Египет, какъвто го видях (част 1)

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Някъде към средата на април 1980 г., след лекарския колегиум главният лекар на Транспортна болница – Бургас ме задържа в кабинета си и ме запита усмихнат: „Искате ли да отидете за три-четири месеца в Египет?” Малко бе да кажа, че бях изненадан. Как така изведнъж – в Египет! Не знаех нищо друго за тази страна, освен онова, което сме учили в училище по история и география – главно, че през нея тече река Нил. И че е много стара и голяма. И че там е доста горещо. „Какво ще правя в Египет?” – попитах почти уплашен. „Ще бъдете лекар на един наш авиоотряд от „Селскостопанска авиация”. Пръскат памука с инсектициди” – отвърна шефът.

Не се наложи да се колебая дълго. Знаех за тези командировки на лекари с авиоотрядите, а също, че вземат по четиристотин и петдесет долара месечно (много пари за онова време) и мнозина се натискат за там, но се вреждат, както обикновено началниците. Предположих, че шефът е издействал със солидните си връзки в София тази командировка за себе си, но сега май имаше някакви проблеми.

Египет! Имах мечта, която считах неосъществима, някога да видя тази стара човешка люлка, и ето, че май щеше да се осъществи. Казвам „май”, защото от опит знаех, че хубавите неща не стават лесно, и че до последния момент може да се случи нещо и работата да се развали.

Приех, без дори да се посъветвам с жена ми или с родителите ми. („Да не вземе да те ухапе някоя змия!” – щеше да каже майка ми). Не отивах заради парите в долари, макар да не бяха никак малко, а за да видя свят. И главно – пирамидите! Започнах да си подготвям документите. Трябваше да си извадя нов задграничен паспорт, защото моряшкият, който ползвах като лекар на риболовните ни траулери в Севиля, тук не важеше.

Отидох да си изкарам снимки. Като видях обаче как съм излязъл, моментално отидох в друго фотоателие. На тази снимка приличах на убиец-рецидивист с възпалени хемороиди – намръщен, със злобно стисната челюст и болезнено изражение на лицето. Никоя държава нямаше да допусне на своя територия подобен индивид, представящ се за доктор.

На новите снимки отпуснах челюстта, придадох си благ израз на лицето и дори се насилих да се усмихна. Малко по-добре изглеждах – пак бях същият катил като гореописания, но този път – в по-добро настроение.
Щяхме да тръгнем в средата на юни. Полети до Кайро имаше веднъж седмично, в неделя. Един ден шефът ми каза, всичко е готово, тръгвай за София. Събрах си багажа и заминах. Носех всичко в един куфар.

Събраха ни пет-шест лекари в една от учебните зали на Авиационния институт. В Египет щеше да има няколко лагера в различни части на страната. Започнахме да се представяме на отговорника. Все главни лекари или партийни секретари. Дойде и моят ред. Казах си името, града и транспортна болница. „Главен лекар, нали?” – попита отговорникът и бе готов да отметне нещо в списъка пред себе си. „Не – отвърнах, – завеждам здравната служба в пристанището.” „Ами тука пише, че ще идва главният лекар.” Знам, рекох, но той каза на мен да дойда.

Моливът увисна нерешително в ръката му, сетне се отпусна бавно върху списъка и отбеляза нещо, сигурно въпросителна. Как така един обикновен лекар щеше да наруши статуквото? В тези командировки случайни хора не вземаха. Обзе ме неприятно предчувствие.

После ни проведоха медицински инструктаж. Най-опасна болест в Египет била дизентерията, причинена от амеби, съдържащи се дори в питейната вода. Затова основно задължение на лекаря там било преваряването на водата за пиене на целия личен състав до кипване. Нито капка непреварена вода!

После дойде един политически инструктор, който първо попита колко от нас са партийни членове. Почти всички вдигнаха ръка. Взе дълго да ни обяснява как трябва да се държим във „враждебна среда”. Ама чакай, египтяните откога ни станаха врагове? Вярно, че се бяха смразили с руснаците, защото те не им повярваха, че Израел има американски „чадър” от ракети и не се бяха намесили във войната с Израел, та онези ги натупаха. И Ануар Садат май взе да прави дослук с американците, но чак пък врагове…?

Доскоро ни учеха, че братският египетски народ строи социализъм и че е в челните редици на борбата срещу империализма и колониализма. „Арабите са фурнаджийска лопата – завърши лекторът – който им даде повече, при него отиват. Внимавайте какво правите, какво говорите и… какво мислите”.

С първия полет за Кайро заминаха всички техници, които трябваше да подготвят лагера плюс трима-четирима от лекарите. Останахме двама – аз и отговорникът ни. Имал да урежда още нещо във връзка с акцията, а аз – кой знае защо. Питах, но май взеха нещо да ме баламосват. Усетих, че се канят да ме шкартират и да замине някой друг вместо мен. „Ние двамата с вас ще заминем следващата седмица” – казва ми отговорникът. „А защо другите колеги заминаха?” За да си подготвели лагерите. „Ами аз нямам ли нужда да си подготвя моя лагер?” Ами, като не ми отървало, да съм се откажел… „Вие това ли искате? Няма да се откажа! В понеделник ще ида в Министерството на транспорта и ще проверя тази работа, заплаших го”. Да съм идел където искам. Нафукано копеле, сигурно всички там му бяха познати!

Реших да звънна на шефа и му разказах за опасенията си. Той се обади някому по другия телефон и после ме увери, че всичко ще бъде наред. Да ида утре да си получа заповедта за командироване.
На другия ден заминахме.

В Кайро ни настаниха в сградата на посолството в най-добрия квартал на града – „Хелиополис” (Слънчевия град) в една голяма стая с двайсетина тюфлека по пода. Бе късно след полунощ, легнахме и заспахме, макар че бяхме… мъничко гладни. Никой не се сети да ни предложи. Нали сами щяхме да си плащахме храната? В джоба си носех само десет български лева. С тях тук не можех да купя нищо.

На сутринта станахме раничко и веднага ни предупредиха да не пием вода от чешмата, дори да не си мием зъбите с нея. Само лицето, и да внимаваме да не попадне в устата или носа. А в очите? И в очите – бе отговорът. При тези предупреждения предпочетохме да си понамокрим лицето от едно пластмасово гюмче с чучурче отдолу, което се включваше с повдигане на малко лостче.

Час по-късно нашият екип се качи в един съвсем нов микробус Фолксваген и една Волга и потеглихме към град Шибин Ел-Ком, на шейсетина километра от Кайро. Минаваме през центъра на един град, толкова различен от нашите, колкото и ние се различаваме от египтяните. Те всички са мургави, с лъскави хитри очички и с мустачки, сякаш са ги взели от квартал „Факултето”. Тук-там, изключително рядко, зървах по някой мъж или жена с красиви, правилни черти и с по-светъл, матов цвят на лицето, с големи тъмни очи и чувствени устни. През центъра тече един от безименните канали на Нил, по-голям от една наша средностатистическа река, да речем Ропотамо.

Каналът в град Шибин Ел-Ком

Каналът в град Шибин Ел-Ком

Групата ни бе малка – общо двайсет и пет души, от които десет пилоти, а останалите – главно авиотехници. Настаниха ни в училището за тъкачки, строено ведно с тъкачния завод от немци. Сградата, макар и панелна, бе хигиенична. Ученичките бяха в лятна ваканция.

Част от групата в двора на лагера

Част от групата в двора на лагера

Още дошли, не дошли, и ни викат на събрание. Профсъюзно. Огледах се, бяхме десетина души – повечето пилоти, командирът на лагера, домакинът и аз. Доколкото знаех, в България всички бяхме членове на профсъюзите, а тук… Да не би да имаше някакви местни профсъюзи? Попитах и всички взеха да се смеят. „Ти, докторе, партиен член ли си?” „Не съм”. „Значи не си член на профсъюза. Това е кодираното название на партийната организация зад граница”.

Брей! Страхотна конспирация! Толкова страхотна, че замалко да ида на партийно събрание, защото щях да мисля, че отивам на профсъюзно. „Ние щяхме да ти кажем” – смеят се пилотите. Готини копелета са, помислих си. Дано да се разбираме.

Основната ми работа, освен преваряването на водата, бе да съблюдавам хигиената в трапезарията. Почти ни наложиха (местните власти) да вземем на работа при нас възрастен, кльощав арабин, май че се казваше Мохамед и петнайсетгодишния му син Ахмед. Бащата бе назначен като пазач на лагера, а сина – като помощник в кухнята. Колкото бащата бе намръщен и строг, толкова синът бе лъчезарен и весел.

Мохамед и синът му Ахмед

Мохамед и синът му Ахмед

Още с идването готвачът ми посочи два огромни казана и две самоделни газови горелки на които трябваше да преварявам около стотина литра вода днавно. Бидоните с преварена вода охлаждах в един варел с натрошен лед. Продаваха го в дълги около метър и половина блокове и струваше евтино.

Понякога отивах с домакина във фабриката за лед. Пресилено бе да се каже фабрика, по-скоро бе цех, защото в него работеха десетина души. В цеха продавач-касиерът бе млад, около трийсетгодишен мъж, който поназнайваше английски и не пропускаше възможността да си поговорим, когато ида. Питаше ме най-различни работи, но главно за живота в България. Като патриот говорех все хубави неща, разбира се. Около нас се събираха работниците и слушаха с интерес. Той им превеждаше, а те шумно коментираха чутото.

Най-голямо впечатление им правеше „луксът”, в който живеем. Казах им, че у нас няма бедни и богати (за партийната номенклатура премълчах – откъде да знам дали между тях няма някой наш агент) и че всички имаме не много, но достатъчно. Безработица няма, всички имат жилище, повечето хора – собствено. Няма дом без телевизор, хладилник, всяко второ семейство има лека кола… Това бе самата истина.

Попитаха какви заплати получаваме. В левове това нищо не им говореше. Искаха да знаят в долари. Превърнах левовете в долари според официалния курс – 1,20 лева за долар (на черно вървяха два пъти по-скъпо). „Ами аз вземам към сто и петдесет долара…” „Ти си лекар – прекъсна ме продавачът, – нашите лекари вземат дори повече – обикновените работници кажи колко получават”. „Ами, един крановик в пристанището, където работя, получава два пъти повече от мен, а имам един съученик, който кара багер, напусна училище заради слаб успех, но взема четири пъти повече от мене”. Те не искаха да повярват. Та това са към шестстотин долара! Огромни заплати! А защо, попитаха, работниците получават повече от лекарите? Това не е справедливо, лекарите толкова дълго учат и спасяват живота на хората, а крановикът – той само кара една машина. Така е, казвам с пресилена гордост, защото нашата власт е власт на работниците и селяните.

Те се споглеждат ухилени – виж колко било просто! Вземаш властта и готово!
„А вие по колко пари вземате на месец?” – попитах. Те се умълчаха. „Ами аз – рече продавач-касиерът – вземам по четири лири месечно, а тези хора тук – той посочи работниците – по една лира на месец. Сега бе мой ред да се удивя. Една лира на месец? Че как преживяват с толкова малко? Справят се, отвръща ми момъкът, имат и големи деца, някои от тях също работят…

Не се отчайвайте, казах бодряшки на раздяла на хората от цеха, и вие ще започнете да получавате големи заплати, нали строите социализъм, а социализмът е власт на работниците и селяните…
„Какво строим?” – смаяно попитаха те.

До началото на пръскането има два дни на подготовка. Решаваме с домакина да се поразходим из магазините, да видим откъде ще купуваме хляб и други продукти. Влизаме в един, в който продават какво ли не. Домакинът поназнайва някои арабски думи. Вече е бил в Египет на гурбет.

Центърът е приличен на вид и на площада расте огромен баобаб. За пръв път виждам такова грамадно дърво – същ великан!
Като видяха, че сме чужденци – бяхме с ризи и панталони, а те всички – с галабии (знаете, онези арабски роби, дълги до петите), двамата търговци скочиха да ни обслужват. И започнаха „хубаля-хабаля”, обясняват нещо, а домакинът само подхвърля по някоя дума, колкото да ги подкокоросва. „Шукран” – казваше най-често той, което означавало „благодаря”.

Като видяха, че едва ли ще купим нещо, ни попитаха откъде сме. От България, казахме със слаба надежда да се сетят къде е това. „А-а-а-а! Булгария!” – възкликнаха те и единият бързо се изкатери по малка стълбичка и свали от един рафт кръгла тенекия с нещо. Прочетох – „Bee Honey – Product of Bulgaria”. Койс кати-и-и-и-р! (Мно-о-о-ого хубаво!) – ухилени ни правеха знаци и двамата. „А, домакине – възкликнах, – български пчелен мед. Не е лошо да си купим една тенекийка, та да си подслаждаме сутрин чая. Колко струва, попита домакинът. Не помня цифрата, която търговецът спомена, но бе неимоверно висока. „Ля, ля” (не, не) замахахме и двамата с ръце и тръгнахме да си ходим. Ама чакайте, къде така тръгнахте, взеха да ни спират търговците. Не може да си тръгнете, без да купите нищо!
Купихме кило захар и пакет чай, колкото да не им строшим хатъра.

Центърът на града с баобаба

Центърът на града с баобаба

На другия ден командирът изчака да закусим (летците още не пръскаха, защото правеха летищата), после дойде при мен и каза: „Докторе стягай се, ще ходим с тебе на среща с началника на земеделието в областта. Ще имам нужда от помощта ти.” За какво, попитах. „Как за какво. Да ми превеждаш!” Командире, взех да бия отбой аз. Не съм чак толкова добър за официални разговори… „Добър си, добър си, нали те чух като разговаряше с господин Саахид”.

Господин Саахид е ентомолог (специалист по насекомите – нали тях ще изтребваме тук). Сравнително млад човек, завършил е в Германия (Западна, защото по онова време имаше и Източна Германия) и знае добре английски.
Той е от онези египтяни, за които вече споменах – с матова кожа, красиви черти и големи очи. И без мустаци. Носи панталон и тениска.

Г-н Саахид (вляво) сред група наши момчета

Г-н Саахид (вляво) сред група наши момчета

Говорехме си за разните буболечки, но накрая не се стърпях и го запитах защо изглежда по-различно от другите хора. Той се огледа дискретно и като се убеди, че няма никой наблизо ми каза тихо и, както ми е стори, с известно неудобство: „Прав сте, има такива хора. Ние сме потомци на древните египтяни – онези, дето са строили пирамидите.” „Че как така – прекъснах го, – ами, другите хора какви са? Не са ли египтяни?” „Египтяни са, но са пришълци от пустинята – номадски племена, скотовъдци и ловци-скитници.
Те дълги векове са досаждали на Египет, като са нападали и ограбвали пограничните селища, но когато държавата се разклатила под напора на Римската империя и държавността отслабнала, стотици номадски племена нахлули отвсякъде и започнали да разграбват всичко. Много от старите египтяни загинали. Пришълците се заселили по тези земи, и понеже се размножавали неимоверно бързо, за няколкостотин години станали преобладаващата част от населението.”

Това ни чака и нас, българите, през следващите години, ако не вземем мерки да увеличим прираста си, помислих си. „А вие как сте се запазили?” Той помълча малко, позамисли се и добави: „Трудно е да се каже какво е ставало в минали векове. Но все пак нашите родове са се женели предимно помежду си. Е, не всички, разбира се – любовта не можеш да я спреш, макар сред простолюдието такова понятие да е твърде условно – жената обиква мъжа си след женитбата…” „Тъжна работа – рекох. – А вие женен ли сте?” „Не – усмихна се той. – Макар че ми е време – на четирийсет години съм. Но за да вземеш жена от тези, за които вече стана дума, е …много трудно – нужен е голям откуп за родителите й. Трябва да стана богат, да дам на бащата голяма сума, с което да докажа, че съм в състояние да се грижа за дъщеря му.” И каква е тази сума, поисках да се осведомя. Той махна с ръка и се усмихна. „Много. Просто не мога да си я представя.”

„Нашите хора – продължи той след кратък размисъл – имат стремеж към науката, към изявата на личността. Повечето са или инженери, или лекари, или адвокати, а някои са актьори…” „Като Омар Шериф ли? – запитах. – Каква осанка, какви благородни черти…” Господин Саахид се засмя. „Да, като него.”
Хубав човек е господин Саахид. „Само не споменавайте за този наш разговор” – помоли ме той накрая.

Дори сега, като пиша тези редове, се питам: имам ли право да разкривам тази премълчавана тайна в Египет? А дали не е мит?

Та този именно разговор, продължил близо половин час, имаше предвид командирът, когато ме помоли да му превеждам на срещата с областния началник.
„Седни ти да караш, рече ми командирът и влезе от дясната врата на „Фолксвагена”. ” „Нямам книжка – отвърнах. – Оставих я в България.” „И аз нямам. Тук ни познават и изобщо не ни спират. Виждаш ли микробуса какъв номер има? Чуждестранен. Никой няма право да ни спира. Освен… ако направим беля. Свиквай с колата, защото ще ходиш да вземаш пилотите от летището.”
„Карам на твоя отговорност – казах му и седнах зад волана, защото имах страшен мерак да карам новия „Фолксваген”, за когото чувах страхотни похвали. Потеглял като изстрелян от катапулт. И как няма да върви, като му сипват авиационен бензин от самолетите, който е 98 октана, а египетските октани не са като нашите, а са истински. Както и каратите на златото им. Защото тук законът е строг – хванат ли ги в измама – затвор за дълго, че и забрана за търговия!

Врътвам ключа, моторът запалва от раз, давам газ и колата се втурва. Гърбът ми буквално залепва за облегалката.

Излизаме от двора на лагера и продължаваме по една сенчеста улица, водеща към центъра. Трябва да пресечем някакво много оживено кръстовище, където през деня има регулировчик. Винаги бил един и същ (как издържаше този човек?). Като наближихме, полицаят впери поглед в номера на колата ни, досети се изведнъж, вдигна палката нагоре, лапна свирката и изсвири пронизително. Цялото движение спря. Обърна се странично към нас, посочи с палка напред и ни се усмихна почтително.

„Намали малко” – каза командирът и аз почти спрях до полицая. Командирът протегна навън ръка и му подаде… една цигара. Полицаят я взе, ухили се, сложи я на ухото си и ни козирува. „Очаквах, че ще се обиди” – рекох. „Да се обиди? Докторе, тук приемат подкупи от кламер до самолет. В зависимост от ранга. Този тук от сега нататък ще те пуска преди всички останали, че даже и ще ти козирува.” (Не му повярвах. Оказа се обаче абсолютно прав.)

Часът е пет сутринта. Ако гледаш стенния часовник, който арабчето Ахмед, помощникът в кухнята, бе ремонтирал, часът е 12,25, защото при ремонта бе отрязал минутната стрелка, тъй като запирала някъде, та сега бе станала по-къса от часовата. След време обаче му свикнахме и се водехме по него.

Рано сутринта пилотите закусват, после вземат предварително приготвените от мене термофорни казанчета със студена вода и лед и тръгват с микробуса към строежа на летището. В лагера оставаме само аз, домакинът и готвачът. Всеки се залавя със задълженията си, а аз, след като съм си ги изпълнил, сядам на масата, слагам пред себе си някоя книга и чета. Между другото бях и библиотекар на отряда.

На другия ден отивам с командира да се запозная с едно от новостроящите се селскостопански летища. Ако си представяте бетонни писти, модерни съоръжения и прочее, много се лъжете. Летищата за селскостопанската авиация представляваха просто добре заравнени и отъпкани участъци с площ от няколко декара насред памуковите и царевичните блокове. Най-често това бяха частни ниви, като държавата плащаше на собствениците им обезщетение, равно на доходите, които биха получили, ако ги бяха засели с памук или царевица.

Споменах „частни ниви”. Казваха, че бившият президент Гамал Абдел Насър отнел земята от богатите чуждестранни латифундиери, напуснали Египет след обявяване на независимостта, и я раздал на безимотните и бедните селяни. На всички по равно, но достатъчно, за да изхранва многобройната им челяд.

Селяните най-често се заселвали до нивите си, покрай многобройните канали на Нил, които като мрежа са обхванали цялата долина. Впоследствие обаче някои от селяните били принудени по различни причини да продадат земите си и така се оформили по-едри земевладелци и безимотни селяни, работещи като наемни работници. В момента съществуваше и едната, и другата форма на владение.

Отиваме с командира на едно от тези летища, за да видим докъде е стигнала работата. Навлизаме с микробуса сред нивите и се озоваваме на дълга около двеста метра площадка, широка около петдесет. Там един валяк бавно пъпли и отъпква пръстта. Тя е влажна, защото до преди няколко дни цялата площ е била наводнена нарочно, за да може да се уплътни почвата по-добре.
Командирът върви по бъдещото летище и гледа в отпечатъците на стъпките си. Още валиране ще иска – подметката му потъва. Трябва да стане твърдо и гладко като селски мегдан.

Към нас приближава възрастен арабин, който отговаря за подготовката на летището и започваме разговор. Макар да има много специфични думи, горе-долу се справям с моя английски.

Командирът не е доволен от високите дървета в края на летището – ще пречат за излитането на самолетите. Те са израснали покрай самия напоителен канал (всеки един от тях е с размерите на нашата река Ропотамо) и под дърветата има изградена от кирпич къщурка с покрив от палмови листа. Там живее вероятно собственикът на парцела. Той се е качил на едно от дърветата, за да откъсне някакъв плод.

Египтяните много ценят дърветата, защото могат да си позволят да ги отглеждат само покрай каналите – всичко друго е засято с памук и царевица. Ето защо, когато чува, че клоните трябва да се подкастрят, отговорникът изпада в паника и започва да се вайка. Ама как така да режат клоните на дърветата – нали те хранят хората, а и знаем ли ние какво голямо обезщетение ще трябва да се плати на собственика? Не може ли да не се режат? Не може, категоричен е командирът – не можем да излагаме на риск пилотите. Ако закачи някой клон, може да загуби управление и да се разбие – колко им е на тези малки самолетчета, изградени, както по-късно щях с удивление да установя, от съвсем лек скелет, обвит отвън с нещо като гумиран брезент.

На шкарпа са насядали множество селяни и още толкова деца и наблюдават какво става на летището. Като виждат, че снимам с фотоапарат, се нагласят за снимка. Египтяните много обичат да се снимат, обяснява ми командирът, независимо дали ще си получат снимките. Въпреки това се натискат да се увековечат – просто национална слабост.

Селяни съзерцават строежа на летището

Селяни съзерцават строежа на летището

Отговорникът вижда, че няма да се размине без кастренето на дърветата и маха на слабичък мургав селянин в бяло-сива галабия, водещ за връвчица унила камила. Това е помощникът или може би прислужникът му. Той идва и кимва почтително, а началникът ни пита: „Шай, кафе?” Тъкмо се канех да кажа кафе, когато командирът ми рече кротко: „Докторе, защо не си поръчаш чай, да видиш колко хубав го правят тук?” Добре, шай, рекох на арабина, за да не строша хатъра на командира. Какво толкова различно може да има в един чай? Вариш го и толкоз… „Не е така – рече командирът. – Сега ще видиш.”

Селянин с камила пред кирпичената си къща

Селянин с камила пред кирпичената си къща

Онова, което последва, е достойно за по-подробно описание. То представлява цял един ритуал. Като чу, че всички си поръчаха „шай”, както произнасят арабите тази дума, прислужникът пъргаво свали от дисагите, метнати на камилата, едни бронзови съдинки, напъхани една в друга като матрьошки и сръчно взе да ги сглобява. След малко се оформи нещо като самовар, висок около половин метър, с форма, наподобяваща минаре.

Мъжът сипа в най-долното съдче вода от една метална манерка (едва ли беше преварена, но нали все пак щеше да я вари), после отвори с черните си дълги пръсти две пакетчета пресован чай с размер на бучка захар и ги постави в друго съдче, разположено над водата.

Наблюдавах го с интерес. Жалко, че не си носех кинокамерата. Но бях толкова съсредоточен в ритуала, че пропуснах да му направя дори снимка.

После прислужникът извади от другата половина на дисагите нещо кафяво с вид на торф. Досетих се, че са изсушени камилски изпражнения. Сега ще видя лайна горят ли. Клекна там, където бе застанал, заравни с длан пръстта, сложи най-долу парче вестник и дребни клечици (май че от дръжките палмови листа), които също извади от дисагите, а върху тях нареди камилската тор. Отгоре положи самовара, който стоеше на тънките си крачета на двайсетина сантиметра от земята. Драсна клечка кибрит и запали вестника и клечиците. Че като пламнаха онези ми ти камилски изпражнения, като сухи дърва горяха! След малко прислужникът ни преброи с пръст, извади същия брой малки чашки от дебело мътно стъкло, подложи каничка под чучура на самовара и клекна отстрани (ако беше българин, щеше да седне, но арабите клечат).

След минута от чучура на самовара потече тънка струйка кафяво-зелена течност – също като от казан за ракия. След пет минути каничката почти се беше напълнила, арабинът загаси огъня с отъркване в почвата на парчетата камилска тор, като остатъците прибра обратно в дисагите. Разположи чашките в редица една до друга и сипа по равно количество чай във всички. После стана и ни ги поднесе с почтителен поклон. „Ами захар?” – попитах аз, но командирът ми пошепна: „Няма захар, тук го пият така”.

Трябва да призная, че бях поразен. Такова ароматно питие, с такъв превъзходен горчиво-тръпчив вкус не бях опитвал през живота си. Нямаше нищо общо с чая, който пием ние. Все пак обаче мъничко захарчица нямаше да му дойде зле – сладкото нежно щеше се сблъска с горчивото, а тръпчивото щеше да стане по-меко. Но и така нямам думи да опиша това питие, което не смея да нарека с популярното име „чай”. Това бе Божи еликсир.

Кимнах с усмивка към арабина и произнесох заучената фраза: „Койс кати-и-и-и-йр!” с толкова дълго „и”, че ми свърши въздухът. (Колкото по-дълго е и-то, толкова по-голямо е възхищението ти).
Прислужникът се усмихна стеснително и се поклони с ръка на гърдите, а после посочи към господаря си – нему трябваше да благодаря. Обърнах се и към него със същите думи, като добавих и „шукран” (благодаря).
Накрая благодарих и на командира, че ме бе посъветвал да взема чай – ако не бе го сторил, може би щях да умра без да опитам от това великолепно питие.

Към Египет, какъвто го видях (част 2)

Автор: Милчо Касъров
Снимки: Милчо Касъров

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Публикувано в категория: Египет . Тагове: , , , , Коментарите и trackbacks са забранени.

3 Коментари

  1. Цветелина Георгиева
    Изпратен 26.03.2011 на 10:49

    Нищо подобно не съм чела. Страхотно внушително мъжко писане. Може и да съм закъсняла с коментара, но си струваше да прочета този забележителен разказ.

  2. Лео
    Изпратен 06.06.2010 на 18:05

    Ако искаме да надникнем отвън баналностите на туризма, прочетете пътеписите Египет и Севиля. Историите на доктора заинтригуват, разсмиват и натъжават. Отговарящи напълно на мотото на конкурса, те ни разкриват не само забележителности, но и хора с техните взаимоотношения, като успяват непреднамерено да покажат и житейското поведение на българина в чужда среда от това недалечно, но различно от днес време. Това са два достойни образци на жанра. Лео

  3. Zlateva
    Изпратен 16.05.2010 на 21:12

    Mnogo interesno i po-razli4no ot ostanalite.Ne se usetih kak pro4etoh tekta.Ima i istori4eski svedenia i opisania na bita , priroda i mnogo humor.intelegentno napisano.Za sagalenie pove4eto ot patepisite sa elementarno opisanie na nai-izvestnite zabelegitelnosti v saotvetnata dargava..i koi kolko biri izpil , …za men tova e nai-dobria patepis.

Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2022. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи