Египет, какъвто го видях (част 4)

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Към Египет, какъвто го видях (част 3)

Второто пръскане мина досущ като първото. Започна втората десетдневна почивка. Тъй като наближава време да си заминаваме, решаваме да направим някои и други покупки. И къде е най-евтино в Египет? То се знае – в безмитния град Порт Саид.
Ето защо, още щом започна почивката, решихме да отидем до там, та хем да видим и Суецкия канал. Порт Саид е на Средиземно море и е разположен в началото на Суецкия канал. Предупредиха ме да не нося нито фотоапарат, нито кинокамера, нито дори часовник, защото може да си имам неприятности с митничарите – ще рекат, че съм ги купил оттам и ще искат мито.

Пътят беше дълъг, но шосето бе идеално – също като до Александрия. Скоростомерът не падаше под 120. По едно време гледаме, колите пред нас намаляват скоростта, дори направо спират. Какво е станало?

След завоя виждаме страшна гледка – една огромна цистерна, пълна с някакво гориво (вероятно дизелово) се е преобърнала на една страна и товарът й тече през люка, а някаква лека кола, напълно смляна, направо без покрив, стои захвърлена настрани и още дими. Наоколо кръв и парцали, но хората ги няма. Един полицай стои до цистерната и с байряче дава знаци на колите да заобиколят. Те минават почти по банкета с малка скорост, защото хем е тясно, хем са уплашени от страшната гледка.
Шофьорът на цистерната сигурно е заспал, коментират летците или пък се е натъпкал с дрога – тук почти явно се пуши и коноп, и опиум. Мохамед е пропуснал да ги спомене сред забраните в Корана. Както алкохола и свинското месо.

Пред Порт Саид вляво и вдясно от правото шосе виждаме обширни езера или блата, тихи и гладки, подобни на тези край Бургас. Само дето ту тук, ту там из блатата се виждат да вървят селяни с волове или магарета. Значи трябва да са съвсем плитки тези блата, навярно са солници или оризища. Приближаваме и виждаме, че всъщност хората и животните вървят не във вода, а… по суша – равна суша без капка вода. Е, как така, нали преди малко тук се виждаше езеро?

Свидетели сме на природно явление, което се среща само тук и в пустините.
Мираж! Перфектна оптическа измама – вижда се дори отражението на хората във водата!
А като наближиш, водата изчезва, затова пък напред, докъдето ти поглед стига, виждаш само обширни водни площи. Гледаш ги напълно предубедено, защото знаеш, че е мираж и пак не можеш да повярваш, тъй като по нищо не се различават от езеро. Все очакваш да зърнеш някъде лодка. Вместо това виждаш вървящи като Христос по водата селяни със или без добичета. Наближиш ги на стотина метра и водата изчезва. Това се казва измама! Ако си в пустинята и си ужасно жаден, това е истински тормоз.

Наближаваме града и пред нас се нарежда колона от чакащи автомобили. Порт Саид и нещо като град-държава. Стотина метра напред виждаме висока телена ограда с кльон, като на границата, с вишки за граничарите… направо гранично заграждение! То пресича шосето и се проточва докъдето ти поглед стига наляво и надясно. Това е границата на Порт Саид. През двоен портал минават една по една коли и камиони, митничарите ни спират и питат имаме ли нещо за деклариране. Нямаме нищо, но въпреки това даваме по един пакет цигари и на единия, и на другия, защото на връщане ще имаме нужда от тях. Те ни козируват и ни пускат да минем. Виждаме, че в обратната посока колите са дваж повече и там не само ги спират, ами ги и проверяват. Да вкараш нещо в Порт Саид не е проблем. Проблем е да изкараш…

Самият град не е нещо особено – всъщност представлява един огромен пазар. Тук има всякаква стока от цял свят и цените са доста по-ниски, защото са без мито. Речеш ли обаче да изнесеш по-голямо количество от каквото и да е, превишаващо личните нужди, (макар това да е твърде относително понятие), ще си имаш работа с митничарите.

Аз нямам нищо конкретно за купуване, освен едно златно синджирче за жена ми и няколко фланелки от така модерните тогава „Джозефки”. Те бяха от някаква много тънка памучна материя и държаха хладно. Струваха евтино и бяха много здрави (две от тях още нося на вилата). Купих и някои други джунджурии за подаръци и с това покупките ми приключиха. Нямах намерение да харча пари за боклуци.

Неколцина решихме да прескочим до Суецкия канал. Какво ще му гледаме – канал като канал, рекоха някои и предпочетоха да обикалят сергиите. Аз не бях от тях и скоро подкарахме колата натам.

В края на шосето, което свършваше при Канала, имаше издигнат на пиедестал танк – съветски Т-55. „Защо са го поставили този танк тука?” – запита някой. „Не съм много сигурен, но май в прослава на танкистите, спрели настъплението на израелците в последната война.” „Ами, спрели те – евреите бяха навлезли на шейсет километра навътре. Тези земи им ги върнаха после след преговорите, но оттатък канала си останаха израелски.

Погледнахме към отвъдния бряг – на песъчливите възвишения имаше някакви вишки и леки постройки над които гордо се вееше огромно знаме с шестолъчна звезда. Израелците!

Ето го и канала – наистина е канал – широк е около… трудно може да се прецени на око, но май към 150 метра, тъкмо колкото два не много големи кораба да се разминат. Коритото на канала бе облицовано с големи дялани камъни и бе наклонено, но на някои места имаше стълбички по които можеше да се слезе до долу. Слязохме, събухме си обувките и потопихме във водата подбитите си от вървене крака. „Е, сега ще мога да кажа, че съм си топил краката в Суецкия канал!” – рече някой. „Аз пък ще мога да кажа, че съм пикал в него! – рече друг и го стори. Някои го последваха.

В туй време откъм морето се зададе голям кораб и ние седнахме да гледаме как ще мине през канала. Мина на двайсетина метра от нас. Гледаме – съветски. Моряци се разхождат полуголи по палубата, някои се поливат с вода от един маркуч.

Внезапно ни обхвана непреодолимо чувство на братска обич и някой от нас извика: „Здраствуйте, братушки!” Руснаците спряха да се поливат с маркуча и се загледаха в нас. Не беше за вярване! Някакви типове си киснат краката в канала и им говорят на (отличен) руски. „Какие вы? Русские?” „Нет, болгарские!” „А-а-а-а, Балхари! (Украинците казват „х” вместо „г”, а руснаците – обратното). Що делаете здесь, ребята?” „Моем ноги в канале.” „Ну, харашо, мойте, мойте!” „А вы куда идьоте?” – викаме ние. „Бомбей, Индия!” „А-а-а-а! Идите, идите!”
Страхотно съдържателен диалог, няма що!

На връщане някои от нашите май си бяха взели повечко неща, защото много притеснени взеха да събират помежду си цигари, за да умилостивят митничарите. Аз нито пушех, нито пък имах нужда да подкупвам – за три джозефки и два чадъра едва ли щяха да ми направят въпрос, а на едно златно синджирче знаех, че имах право.
Като застанахме на опашката на връщане, се приготвихме за дълго чакане.

Митничарите обаче ни забелязаха, спомниха си за пакетчетата цигари сутринта и ни извикаха с ръка да минем най-отпред. Сторихме го с известно неудобство. Никой от чакащите обаче не протестира.

Когато спряхме отпред, един митничар тъкмо измъкваше от колата му едър мъж, като го дърпаше яко за яката на ризата. Мъжът взе нещо да вика, а митничарят извади палката си и взе да го налага с всички сили по гърба и да го рита. Мъжът ревеше и се дърпаше, но онзи продължаваше да го бие. Стояхме втрещени в очакване и нас да ни сполети нещо подобно. Хората, чакащи в колите, най-спокойно наблюдаваха сцената.

Митничарите приближиха бавно до микробуса, погледнаха вяло във вътрешността му, после поеха усмихнати подадените им оттук-оттам цигари. Козируваха ни и слязоха. Шофьорът даде газ и побърза да напусне границата на Порт Саид.

Карахме мълчаливо десетина минути, но всички мислехме за едно и също. „Гледате ли как бият тук? – запита някой. – Няма актове, няма протоколи. Бой до побъркване и толкоз! А и глоби едва ли има, защото тези са бедни като църковни мишки. Ако и нашите митничари бият така, ще секне всяка контрабанда.” „Ега ти боя! Не бях виждал да бият така човек – сякаш е добиче…” „Това е Африка, брате! Ако не ги държат изкъсо, ще им се качат на главите!” „Прав си…”

На връщане миражи нямаше. Трябвало светлината да пада под определен ъгъл. Пътувахме мълчаливо към лагера и всеки си мислеше за нещо свое. Аз си мислех за България. Вече ме хващаше носталгията.

Един ден в началото на септември, към края на последното пръскане, гледам търчи към мен арабчето, което помагаше в кухнята, и вика отдалече с разширени очи: „Доктор! Мистер Ганев касура!” („Касура” означава повреда, счупване.) Какво говориш, изтръпвам, каква касура? „Таяра касура!” (Самолетът се е повредил). Кой ти каза, питам недоверчиво, защото Ахмед обичаше да преувеличава. Баща му току-що бил научил.

В този момент видях един от арабските инспектори-агрономи да влиза забързан при командира на лагера и след миг излизат разтревожени, а командирът ме вика с ръка. „Паднал е самолетът на Велко – каза той. Вземай чантата и тръгваме!”

Спешната чанта е винаги готова. Бинтове, разни медикаменти и прочее, според изискванията. Инспекторът седи до командира и му показва пътя. Самолетът бил паднал в някаква нива по време на пръскане. А как е пилотът, питам плахо. Закаран бил в болницата на най-близкия град. Какво е състоянието му? Не знаел. Е, щом е в болница, значи ще направят необходимото. Бях чувал, че лекарите тук са доста оправни.

След едночасово лутане из блоковете с памук и царевица, най-сетне група селяни замахаха с ръце. Тръгнахме натам и след минута видяхме самолета или онова, което бе останало от него, а то не бе много. Крехката шперплатово-брезентова конструкция се бе пречупила на две, като задната част се бе качила върху предницата и я бе смачкала. Кабината на пилота бе с разбито плексигласово стъкло отпред, тук-там се виждаха кървави петна и непоносимо вонеше на бензин. Като погледнах, видях, че само на сантиметри от мен тече тънка струйка бензин и попива в черната пръст.

„Дръпни се настрана, докторе, защото всеки миг може да избухне!” – рече командирът и аз побързах да се отстраня. До самолета стоеше въоръжен полицай и го охраняваше от жадните за плячка хора наоколо. В туй време пристигна и главният авиомеханик и отчаяно взе да разглежда машината.
„Няма какво повече да правим тук – рече командирът. – Давайте да тръгваме към болницата. Да видим как е Велко, защото като гледам как се е треснал…”

Половин час по-късно бяхме в болницата. „Сигурно ще е в хирургията или ортопедията, ако имат отделна такава – рекох, – или пък… в реанимацията, ако е много зле.” По едно време арабският инспектор срещна някакъв лекар и двамата взеха бързо-бързо да разговарят. Лекарят ни изгледа с мрачно любопитство и ни покани с жест да вървим след него. Изведе ни извън болницата. Къде ли пък ще ни води? Да не би да имат специално отделение за чужденци или пък… за тежки случаи? Ако е така, хич не му е добро положението на Велко.

Като наближихме, инспекторът приближи до нас и с пребледняло лице и треперещи устни промълви: „Мистър Ганев умрял…” Спряхме стъписани с командира. Той се хвана за лицето и се извърна. Тръгнах замаян след доктора и влязохме в една типична морга. Върху маса от тъмна мозайка, съблечен съвсем гол лежеше Велко – неподвижен и мъртъв. Никъде нямаше видими счупвания или рани, освен по главата. Тя се въртеше прекалено леко, което означаваше че шийните прешлени са счупени. Явно ударът е бил поет от главата. Вероятно е умрял мигновено.

Пътувахме назад, потънали в скръб. Няма го вече мълчаливецът Велко – тих и скромен мъж на около 40 години. Той никога не разказваше вицове, още по-малко пък – цинични. Рядко се смееше и все беше някак си печално тъжен. Дали такъв си беше по характер, или нещо го гнетеше?

В лагера всички ни посрещнаха мълчаливо. Малкият Ахмед доближи до мен, стисна ми ръката над лакътя и попита с тъжен глас: „Доктор, мистер Ганев морто?” Кимнах утвърдително и той отмина настрани с наведена глава.
Въпреки телефонните обаждания, шефовете от Кайро още се бавеха – търсели да купят хубав ковчег. Хубав, хубав ама ковчег! Дървен костюм.
Дойдоха, взеха го за Кайро, а оттам го изпратиха за България.

Започнаха разследванията. С местната полиция нещата бяха по-прости. Констатираха фактите и толкоз. По-сложни бяха с пристигналите от София следователи. Първо се заловиха с мен.

Започнаха да ме разпитват какво му е било състоянието в деня на катастрофата, събота, втори септември. „Добро – отвърнах. – Нищо не установих. Преди десетина дни го освободих от полет, защото не се чувстваше добре, но и тогава не установих нищо.” Защо съм го бил освободил, щом не съм намерил нищо? „Летецът не е хамалин – отвърнах, – та да го карам зорлем на работа, а щом не се чувства добре, това означава, че е нямал увереност да лети – това е напълно достатъчно основание да бъде освободен. Ето, тук има графа „самочувствие”. Щом пише „лошо” или дори „недобро”, полет не може да има. В края на краищата не сме на война!” Съгласиха се.

Тогава се прехвърлиха при техниците. Започнаха безкрайни разговори за техническото състояние на самолета, кога му е правен ремонт, преглед и така нататък, възможно ли е било да спре двигателят по време на полет… Споменаха и думите на селяни очевидци, че миг преди самолетът, летящ на два метра височина, да се забие в земята, се чул силен пукот. Какъв е бил този пукот, никой не можеше да обясни.

Същата вечер инспекторите си заминаха, като преди това обаче в присъствието на командира най-старателно прегледаха багажа на Велко Ганев, после го взеха със себе си. Командирът стоеше и гледаше след колата им от мрачен по-мрачен. Лицето му продължаваше да има все същия тъмночервен, та чак морав цвят, че се наложи да го назоря да му премеря кръвното налягане.

Бяхме сами двамата в стаята му, по едно време влязоха партийният секретар и главният механик. И те се притесняваха за състоянието на командира.
Смъртта на Велко остана загадка. Никой не успя да разбере какъв е бил онзи пукот миг преди да се разбие самолетът. А аз виждах нещата примерно така:
„От няколко дни една дяволска птица лети с грохот на два-три метра над нашите ниви и пуска дим от опашката си. Вътре в нея се вижда шейтан (дявол) с големи очи (пилотски очила). Трябва да убия тази дяволска птица, защото лети над нашата нива. Аз съм шафе (дете) малък съм, но ако имам шаакуш (чук), ще я убия. Но и този камък ще свърши работа. Откраднах го от строежа. Ще се скрия ето тук, ще причакам дяволската птица да мине над мене и ще я ударя с камъка. Ето я, тя идва!”

Камъкът полита, и със скорост сто и шейсет километра в час самолетът се удря в него (или обратното, но то е все едно). Камъкът също лети с някаква скорост и като съберем и двете, сигурно се получават двеста километра в час. Няма плексиглас, ако не е специално брониран, който да издържи на този удар.

Пилотът може би дори не е видял камъка, а само детето, което замахва. Може би е чул страхотния трясък от разбиващото се пред лицето му стъкло, може би камъкът го е ударил в челото и го е убил на място, а може и да не е. Но при този удар той за миг може би е загубил управление и се е врязал в земята, защото лети съвсем ниско. И там, от удара на главата в кабината или другаде, се е счупила предната част на черепа, счупили са се шийните прешлени и се е прекъснал гръбначният мозък. Умрял е мигновено…

Тази теория изобщо не беше обсъждана. Макар и да витаеше из въздуха, макар дори и арабските инспектори да са допускали подобна версия, знаейки за този навик на децата си, те са я отхвърлили (защо да си набутват сами главата в торбата?), въпреки че един или два пъти плахо е била споменавана. Касура и толкоз – малко ли самолети падат, че и къде по-големи!

Не обвинявам пряко никого – още по-малко децата. Хвърлянето на камъни по неизвестни движещи се цели не е патент само на арабските деца. Камъни по камиони съм хвърлял и аз като дете. Това е инстинкт, останал още от първия човек. А как Каин е убил Авел? С камък. Прегрешението на Адам и Ева ли е първородният грях?

От камък или не, човекът си отиде… Тихият, незабележимият, страдащият, колебаещият се и терзаещ се Велко. Поради какви причини – неизвестно.
На другия ден полетите бяха спрени, за да могат пилотите да преживеят шока. Когато отнесоха Велко и всички мълчаливо се простихме с него, смъртта сякаш отметна черното си крило от челата ни, но споменът остана.

На втория ден възобновихме полетите, но най-младият измежду всички, който бе дошъл преди седмица, не бе бивш професионален пилот, а възпитаник на ДОСО, дойде при мене и ми каза стеснително, че се опасява да лети. Няма проблем, казах му, щом не се чувстваш уверен, няма да летиш. Командирът на лагера, пенсиониран военен летец на изтребител, и той се съгласи, но после го привика в стаята си и дълго разговаряха.

Дните в началото на септември бяха особено горещи. И пълно безветрие. Четирийсет и няколко градуса по Целзий и страхотна задуха. Това пречеше и на излитането на самолетите. Пистите на летищата бяха така ориентирани, че да бъдат срещу вятъра, защото улесняваше излитането. При това безветрие обаче подемната сила не стигаше и пилотите се оплакаха че се издигали току над клоните на дърветата (покрай каналите в края на пистите винаги имаше дървета). Когато един от тях каза, че сутринта одраскал колесника във върхарите, командирът нареди да се пълнят резервоарите с една трета по-малко разтвор, и ако се наложи – с половината количество, та малко да олекне самолетът. Никому не се щеше втора катастрофа.

Командирът и пилотите обсъждат безветрието

Командирът и пилотите обсъждат безветрието

Този проблем може би бе уплашил и младия пилот, та ме бе помолил за освобождаване. На другия ден метеорологическите условия с нищо не се бяха променили и затова отново не препоръчах излитането му, въпреки че ми каза, че се чувства добре. „Напълно добре ли си, уверен ли си във възможностите си? При това безветрие – виждаш какво става!” „Абе, малко ме притеснява това – отвръща ми той, но… мисля, че ще се справя”. „Когато спреш да мислиш за това и си абсолютно уверен, тогава ще летиш!” – рекох. Той си тръгна покорно и отиде да каже на командира и ето го, той пристига ядосан. „Докторе, какво му има на момчето, че не го пускаш?” Казах му. Това не са медицински причини, казва, а е чисто и просто страх! И така да е, отвръщам, страхът също е болестно състояние – само че не на тялото, а на духа. Не можете да го накарате насила да лети – нека поне духне ветрец, че тогава!…

Да, ама ветрец не духва. Вече трети или четвърти ден момъкът се върти из лагера, командирът провежда с него продължителни беседи, но аз не се меся.
Един ден (вече наближаваше краят на пръскането) командирът ми казва: „Докторе, ако това момче не преодолее страха си, той е изгубен за пилотската професия. Язък, защото е много кадърно.” „Добре бе, командире, но как ти стига куража да рискуваш – знаеш, че уплаши ли се, стъписа ли се като види опасно приближаващите се клони на дърветата и е… загинал (достраша ме да кажа думата „мъртъв”). Нека поне да се нормализира времето.” „Времето – казва командирът – няма да се нормализира – такава е прогнозата. След няколко дни свършваме пръскането. Нека излети поне няколко пъти без товар в танковете, самолетът ще е съвсем лек и ще се наеме по-лесно…”

Замислих се. Командирът бе прав – пред очите ми рухваше една човешка съдба – съдбата на пилот. Това бе не само професия, не само мисия, а вероятно и любов! От всеки човек пилот не става. „Добре – рекох след известно колебание. – Нека сам дойде, без твое настояване и без твое присъствие да поговорим и ако преценя…” „Прецениш или не, той ще лети! – избухна командирът. – Няма да оставя да се погуби един пилот, заради твоята преценка…” „В такъв случай защо я искаш? Пускай го да лети без медицински преглед! Аз няма да се подпиша, без да се уверя, че е годен…” „И ще го направя!” – извика командирът и тръгна да търси пилота.

Метнаха се в колата и тръгнаха за летището. Пилотът се надвеси от прозореца и ми се усмихна извинително. „Окей, успех!” – направих му знак и размахах ръка след него.
След обяд момъкът се върна щастлив. Излетял веднъж с празни танкове, после с наполовина пълни, а накрая и с две трети. Въпреки безветрието. Хванал му бил цаката. Вече не се страхувал. Отново бе станал пилот.
Браво на командира! Приближих до него и му стиснах ръката. Той се усмихна доволен. Един пилот бе загубил, но и един бе спасил!

Младият пилот

Младият пилот

Пръскането свърши без повече проблеми и вече се готвим за заминаване. Ахмед е много тъжен – не само заради това, че ще загуби няколкото лири, които (баща му) получаваше месечно, а защото наистина се бе привързал към нас, а и ние към него.

Това петнайсет-шестнайсетгодишно момче не получаваше от баща си нищо повече от ругатни и шамари, ако ги заслужеше, а ние се отнасяхме с него като към човек. Научихме го на някои неща, най-важното от които бе хигиената. Ахмед вече знаеше, че съществуват микроби и те причиняват болести, знаеше, че те живеят по пръстта на земята и във водата, и особено в тоалетната, и че мухите, които кацат там и по умрелите животни, ги разнасят навсякъде.
Научихме го, че трябва да си имаме доверие помежду си и че ако нещо иска, може да ни каже, а не да си го взема без разрешение. Защото всичко, взето без разрешение, си е „зап-царап”, както арабите наричат кражбата. Научи и някои български думи. Аз пък му казах и няколко английски. Общо взето се разбирахме с него без проблеми.

Накрая реших да му подаря повечето си дрехи, защото ми бяха станали тесни. Дадох му и почти новите си кецове. Радостта му нямаше край. Грабна ги, рече ми ухилен „шукран, доктор” и отиде да се похвали на баща си.

След малко пристига и той – мрачният, вечно намръщен Мохамед, и аз мисля, че ще вземе да ми се кара, загдето давам на сина му старите си дрехи, но не, той е много благодарен и дори ми стиска ръката. Ахмед ми „превежда” думите му. „Баща ми казва, че ти си койс рагель (добър човек), въпреки че си човек на англичаните.” „Ама аз не съм техен човек! – засмях се. – Кой ви е казал такова нещо?”

Тогава Мохамед се огледа и взе да шепне нещо на сина си, а той пък взе да шепне на мене: „От полицията му казали, хвърляй по едно око на онзи доктор с бакенбардите, той е човек на англичаните, защото засякохме едно негово писмо до Англия.” Сега вече се разсмях от сърце: – „Ами че това беше една картичка до сестра ми!” – рекох. Благодарих му, че се беше осмелил да ми съобщи какво му бяха казали от полицията, защото за един арабин това бе направо подвиг. Направих им една снимка на двамата – един до друг в двора на училището.

Мохамед и Ахмед

Мохамед и Ахмед

Гледам я сега и си мисля – какво ли е станало с тях? Жив ли е още старият Мохамед? Той трябва да ми е бил връстник.

Малко преди да се разделим, Ахмед ми бе стиснал ръката и ми бе пошепнал: „Искам и аз да уча и да стана доктор… като тебе!” „Ако учиш много, сигурно ще станеш – отвърнах му.”

И ако днес в Шибин Ел-Ком (или където и да е другаде) има един около четирийсетгодишен лекар на име Ахмед Мохамед, това е той – нашият Ахмед!

Ето ни отново всички в посолството в Кайро. От всичките бази. Към стотина души. Подовете на стаите пак са застлани с тюфлеци и всички сме се натъркаляли като тюленчета. По план трябва да заминем утре, но при социализма плановете се правят, за да не бъдат изпълнявани. Така че никак не се учудваме, че заминаването ни се отлага за неопределено време. Отлага се, хубаво – нямаме никаква работа – разхождаме се из града, лежим и четем книжки – в посолството има добра библиотека. Лошото е, че сухоежбината, която си носехме, взе да свършва, а в посолството храна не дават. Подслон – да, но храна – не.

След седмица се отпуснаха, та донесоха две-три тави със сиренки и толкоз. Тези, които си бяха оставили някакви пари – добре, но онези като мене, които бяха превели всичко в България?… След като бях накупил разни подаръци, в джоба си носех само една лира! Пазех я за специална цел.

За да залъжем глада си, правехме дълги разходки из Кайро. Предложих да идем в Каирския музей да видим саркофага и маската на Тутанкамон – всъщност най-голямата забележителност там. Входът беше една лира и аз за това си я бях запазил, защото предварително се бях осведомил за цената на входа. Предпочетох да я дам за духовна храна, отколкото за реална.

Няма да описвам златната маска на Тутанкамон – повечето хора са я виждали, ако не по телевизията, то на пощенска картичка. Ще отбележа само, че бе най-пазената ценност от хилядите такива в музея – охраняваха я четирима въоръжени войници в четирите края на залата.

Снимането с фотоапарати или камери бе забранено. В помещението се носеше особената миризма на… история.
Гледахме мълчаливо саркофага на Тутанкамон, божествено красивата маска, украсена с кобалтово-сини емайлови орнаменти, и се чудехме какви изкусни майстори е имало преди хилядолетия, че и до ден днешен не можем да настигнем изкуството им.

И колко красиви хора са били египтяните! Огромни изразителни очи с формата на бадем. Изящен, почти по женски изваян нос. Изрязани чувствени устни. Леко изпъкнали, съвършени скули. Неземна красота!
А дали са били земни хора те?

После още няколко часа бродехме сред хилядите експонати на огромния музей. Върнах уморен и гладен, но духовно сит – толкова много история и красота не бях поемал през живота си.

Самолетът отново не дойде. Имало не знам си какъв проблем. Вече трети ден стоим полугладни. Вече трети ден съм само на две кифлички със сирене и вече привършвам втората, като започвам да я консумирам още по-пестеливо, защото никак не вярвам на обещанията на София.

В джоба си имам сгънати на малко квадратче десет лева, с които тук нищо не мога да си купя, но на летището в София ще си купя десет, не сто банички със сирене и ще ям, ще ям, ще ям!… На летището ли? Че в самолета няма ли да има вечеря? Нямало да има. Бил чартърен и не знам какво си. Далавери! Пак май правят икономии за наша сметка.

Ура! Тази нощ ще летим! Самолетът вече чакал на летището. Багаж почти не носим. Митничарите в Кайро изобщо не ни обръщат внимание. Виждаме недалече огромния бял Ту-154, осветен от прожектори.

Седим смълчани в самолета и всеки си мисли за нещо. Аз си мисля за тази страна, която напускам вероятно завинаги. За Египет – тъй нежен и суров, така красив и грозен, толкова очарователен и отблъскващ, така беден и богат, но…. неповторим!

Излитаме след полунощ. Вече е 19 септември 1980 г.
Долу под нас е море от светлини – едва от самолет може да се види колко е огромен е Кайро – от хоризонт до хоризонт.

По пътя съм спал. По едно време самолетът се раздруса и като погледнах навън, видях светлините на летище София. Кацахме. В момента, когато друсането престана и самолетът започна плавно да намалява скорост, всички заръкопляскаха. Бях виждал това само по филмите. Ръкоплясках и аз. Перфектен полет и перфектно кацане, чух да коментират летците – някои лично се познаваха с екипажа. Бе шест часа сутринта.

В залата на пристигащите настана суматоха – митничарите застанаха зад масите и взеха да ни подканят да минаваме. Проверяваше ме едно младо момче, може би стажант и много се стараеше, защото искаше да се представи добре. Както ровеше из чантата ми, изведнъж попадна на малката черна кутийка със златното синджирче. Отвори го и засия от щастие: „Аха, златно синджирче, пренасяно незаконно!” „Как незаконно, имам право на внос до трийсет грама злато, а това тежи само шест…” „Да, ама не си го вписал в декларацията!” – говори ми на „ти” момъкът и тръгва радостен нанякъде с кутийката и с декларацията ми. „Чакай бе, къде тръгна? Как да не съм го вписал! – викнах ядосан. – Дай декларацията да ти покажа!” Той спря насред залата и без да ми даде декларацията (защото току виж, че съм я пъхнал в устата си и съм я сдъвкал), ми сочи с пръст написаното в графата „подаръци и предмети за внос”: „Къде тук има златно синджирче?” – пита със злорада усмивка. „Ето тук – показвам му, в по-горната графа – „злато и изделия от злато” – синджирче, златно, шест грама. Нещо да кажете?”

Не бях виждал в живота си по-разочарован човек. Чак ми дожаля. Да беше нещо друго, бих го прежалил, ама то бе златното синджирче за жена ми, което тя толкова много искаше, и струваше цели петдесет долара!

Като излязохме от салона се насочих право към лавката до входа на летището. Беше още затворена. До началото на работното време оставаха десетина минути. Да чакам ли, или да тръгвам? Ще чакам, рекох си – не можех да откъсна поглед от тавата с вчерашни банички. Малко след това дойде една кола-баничарка и мъжът взе да псува лавкаджийката, че още не е дошла. Има още три минути, рекох му, а той ме изгледа свирепо.

И ето, лавкаджийката идва – засукана мадама на моя възраст, гледа с презрение към чакащите и мърмори: „Тези пък от тъмно са зачакали, сякаш от три дни не са яли.” Сега почувствах, че вече сме в България.

Поръчах си три големи банички от по двайсет стотинки и й подадох десетте лева, които разгънах и пооправих с длан. „Нямаш ли дребни, бе?” – пита ме намусено. „Нямам.” „Тези пари така си ги бил сгънал, като че ли от хиляда километра ги носиш!”

Нищо не й казах, защото бе права. Само дето километрите бяха повече. Грабнах баничките и докато тя ровеше за рестото, ги заръфах и трите, както бяха сложени една върху друга. Жената ме гледаше с отвращение. „Ега ти!” – чух да промърморва. Ега ти, не ега ти, това е положението, мислех си – гладът е голямо нещо! Особено когато е тридневен!

С половината от спечелените от гурбета пари реших да си купя нов телевизор. Японски, цветен. Да, ама тях ги няма в магазините, а само в онези с чужда валута. И в нашия град има такъв, само за моряци и летци, но няма цветни телевизори като този, който търся. В София имали.

Превеждам по банков път сумата и хващам влака за там. Магазинът е на летището. Телевизори има. Показвам бордерото, а продавачките се опъват – не може, казват, тук продаваме само на служители от авиацията. „Ама и аз бях лекар на авиоотряд в Египет…” Да съм си покажел служебната карта или друг документ. Какъв документ можех да им покажа, като не носех никакъв. Добре, казвам, в такъв случай как ще си получа обратно парите, като вече съм ви ги превел? Да не си ги бил превеждал, гласеше отговорът.

Абсолютно отчаян съм се хванал за главата, когато виждам, че отвън към магазина идва… домакинът ни от лагера в Шибин. Той само дето не ме разцелува от радост. „Какво правиш, докторе, тук?” – пита ме. Така и така, обяснявам му. „Ленче – вика той към една от продавачките, – дай на колегата един телевизор – не си носи документите, но аз гарантирам за него – три месеца бяхме заедно в Египет.”

Ленчето неохотно изгася американската си цигара в пепелника и отива да донесе един телевизор. „Елате да си го вземете, че много тежи” – обажда се по едно време тя откъм склада. Носим го с домакина, поставяме го на тезгяха и аз понечвам да го разопаковам. Къде тук можем да го изпробваме, питам. „Нито антена имаме – казва момичето, – нито нищо. Или го вземай на доверие, или…” „Абе запечатан е, какво ще го пробваш – убеждава ме домакинът – „Хитачи” – японска техника – грешка няма.” Съгласявам се.

Този телевизор цели двайсет и пет години работи без повреда! Когато се развали, в сервиза не искаха да го ремонтират. Такъв стар модел не били виждали и нямали части за него. За мен този телевизор има емоционална стойност, рекох им. Затова не искам да го оставя да умре. Оправиха го. Сега стои на вилата.
Изобщо трудно се разделям с нещата си. Не искам да повярвам, че и те като хората имат живот. Понякога – по-кратък от нашия.
Само Пирамидите са вечни. И спомените, които оставяме.

Автор: Милчо Касъров
Снимки: Милчо Касъров

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Публикувано в категория: Египет . Тагове: , , Коментарите и trackbacks са забранени.

2 Коментари

  1. donka avramova
    Изпратен 09.11.2011 на 22:44

    dr.Kacirov.,
    Blagodara za xubavia moment , 4eteyki va6ite pitipici.
    Cigalavam mnogo 4e pi6a cic hispancki kata azbuka, no … givea mnogo dale4 ot BGNay cirde4en pozdrav ot Peru
    D

  2. pnik
    Изпратен 20.05.2010 на 11:49

    Много хубав разказ.Разчувства ме.

Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2021. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи