Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
Христос и Дракула. Какво е общото между тези два легендарни персонажа? Нищо-ще кажат повечето хора, кръвта разбира се-ще отговорят онези с чувство за черен хумор, усмихвайки се тайнствено. И само ние, шепа българи, прекарали три незабравими дни по Великден в Бран, ще кажем-безсмъртието –ето това е. Защото, и когато прашинка няма да е останала от нас, за Христос и Дракула ще продължава да се говори. А това можеш да го разбереш най-добре, когато се качиш на островърхата кула на замъка и душата ти се слее с безкрайната синева на небето.
И сега, застанал пред монитора на компютъра и тракайки по клавиатурата, сякаш чувам тропота от копитата на двете охранени трансилвански кончета, които жизнерадостно теглеха огромната каруца със сено и в ушите ми звучат прощалните думи на Джони: Ауфвидерзен-Алес Гуте. Но ето как започна всичко!
Дъждовен мартенски ден. С жена ми седим в трапезарията и пием чай. Мълчим. И мислим. Наближава Великден, а ние още не сме се ориентирали сред десетките оферти, къде да посрещнем възкресението на нашият спасител. Поглеждаме се и в очите и виждам радостния пламък на озарението:Замъкът на Дракула! Звъним веднага на нашите приятели. Следва гласуване-всички са ЗА. ПРОТИВ- няма!
Хвърляме се да сърфираме смело в морето от предложения и след кратки дебати както му е обичаят, решението е взето-„ХОТЕЛ ТАВЕРНА БРАНОЛУИ” в Бран. На снимките изглежда сносно и цената е приемлива: три нощувки със закуски, и Великденска маса за четирима възрастни с две деца-422 Евро. Правим резервация по имейл и превеждаме авансово половината от сумата. Дръж се Румъниьо-любознателен българин теб ще гази!!!
Тръгваме от София в 8.15ч. на 02.04.2010.Виждаме добър знак в датата.На този ден НАТО ни прие в семейството си. 12.30ч.-на моста на дружбата сме. Минаваме на едно гише. Плащаме 12 евро на кола и ето ни в Румъния.
Веднага след границата има бензиностанция и спираме за седмична ровинета – даваме 12 леи и пътищата са наши. Отново добър знак-виждаме нашата зъболекарка-пътува за Украйна. Значи няма да имаме проблем със зъбите… светът наистина е малък.
Колко е равно- няма къде погледа да ти се закачи. Ето ги и ламаринените покриви от Чаушесково време. Изглеждат странно за несвикналото ни на такива гледки око. Без да искаме, пропускаме отбивката за магистралата малко преди Букурещ и се набиваме в центъра. Но всяко зло за добро. С настървение погледите ни се прехвърлят от красиви на още по-красиви сгради. Обещаваме си навръщане да отделим подобаващо внимание на този хубав град.
Излизаме от столицата и хващаме магистралата за Брашов. Постепенно движението става все по натоварено и по натоварено, сякаш всички са решили да ни правят компания. Сред тоя кипеж не усещаме кога пред нас изниква предверието на Карпатите-заоблени хълмове, забулени в космати облаци. Започват завои и изкачване. Трафикът е свиреп-на места почти спираме. Причината-наближаваме Синая-зимната перла на Румъния. За наше съжаление, голямата атракция-замъкът Пелеш, вече е затворил –ами да –почти шест и половина е, няма да чакат нас я! Ще го посетим в някой от следващите дни.
Продължаваме смело напред и през курорта Предел, по принципа на кучешката теорема/усвоен до съвършенство от българите/бързо, бързо стигаме до крайната ни цел-Бран.
Градчето е живописно разположено между заснежените върхове на Карпатите от изток и много по ниската планина Бучеги от запад, а между тях страховито се издига” Замъкът на Дракула”.
След кратко лутане из живописните улички, достигаме до нашия хотел. Красив е с оригинална визия и прекрасен парк.
Очакват ни. На рецепцията ни посреща собственикът-Джони-и на странна смесица от немски и английски ни приветства с добре дошли/после разбрахме ,че е работил в Австрия и със спечеленото е построил хотела/. Доплащаме останалата част от сумата и се настаняваме. Стаите са чисти и уютни. След кратка суетня около подреждането на багажа, слизаме в ресторанта. Разгръщаме менюто и с изненада установяваме че цените са по ниски отколкото очаквахме.
Салата от пресни зеленчуци с грамаж 350гр. е 5 леи, което си е ни повече, ни по-малко от 2.50 лв., а бира „Туборг” е 4 леи. Но най-приятно сме изненадани, когато Джони донася от домашната си ракия/палинка по тяхному/и с професионален жест налива по стограмка на всеки, с думите галещи нежно ухото:”-Заведението черпи !”. Ставаме му редовни клиенти ;-).
Следват незабравими мигове около масата,които благополучно приключват около 23 часа, изморени, но доволни, заемаме хоризонтално положение. На другия ден ни очаква вапмирският замък.
Закуската е между 7.30 и 10 часа и ние чинно спазваме графика. След като си подлагаме добре поемаме към замъка. Пеша-само на 5 минути е. Нареждаме се на опашката за билети-доста свят се е изсипал. Чува се реч многостранна и лица от всички раси се виждат.
А цените за вход си ги бива: 20 леи за големите и 5 леи за малките. Пропускателният пункт е тесен и не дава възможност за изява на гратисчиите.
Вляво следва музея на селските занаяти, но всички го подминават. Подминаваме го и ние. Че кой ще губи време да гледа гаванки и чутурки, когато го очаква неочакваното. Стръмната алея минаваща през парка ни отвежда до входа. Там ни проверяват отново за билетчетата-ако си ги хвърлил-гориш.
Влизаме и се пренасяме 6 века назад. Вървим и очите ни са отворени широко, а устните само шепнат: Виж това,виж това и това, и това…
Прекрасно е, но определено не е за хора имащи проблеми с тесните пространства. Ние определено не сме от тях и смело се провираме през тайния проход, минаваме по тесни извити стълби и ето го вътрешния двор с кладенеца. Суеверни ръце са покрили дъното му с пари-и продължават да го пълнят.
За недобре информираните по вампирските въпроси има големи табла, където подробно е описано житие-битието им.
След близо едночасова одисея из това сакрално място излизаме на площадчето пред замъка. А там от пиле мляко. За всеки джоб и всеки вкус.
Купуваме си от прочутите козуначени гевреци/по 10 леи парчето и много вкусни/и се мятаме по колите, защото ни чака поредното предизвикателство -„прочутата пещера Дамбовичеа”.
Пътят до там е около 30 км. А усещането е като че да си в Родопите. На една отбивка спираме за да отидем по себе си, а девойче невръстно настоятелно се опитва да ни пробута малко паленце. Отказваме му учтиво. Но сензацията предстои. Навлизаме в нещо като Триградското ждрело и достигаме до хммм „пещерата”. Срещу скромната сума от 8 леи на човек влизаме във влажна, кална дупка, а гид ни е един 8 годишен юнак, който на прекрасен румънски ни осведомява за това чудо на природата.
И така разбрали-недоразбрали, но силно развеселени потегляме за Брашов. Той ни посреща притихнал и спокоен, с измити от дъжда улици и надписът в стил „Холивуд” на хълма над града.
Събота е и паркирането е безплатно. Хладно е затова с бърз ход поемаме към „Черната църква”-най-голямата готическа катедрала в източна Европа. Наистина е огромна, с прекрасни фризове и капители и невероятно красив часовник.
Цъкайки с език и обръщаме гръб и излизаме на централния площад. По плочките подскачат ято гълъби и кълват с настървение подхвърлените им от добронамерените туристи трохи. Ето я и сградата на кметството. Личи си, че австро-унгарска ръка е пипала тук.
За съжаление на жените и радост на мъжете, повечето магазини са затворени и понеже мисълта за пивката палинка на Джони и сладките приказки край софрата започва да ни обзема настойчиво, палим гумите и поемаме към Бран. По пътя зареждаме в бензиностация на ОМV.А-95 е 4,36 леи. Почти като у дома. Джони ни чака с неизменната си усмивка и сервитьорката Лори чевръсто започва да мери разстоянието от бара до масата-отново,отново и отново. А утре ни чака, както пишеше в офертата-”Великденска маса”. Що ли за чудо пък ще е това?
Отговорът ни посреща още на закуска. Снежно бяла покривка и маса, която сръчната Лори методично запълва с нови и нови вкусотии. Както му е обичаят се чукваме с боядисани яйца и с думите-„Христос Возкресе-Наистина Возкресе”си честитим този най-голям християнски празник.
Единодушно решаваме, че духовната храна е къде-къде по важна и поемаме към замъка „Пелеш” в Синая. А къщите в този град са с невероятна архитектура, коя от коя по красиви.
Ето го и самият замък. Прекрасен е.
Бяла спретната табелка указва колко ти струва удоволствието да се потопиш в света на лукса и разкоша.
Около час ни отнема да се насладим на всички красоти вътре в двореца и още толкова да се разходим из чудесния парк на замъка.
Потегляме обратно. Обещали сме на Джони в 15 часа да сме в хотела. По пътя ставаме свидетели на интересен местен обичай. Поляните от двете страни на пътя са пълни с коли и хора. Мъжете майсторски палят барбекюта, жените с финес разстилат покривки, децата в захлас ритат топка, а кучетата тичат весело изплезили езици.
Пристигаме в хотела точно навреме. А Джони вече ни чака. С бяла като сняг престилка и неизменната усмивка. Навън е пригласена маса. Ето я и изненадата-печено агне на пещ. Крехко е и много вкусно. Жив да си Джони!
Яркото пролетно слънце щедро ни дава от топлината си, а лекият ветрец нежно гали кожата ни и сякаш ни нашепва -„ликуйте и радвайте се ,защото Велик Ден е днес и всички божи твари празнуват”. Времето сякаш спря…
-Ауфвидерзен-Алес гуте!!!
Понеделник сутрин е. 5-ти април. Разделяме се с Джони и сълзи напират в очите ни. Сбогом приятелю! Ще ни липсваш! Потегляме по обратния път и след час и половина сме в Букурещ.
Определяме си около 2 часа за разглеждане. Първо посещаваме втората по големина административна сграда в света-Румънския парламент. Грандоманска работа. Всеки друг коментар е излишен.
Тръгваме пеша по централния булевард. Прави ни впечатление чистотата и липсата на бездомни кучета. Ето ни и на пъпа на Букурещ. Огромен шадраван с изящни форми ни кара да затаим дъх.
Скоро стигаме до храма на закрилника на града-„Св.Димитър Басарбовски”.Вътре, в красиво ковчеже са положени мощите на светеца.
Веднага бие на очи липсата на свещи. Навън под навес са поставени два големи свещника и там палим по свещица за здраве.
Време е да си тръгваме. След около час и половина сме пак на Дунав мост. Отново плащаме по 12 леи на кола и ето ни на родна земя.
Пред нас е пътят към София.
Автор: Христо Недялков
Снимки: Христо Недялков
Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!