

Пред Сфинкса и пирамидата на Хеопс

Пред Сфинкса и пирамидата на Хеопс

Пирамидите бяха няколко. Тръгнахме към най-голямата. Уж бе наблизо а вървяхме десетина минути. Като я наближихме, пирамида не се виждаше. Пред нас имаше само една наклонена стена, изградена от огромни каменни блокове, всеки един с големината на трикрилен гардероб. По тях се катереха някакви хора, май че немци, които си подаваха ръце един на друг и си подвикваха, докато се изкачваха по стъпаловидно издигащите се блокове нагоре към небето. Не зная дали катеренето бе разрешено, дали бяха туристи, или изследователи, но им завидях.

Прищя ми се да се кача и аз поне на първия блок, но като приближих, установих, че е по-висок от мене и за да се кача, някой трябваше да ме повдигне, а около мен нямаше никой. Момчетата бяха предпочели да се върнат до сянката на микробуса, където се разхлаждаха с пепси, което един арабин продаваше в компанията на камилата си.

После дойде един екскурзовод-египтянин и взе да ни убеждава да се включим в групата, която ще разглежда пирамидата отвътре. Сами хора не пускаха вътре – на входа й стоеше мустакат бабанка и пускаше само организирани от екскурзовод групи. Защото имало опасност сам човек да се изгуби.

Някой от нашите попита колко струва. Едно гине (лира) на човек. Бях готов да го дам, макар че не бяха малко пари, но никой друг от нашите не пожела да се включи. Колко време продължава тази разходка, попитах. Ами около час. Щях да тръгна, но нашите се възпротивиха – какво щели да правят цял час тука. Пък и какво съм щял да видя – каменни тунели и няколко стаи – нищо и никакво – един от тях преди години бил влязъл и останал разочарован. „Ти какво очакваше да намериш там – кикотеха се другите – фараонката или дъщеря й?”

Така не успях да вляза в пирамидата. А исках да ида ето защо. Бях чел преди време в една книга за пирамидите, че когато Наполеон Бонапарт завладял Египет, бил толкова раздразнен от надменното изражение на Сфинкса, че заповядал на артилеристите си да стрелят по лицето му. Така бил откършен носа му.
После Наполеон пожелал да види пирамидата отвътре. И понеже бил чул, че който преспи там, виждал (насън или наяве?) невероятни неща и имал неописуеми преживявания, наредил да го затворят в една от стаите и да го заключат. Когато на сутринта отворили, императорът изскочил от стаята с такъв ужасен вид и с такова странно изражение на лицето, че всички се вцепенили. Какво е преживял вътре през онази нощ, той не споделил до края на живота си.

Казват, че Пирамидите са средство за контакт с Висшия разум в Космоса, т.е. с Бога. Аз, като по-материалистично настроен, имам своя теория. Смятам, че те са просто баланси на Земята, подобни на онези оловни парченца, които в автосервизите поставят на колелата на колите ни. Преди тях на Земята ставали много земетресения и катаклизми, защото нашето Кълбо не било балансирано (нищо чудно – между връх Монт Еверест на Хималаите и Марианската падина до едноименните острови има двайсет километра разлика. За кълбо с обиколка 40 хиляди километра това не е съвсем малък дисбаланс.) Тогава са дошли Извънземните и са балансирали планетата, след което я населили с разумни хора. Това твърдят и езотериците.

Преди да си тръгнем, пожелах да видим и още нещо, което хората все пропускат покрай величието на Пирамидите – пустинята Сахара.

Всъщност Пирамидите са непрекъснато „заливани” от пясъците на пустинята, но неуморните египтяни постоянно ги разчистват. Все пак истинската пустиня започва само на километър от Пирамидите. До там води тесен асфалтиран път, не толкова заради самата пустиня, колкото май за няколкото постройки наблизо. Колата спря в края на асфалта, засипан при последната буря и слязохме. Тръгнах през пясъците. С мен дойде още един от нашите – той също искаше да стъпне върху девствените пясъци на най-голямата пустош в света.

Всъщност пустинята се оказа порядъчно замърсена (поне тук) с боклуци, плод на човешката дейност – най-често празни пластмасови бутилки. Навлязохме стотина-двеста метра навътре, докато от колата не взеха да ни свиркат – да не вземем да се загубим в пясъците. Все пак успях да си направя една снимка в подстъпите на Сахара на фона на три от Пирамидите.

Сахара край пирамидите

Сахара край пирамидите

После тръгнахме обратно към Кайро. Обърнах се назад, за да хвърля прощален поглед назад към едно от чудесата на света. Може би най-голямото и най-загадъчното.

След два дни решаваме да идем до Александрия – най-голямото пристанище на Египет и най-дългият град на света, както ни убеждават. И най-красивият – не напразно последният египетски крал Фарук си бе направил резиденции тук, на брега на Средиземно море.

Пътувахме по магистралата. За първи път виждах магистрала. От Кайро до Александрия водеше широк и прав път с по четири ленти в двете самостоятелни платна, разделени с жив плет от млади портокалови дръвчета. След няколко часа сме в Скандерия, както я наричат египтяните – перлата на Средиземноморието. Покрай нея се бе прочул и Херострат, който навремето бил запалил библиотеката й – най-богатата в света.

Градът е разположен в тясна около десетина километра ивица покрай брега на морето и е дълъг около 60 километра. Всъщност, разраствайки се, селищата покрай брега се съединяват с мегаполиса и образували един от най-дългите (египтяните твърдят, че е на-дългият) градове в света.

Отидохме направо в парка с двореца на крал Фарук. За жалост бе в ремонт и не можахме да влезем вътре. Паркирахме колите под сянката на няколко палми и излязохме да се поразходим. Паркът бе разположен на най-живописната част от брега на морето върху огромна площ – сигурно имаше няколкостотин декара, целият засаден с палми и друга пищна растителност, с тучни зелени ливади и цветни градини, зидани каменни укрепителни стени, асфалтови алеи, по които срещу една лира пъплеха десетки леки коли, пълни с туристи.

Застанахме на самия край на стръмния бряг, където бяха разположени няколко оръдия, които навремето уж охранявали крепостта. Защото дворецът всъщност бил крепост.

Тъкмо разглеждахме топовете, когато на десетина метра от нас спря една от онези дълги лимузини, които сме виждали само по филмите, а след нея – още една. Два огромни, бели Ролс Ройса, от които със смях и писък изскочиха … десетина млади жени, почти девойки, от хубави по-хубави, облечени в пищни разноцветни дрехи и взеха игриво да подскачат около един пълничък, към петдесетгодишен чичка с дебели тъмни очила и с пура в уста, който едва се измъкна от една от колите. Той щастливо се усмихваше, подръпваше от дебелата си пура и се радваше на десетината момичета, сякаш му бяха родни дъщери. Двама чернокожи шофьори в тъмносини униформи слязоха от колите и също се усмихнаха доволни от прекрасната гледка. Всичко приличаше на евтина оперета, показваща безметежния живот на благородническата класа.

Подмамени от сексапилния вид на момичетата, нашите момчета, особено по-младите, тръгнаха като омагьосани, забравили за всичко. Момичетата тъкмо се бяха покатерили върху оръдията и някои се опитваха да ги яздят, излагайки на показ прекрасните си крака и части от интимно бельо. Когато видяха обаче младите представители на българската мъжка половина, те слязоха от оръдията и се запътиха мълчаливо към тях.

Срещата бе достойна за описание. Тя наподобяваше тази на река Елба между руските и американските войски в края на войната – след секунди на взаимно подозрение изведнъж се хвърлиха в обятията си и започнаха весели смехове и писъци, говор на различни езици, над които преобладаваше българският в мъжко изпълнение: „К’ви сте вие ма, сладурани? Ох, на батко! Как се казваш?”

Момичетата си правеха снимки една друга с нашите пичове през рамо, кикотеха се и завираха руси и чернокоси главици във вратовете им, а те, смаяни, не можеха да повярват, че им се е паднало такова щастие. Сигурно така изглеждаше раят!

Старецът (ако мога днес така да нарека около петдесетгодишния мъж с пурата и тъмните очила) ги наблюдаваше, подпрян на багажника на Ролса и им се радваше.
Приближих с надеждата и мен да ме споходи тази манна небесна и установих, че те бяха най-красивите представителки на различни раси и народи. Имаше и с дръпнати очи, със смугла кожа, блондинки, негърки и какви ли не.

Аз, понеже си падам по блондинките, насочих вниманието си към едно прелестно създание с дълга руса коса, чиито кичури и къдрици се стелеха изобилно по раменете, по голите ръце и по пищните гърди. Имаше най-сините очи на света и най-прелестното лице с най- чаровната усмивка. За фигурата няма да говорим – всички те изглеждаха като първокласни манекенки.

Момичето забеляза, че го гледам и ми се усмихна. Приближих окуражен, като не забравях да хвърлям крадешком по някой поглед към дебелия чичка и към двамата яки чернокожи шофьори. Те обаче нехаеха. „Ви сте руски?” – попита чаровната Барби, а аз уточних: „Българи.” „Я сам полька. Ана.” – изрече тя, но не ми подаде ръка. Аз дори не се представих, смаян от гледката. „Какви сте вие? Манекенки? Какво правите тук с тези лимузини. Какъв е онзи мъж с очилата и пурата там?” – въпросите ми нямаха край.

„Той е е нашият мъж – отвърна тя на руски, – а всички ние сме негови жени – по-точно част от жените му – тези които пожелахме да дойдем на разходка дотук.” „Египтянин ли е мъжът ви? – запитах смаян. За пръв път виждах човек с харем. „Не, саудитец. Той е един от приближените на кралското семейство. И е много богат човек, а също и много добър.” „А тези, другите жени… какви ви се явяват, балдъзи ли?” „Не, всички ние сме жени и се отнасяме една към друга като към сестри.” „Тези твои „сестри”, както виждам, са от различни раси. Къде ви е намерил съпругът ви?” „Различно, повечето са манекенки или фотомодели и са представени от различни агенции – мен специално ме представи една наша агенция – отначало бях модел, докато съпругът ми ме хареса и ми предложи да се омъжа за него.” „И ти знаеше, че има още… двайсетина жени?” „Двайсет и четири са… засега. Той е голям ценител на красотата и постоянно харесва една или друга. Да, знаех и какво от това? Това бе страхотен шанс да се откъсна от онзи свят, в който живеех…” „Но не попадна ли в нещо като златна клетка?” – попитах. „Това тук на клетка ли ви изглежда? – Тя посочи с ръка наоколо, където нашите момчета се кикотеха с по две-три момичета по коленете, а останалите не преставаха да правят снимки и да снимат с кинокамери. – Нашият мъж е много демократичен!”

Не посмях да я попитам колко често я спохожда в леглото, но при тези двайсет и четири съпруги сигурно не по-често от веднъж-дваж месечно, като се има предвид и възрастта му. Ето защо бяха така зажаднели за ласки момичетата…

„А той не се ли страхува – попитах – да ходи без охрана, с такива скъпоценности като вас?” „Ами! Ей къде е спряла охраната!” – посочи тя нагоре по алеята. На петдесетина метра се виждаше голям черен джип, около който бяха наизлезли мъже, един дори наблюдаваше с бинокъл. „Ще трябва да уведомя момчетата” – рекох и се отдалечих, защото забелязах как по-смелите от нашите се опитваха да бръкнат под гащичките на някои от насядалите по коленете им мадами, а те пищяха и свиваха крака с игрив смях. Двамата шофьори също наблюдаваха със строги лица, готови всеки миг да се спуснат на помощ по знак на господаря си.
Като чуха за охраната, мераците на нашите тутакси секнаха, взеха да се оглеждат и скоро теренът опустя. Чуваха се само единични викове: „Чао!” и летяха въздушни целувки.

Командирът ни стоеше подпрян на микробуса, досущ като господаря на харема с тъмните очила, и пушеше мълчаливо цигара. Изражението на лицето му съвсем не бе весело и ведро, като на арабина, а тъкмо обратното.

„Какво е туй нещо, бе? – попита със строг шепот той. – Видяхте едни разголени пикли и забравихте и инструкции, и всичко! Ами ако са някои агент-провокаторки? Не видяхте ли как снемат с кинокамери и фотоапарати? Утре ще цъфнете по някоя западна телевизия за срам на жените ви!” „В България не пускат западна телевизия, шефе! Ама ти да ги беше видял колко сладки са! Бонбончета!” „Видях ги аз, ама знаете ли ги какви са?” „Аз знам – рекох – поприказвах си там с една”. „Докторе, от тебе пък най-малко съм очаквал такова нещо! – продължи командирът. – Женен мъж с дете!” „Отидох само да разузная обстановката” – взех да се оправдавам. „И разузна ли я?” „Разузнах я”. „Докладвай тогава!”

Докладвах. Накрая споменах и за охраната. Като чу това, командирът нареди веднага да се качим по колите и да се разкараме. Спряхме километър по-нататък под китка дървета и там се справихме с обяда си. Прибрахме си обелките от салама в хартиените кесии, а тях – в един кашон в багажника – културни хора бяхме все пак, а не прасета!

Полежахме около половин час под сянката на дърветата, за да ни спадне храната и после решихме да отидем… на плаж. Ама не на официалния плаж – защо да даваме парите си бадева. Ще спрем някъде край брега, ще слезем долу до морето и ще се изкъпем в някое заливче. Речено-сторено.

Десетина километра извън парка на двореца спряхме на една отбивка колите и тъкмо преценяхме откъде да слезем до доста замърсения каменист плаж, когато цъфна един арабин и взе да къса някакви билетчета и да ни ги подава с думите „ашерин ерш” (двайсет пиастра). „За какво са тези двайсет пиастра, бе? Че ще сляза да се топна в онези лайна ли?” – запротестираха нашите и се качиха обратно в колите. Мъжът така си остана с билетчетата в ръце и със зяпнала уста. С положителност такива туристи не бе срещнал през досегашния си живот.

Спряхме десетина километра по-нататък, където смятахме че няма да ни намери никой – няма по целия бряг да има надзиратели, я! Намерихме удобно място за слизане до брега и пет-шест души мераклии да се окъпят в Средиземно море, слязохме долу в малко заливче, чийто чакъл и камъни бяха осеяни, както и у нас, с клечки, боклуци и празни пластмасови бутилки (след векове наследниците ни ще наричат нашия век „векът на пластмасовите бутилки”, както ние наричаме античните – „векове на амфорите”).

Нямаше вълни и нагазихме с трепет в топлите води на Медитиранеума. Тъкмо излизахме разочаровани от мътната и адски солена вода, видяхме отгоре по пътечката да слиза младо момче, също с кочан билетчета в ръце и да вика още отдалече: „Ашерин ерш!” Аман бе, тези навсякъде ли са! Като слезе при нас и видя зверските ни погледи, не посмя да откъсне билетчето – скъсано, трябваше после да го плаща. „Какво има, бе – взеха да му говорят момчетата, – хайде чупката!”

Момъкът обаче излезе упорит. „Ела сега тука – рече му на невъзможен арабски един от техниците, най-дипломатичният. – Седни, запали цигара” – и му поднесе пакета си. Онзи се опита да го вземе целия. „Не, не, една цигара ти стига. Ето ти и огънче. Слушай сега. Пари нямаме. И да искаш, няма да ти платим”. „Вие югославяни ли сте? Тито?” – запита по едно време момъкът. „Абе, унус-унус (горе долу), отвърна уклончиво нашият „дипломат”. „А-а-а-а! Тито, койс рагел! Югослав – койс!” (Тито е добър човек. Югославяните са добри!) – възкликна момъкът и се ухили. „Щом е така, ставай и си обирай крушите – пари нямаме!”

Момчето стана неохотно и се опита да изпроси по една цигара и от другите. Един-двама му дадоха. „За тази солена вода и това ти е много. И да си обезсолите морето ей, тарикат!” – викаха подире му, докато се качваше нагоре по пътеката.
„Защо не му каза, че сме българи?” – запитах нашия човек. „Югославяните по ги обичат – рече. – Отпускат им заеми, коткат ги, нали са в една група – третият свят – развиващите се страни.”
Така братята югославяни ни отърваха.

Една от най големите забележителности на Александрия е скулптурата на Пикасо „Обладаването на Африка”. Била поставена на един завой от панорамните шосета край морето. Ходихме да я видим – имам я заснета с кинокамерата, но не съм я фотографирал – наистина забележителна скулптура!

Африка е оприличена на гола нимфа, на която най-забележителни са задните й части – едри и сексапилни, които един огромен, деформиран от фантазията на твореца бик се опитва да оноди. Острият му като клин фалос аха-аха да се забие в междукрачието на Африка, но тя се дърпа. Видно е обаче от ужасената й физиономия, че това няма да продължи дълго.

Страхотна метафора, наистина! Голям художник е Пикасо, няма съмнение! Това, комай, е единствената му творба, която съм виждал в оригинал.
После се поразходихме по магазините – един от друг по-хубави и пълни със стока, но доста по-скъпа, отколкото в нашия град. Тръгнахме си, без да купим нищо.

Няколко дни по-късно, когато ни омръзна да се излежаваме по цял ден по леглата, надвечер да играем футбол на игрището, неколцина решихме да идем за риба. „Каква риба бе, докторе – обажда се готвачът, – нали ни е забранено да готвим риба? Имала паразити някакви.” „Да уловим, не значи да я ядем, пък и я хванем, я не” – отвръщам усукано.

Пилотите вадят големите си топографски карти, по които пръскат блоковете, и търсим някое удобно място за риболов. Територията около Шибин Ел-Ком е нарязана на квадрати от изкуствените канали, по които водата на Нил се отвежда едва ли не до всяко коренче памук или царевица. Лично съм наблюдавал как с магарета и камили селяните носят с дисаги оборски тор и заравят по една-две шепи около всеки корен. И така – по цели дни, корен след корен, цялата нива от няколко десетки декара. Е, не е сам – помага цялото семейство, дори и най-малките, общо десетина-дванайсет души.

Виждал съм и как поливат. Около всеки парцел от няколко десетки декара минава напоителен канал. Понякога в най-малките му разклонения, широки десетина метра и дълбоки по два-три, почти няма вода – само на дъното, но и нея използват. Вадят я с „долап”. Това е нещо като воденично колело, задвижвано с животинска тяга, което вместо перки има нещо като корита. Колелото е монтирано над канала, долният му край минава под водата и въртяно от биволи, волове или магарета, посредством комбинация от дървени зъбни колела, като тези при воденицата, то загребва и я излива по вада към нивата. Там пъргави жени, момичета и дори деца я насочват с правоъгълни мотики по вадите, докато се напои всяко едно растение.
Не само това – тези канали имат и дренажна функция, тъй като събират всичката онази вода, която остава неусвоена от растенията или неизпарена от слънцето. Тя се отцежда в същите тези канали и се използва повторно.
По този начин египтяните напояват земята от хилядолетия. Те се грижат за растенията като за деца и затова те им се отплащат с богати реколти, най-често по няколко годишно.

Избираме място по картата, където един голям канал се раздвоява. Според баш риболовците, точно там се събирала рибата. Решаваме да тръгнем. Дотам има към стотина километра, повечето от които по черни пътища, но те, особено през този сезон, са гладки и отъркани като асфалтовите.

Момчетата, които са идвали тук, си носят въдици. На мен помощникът в кухнята, арабчето Ахмед, ми дава своята. Пилотът Наско е по големите риби. Той си е донесъл от България въдица за сомове – кордата й е оплетена от три ката месина, а куката е колкото котва на малка лодка. За примамка купува от пазара две кльощави пилета по пет пиастра едното.

Командирът отказва да ни даде микробуса, затова вземаме раздрънканата газка на домакина и поемаме на запад, според както показва картата. Минаваме за по-пряко през пазара, препълнен както винаги с народ. Седим на седалките на джипа, провесили ръце навън. Пред нас вървят две млади жени с делви на главата, едната я крепи с два пръста, а другата изобщо не я държи – и двете вървят изправени и стройни като богини. Закръглените им задници правят калбук-халбук наляво-надясно. Единият от техниците, младо, наперено момче, не се сдържа и като минаваме край тях посяга с ръка, уж случайно да я докосне отзад. В последния миг един от пилотите го вижда и дърпа ръката му. „Ти луд ли си, бе? Нали ако се развика, всички ще се нахвърлят върху нас и ще ни разкъсат на парчета, без дори да са разбрали защо! Слизай от джипа и се прибирай в лагера! Глупак!” – и го изгони. Момчето слезе и си тръгна, без да каже дума. Никой от джипа не го защити. Не беше прав. Арабите са страшно ревниви и отмъстителни!

Скоро навлизаме дълбоко в делтата, на около 50-60 километра от шосето. Тук пътищата не са така отъпкани, защото рядко идват външни хора, а автомобили – никога. Под дърветата покрай каналите са построени кирпичени къщи с по една голяма стая – тук живеят заедно хора и животни. Покривите са примитивни и покрити с палмови листа.

Досами къщите са издигнати големи глинени конуси, подобни на едновремешните кошери за пчели, но много по-големи и с множество отвори по тях. От тях, дочули бръмченето на джипката, изхвърчат ято гълъби – египтяните много ги обичат – и в единия, и в другия смисъл на думата, и ги отглеждат почти навсякъде. Биволите им са сиви, почти бели, а воловете – с изпъкнала кост на врата, където опира хомота, и имат големи извити рога.

Колкото повече навлизаме в делтата, толкова по-примитивни изглеждат къщите, почти коптори, а хората гледат колата ни подплашени, като невидели – и млади, и стари. Големи деца, момчета и момичета, ходят почти голи – само с една препаска през кръста. Голите гърди на по-големите момичетата са наболи достатъчно, за да предизвикат мераците на момчурляците, но и едните, и другите, заедно с напълно голите по-малки свои братчета и сестричета и с родителите си, оставяха работата си, изправяха се край пътя и гледаха изумени, когато с гръм и трясък минавахме край тях и вдигахме пушилка до небето. Подплашени, някои от тях вземаха буци пръст и ги хвърляха след нас. И млади, и стари, и мъже, и жени. Всички хвърляха. Това ритуал ли бе? Не, инстинкт. Инстинктът да унищожиш, да разрушиш неизвестното, защото то плаши.

Махахме им дружелюбно с ръце и отминавахме, а те ни гледаха, сякаш виждаха НЛО. По едно време стигнахме до разклонението на канала и спряхме. Точно там имаше изградена разпределителна станция за пускане на водата в една или друга посока според нуждите, посредством големи дървени клапи.

От малката кирпичена колиба наблизо излезе сравнително млад мъж, гол до кръста, а надолу – с износен европейски панталон, отрязан до коленете. Той ни гледаше не по-малко изумен от селяните. Приближи и заговори бързо-бързо, ръкомахайки. Като разбра, че сме чужденци, заговори по-бавно и къде със знаци, къде с думи, успяхме да разберем, че бил разпределител на няколко такива станции и обикалял периодично да ги регулира.

Защо се държат така селяните и защо хвърлят буци, питаме го. Ами, ние вероятно сме били първите (бели) хора, дошли чак дотук и мнозина навярно за първи път виждали автомобил. Мислят го за звяр или пък за шейтан арабиа ма хомар (дяволска кола без магаре) и затова го замерят с пръст. (Добре, че в делтата камъни няма, а то иначе можеше и да има някоя пукната глава…)

Риба ли? Има, разбира се – и едра, и дребна. Най-много го впечатли голямата въдица на Наско. Помогна му да забоде пилето на ченгела, като преди това сръчно му откъсна главата. После разпра на няколко места корема му, така че да потече кръв и други разни телесни течности. Когато бе готов, хвърли въдицата на добро място и подаде края на кордата на Наско. Той седна под сянката на голямо дърво и търпеливо зачака. Мъжът го посъветва (със знаци) да върже края на кордата на някой клон и да го наблюдава, но той май не го разбра.

Бях завързал въдицата си на една пръчка, която мъжът ми бе дал, хвърлях ту тук, ту там, но нищо не се обаждаше. Другите също хвърляха своите разнокалибрени въдици и също нищо не хващаха. По едно време някой хвана рибка, и всички го наобиколихме с интерес. Мъжът от разпределителната станция приближи и каза само: „Койс”, значи – добра е.

Миг по-късно и на мен ми потъна плувката и извадих малка плоска рибка подобна на шаранче, но с доста щръкнали остри перки, та ми се видя страшничка. Тъкмо се канех да я откача от въдицата, когато мъжът изтича до мен, пусна рибата на земята, настъпи я с подметката на сандала си, направена от изрязана външна автомобилна гума, откачи внимателно рибката от кукичката, погледна ме прекалено изразително и рече: „Муш койс сомак!” (Лоша риба). Посочи шипа на гръбната перка и рязко отдръпна пръст, лапвайки го, сякаш се е убол.

Отщя ми се да ловя и дадох пръчката на Наско, който вече половин час лежеше на тревата и понеже искаше да полови с моята въдица, завърза края на дебелата си корда за глезена си. Тъкмо привършваше с връзването, когато мъжът го зърна, извика страшно и се хвърли към него. Развърза кордата от крака на сащисания Наско и я завърза за едно дърво. После с опулени очи взе да сочи във водата: „Гармут – кабир гаргур!” (Сом – голяма риба). „Абе, той нека да се хване твоя гаргур, пък ще видиш бате ти Наско как ще го изкара. Той какви гаргури е ловил!…”

Риболовът не вървеше. Бяхме хванали общо пет-шест неголеми рибки, като от тях още една не бе ядлива. Ега ти риболова, ега ти рибата. Че то да те е страх да хванеш някоя! Отгоре на всичко ядливите имат някакви паразити, та трябвало да се дерат, но най-добре било изобщо да не се ядат.

В този миг всички чуваме изпукване, последвано от звук „тънннн!”, като тетива на лък. „Какво беше туй, бе?” – питаме се. Наско е скочил на крака и гледа невярващ към дървото, където стърчи остатъка от кордата му. Останалата част я няма – скъсана е и е отнесена от „кабир гаргур”. Арабинът и той е на крака, сочи във водата опулен и вика: „Шуф! Гармут!” Поглеждаме натам. На двайсетина метра от нас се показва гладкият черен гръб на нещо с размера на малко биволче. Показва се и се потапя.

Стояхме смълчани и гледахме към водата, но сомът повече не се появи. Погледнах към Наско. Той мълчеше пребледнял и гледаше ту към водата, ту към скъсаната си, тройно оплетена корда, ту към глезена си. При по-лош късмет, сега щеше да бъде някъде долу при гармута. Май че не бате Наско щеше да го улови, а обратното.

„Ега ти риболова!” – извика той с треперещи устни, хвърли чантата с такъмите си в джипката и седна на седалката. Ние кротко го последвахме. Не ни трябва на нас риба, дето се храни с крокодили, че дори и с хора, за предпочитане – бели.
Мъжът от разпределителната станция учудено ни гледаше. Какво им стана на тези хора? Рибата тъкмо взе да кълве… Дадохме му улова си и тръгнахме. Риболовът свърши.

Към Египет, какъвто го видях (част 4)

Автор: Милчо Касъров
Снимки: Милчо Касъров

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Публикувано в категория: Египет . Тагове: , , , , Коментарите и trackbacks са забранени.

Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2021. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи