Пет дни в Рила планина

В последно време се улавям, че започвам да планирам всичко дни, седмици и месеци по-рано. Нещо съм се повредила. Поради горната причина лятната отпуска за 2009 беше планирана още през март, оставаше да уточня датите и да се надявам, че гръмовержеца ще е благосклонен към плановете ми. От март до юли по цял ден четях за всякакви маршрути из Рила, спях с картата под възглавницата и копитцата вече ме сърбяха да хвана гората. Не че не я хващах междувременно, гледах почти всеки уикенд да съм в горната земя, за да не губя тренинг. Тормозех и половинката да търчи с мен по чукарите, все пак и него го чакаше същото солидно ходене.

В крайна сметка избрах 5 дни според дългосрочните прогнози и започнах да стискам палци тоя път метеоролозите да са познали, уговорих си отпуската, уточнихме групичката от 5 човека, които щяхме да тръгнем и на 30 юли сутринта за малко да дадем фалстарт на приключението. Фал, понеже двама закъсняваха, а чичото с маршрутката за Самоков не гореше от желание да ги изчака. Когато се появиха и все пак хванахме превоза, аз със сетни усилия устоях на порива да ги натупам хубаво с щеките.

В Самоков бившата ми руса глава напомни за себе си и се усетих, че нямам заредени батерии и балсам за устни. Закупих и от двете, но с известни компромиси – батериите бяха ужасно негодни, а балсама пълен с брокат. Някак се примирих, че ще блещукам в близките 5 дни и тръгнахме към Боровец. Сериозно си мислех, че ще паднем от лифта, цялата сутрин никак не вървеше гладко. Ама наистина много се учудих, че стигнахме цели на Ястребец, въпреки опита ми да се свалим на междинката. Не е като да не опитах да бойкотирам и аз нещо.

Чакаше ни качване на Мусала и преход до х. Грънчар, облаци нямаше, кеф голям. Последния път като бях горе, облакът услужливо се разкара, когато вече слизахме по въжето към заслона. Тоя път се надявах на гледки, само че въздухът хич не мислеше така – едно мъгляво, мараня… нямам късмет с тоя връх и това си е. Преди да се смесим с навалицата към него обаче, трябваше да минем покрай х. Мусала, строежа на хижо-хотела в съседство, багерите и цялата дандания. После хванахме по летния път и още покрай Алеково езеро установих, че тая май няма да я бъде – бяхме се натоварили с багаж за 5 дни и се влачехме като болни охлюви, тактично измъкнах листчето с часовете за преходите и още съвсем нетактично го смачках, все някога щяхме да стигнем.

На з. Ледено езеро (Еверест 1984) починахме малко и поехме нагоре. По изровената лятна пътека към Мусала се разминавахме с редица „покорители”, включително и един изключително нещастен дакел. Покорители са ония хора, които ходят по гуменки и си мислят, че покоряват върховете, без да си дават сметка колко благодарни трябва да са за това, че планината ги е допуснала до себе си. Ние не бяхме от тях, ние бяхме 5 измъчени същества с по един тон багаж на гърба си.

Мусаленски езера

Аз обаче си знам – планината ме зарежда както нищо друго на тоя свят, малко по-късно зяпах каквото се виждаше от горе и снимах, на мен ми беше второ качване за тая година (след едно зимно през януари), а на поне три пети от групата – първо въобще. Две-три общи снимки и подпалихме подметките към Грънчар. Ходенето до там не спореше много – умора, недоспиване, първи ден, още не бяхме влезли в планински режим. За всеобщ късмет пътеката за Грънчар минава покрай Маричините езера и умопомрачителната стена на вр. Манчо над тях. Определено е гледка, която вдъхва сили по пътя.

Маричини езера

Едно от любимите ми неща в Рила и Пирин – всичко е гигантско, погледа не може да обхване цялата гледка, на тоя мащаб човек се чувства като прашинка и си дава сметка, колко е нищожен в планината.

Мусала, Трионите и Малка Мусала

Май се отплеснах с клишета, да се върнем по пътя за Грънчар. След като подсякохме каквото имаше да се подсича, все пак успяхме да се изправим срещу вр. Суа Вапа и да се занесем до хижата. Кротка вечер и раздумка с хижаря, вечеря и по леглата, чакаха ни Рибни езера.

На следващата сутрин имахме изненада, една мъгла се беше настанила по бреговете на ез. Грънчар и май се чувстваше удобно, пооблякохме се, но от това раниците не олекнаха чувствително, облякохме ги и тях (в нашия случай раниците не се мятаха на гръб, а се обличаха и събличаха) и потеглихме.

По предварителни сведения пътят до Рибни езера не трябваше да е тежък и не беше кой знае колко, дори мъглата започна да се вдига и от време на време да ни позволява да видим някоя и друга красотия – Якорудски, Вапски езера, яз. Бели Искър. Когато срещу нас се изправи вр. Канарата, аз най-накрая усетих прилива на сили, който чаках от предишния ден. Забравих болежките в гърба и краката, раницата изведнъж олекна (подозирам, че и липсата на 1-2 консерви има общо с това) и хукнах напред. Едно другарче (второто от женски пол, освен мен) обаче вече беше изморено и забавих темпото.
Последва едно кошмарно слизане по камъни до Канарския превал, където дефектното ми коляно напомни за себе си. Последното слизане до х. Рибни езера го взех на магия. Зарекох се никога повече да не ходя с нови обувки на дълги преходи и да не тръгвам сутрин без да съм се опаковала в ластичен бинт.

На хижата обух старите си обувчици (които предвидливо тежаха в раницата), обещах им никога повече да не се разделяме на летни преходи, изпих една бира и се почувствах човек. Останалите четирима сериозно обмисляха това да е крайната точка на прехода и да слизат към Рилския манастир. Мен обаче ме чакаше Мальовица, мъжката ми половинка също това го чакаше, нищо че не искаше.

Рибни езера

На следващия ден само двамата поехме към Мальовица, времето беше прекрасно, чакаше ни дълъг преход (поне 8 часа и половина по книга), аз подрипвах от кеф, а той се мръщеше и се ядосваше, че ме е послушал. Трябваше да минем по Водничалското било, да слезем на Кобилино бранище, да се качим на Поповокапския превал, да подсечем вр. Голяма Попова капа, да минем покрай Страшното езеро и да се свалим на х. Мальовица.

Смрадливото езеро

Чудно преходче, до Кобилино бранище аз едва лазех, но нямах време за почивка. След Кобилино бранище влезнах в час, но подсичането на Попова капа не даваше мира на половинката и когато приключихме с тая твърде неприятна задачка аз отнесох най-големия скандал за последните няколко години.

вр. Голяма Попова Капа

Наистина беше кофти, особено за човек с аерофобия, то и на мен не ми беше приятно… даже се изплаших малко, не за себе си, за него. Милият беше пребледнял ужасно. За самото подсичане какво да кажа – Кончето е демо версия, това е много по-гадно. На Кончето се чувствах като на булевард, на Попова капа се молех да се приключи по-бързо.

След като бях навикана се свалихме за почивка на Страшното езеро (убийствено красиво място, препоръчвам задължително да се иде там) и след известно слизане по камъняка бяхме на х. Мальовица. Доволно скапани, но аз пък изключително щастлива от прехода, трябва пак да го направя.

з. Страшното езеро

Страшното езеро

Купена, Иглите и Ловница

х. Мальовица, Голяма и Малка Мальовица

През нощта на х. Мальовица не успях да спя добре. Имах зверско главоболие и сладкото не помагаше. Цяла нощ се тъпках с аспирини, а на следващия ден ни чакаше качване почти до Мальовица. Едва стигнах до Еленино езеро, после се позакрепих, но началото ми беше много тегаво, поне главата мина. Вече се бях и поизморила, та намразих всякакви морени и камъни поне за седмица напред.

Еленино езеро

Преди Мальовица отново станах жертва на мъжката аерофобия и отново ме скастриха, че има урва до пътеката, зер, сякаш аз съм я поставила там… Когато излезнахме на билото казахме „довиждане” на Мальовишките чукари, погледахме Рилския манастир в ниското и тръгнахме към х. Иван Вазов.

Ехееееееееееееей, пътека като магистрала, е почти, наложи се да качим Додов връх, ама какво е един връх за нас. От едната ни страна се виждаше манастира, от другата Урдините езера. Твърдят, че били най-красивите в Рила, но на мен Маричините ми останаха в сърцето.

Към Рилския манастир

Мальовица и Урдини езера

Съдбата ни обичаше и този ден – време прекрасно, точно пред склона на вр. Дамга (Вазов връх) видяхме маркирана пътека към хижата, която я нямаше на моята карта. Чудна пътека, спестяваше ни един връх. Малко по-късно се снимахме на фона на Калините, а хижата беше на две крачки от нас… и така един час. Безкрайно е стигането до х. Иван Вазов, а пътеките из „безкрайната Рилска пустиня” са минирани от всякакъв добитък. Все пак стигнахме, хапнахме, починахме. Беше последната ни рилска вечер, на поредното магическо място.

х. Иван Вазов

Калините и х. Иван Вазов

Последната сутрин започна по изгрев с чай и пържени филийки, после се качихме на Раздела и поехме към Седемте езера и цивилизацията, цивилизацията в лицето на хиляди, маса, народ, ни налази още над Сълзата, на Бъбрека се цивилизовахме още повече. Починахме там и тръгнахме към х. Скакавица по Сухия чал. Видяхме Скакавишкия водопад и си тръгнахме. Довиждане, Рила!

Сълзата

Бъбрека

Окото

След бърз стоп от Паничище стигнахме и в ниското, колко беше странно да виждам облаците над главата си, а не на отсрещния чукар… Два дни след като се върнахме започнаха проливни дъждове… Гръмовержецът се смили над нас и планината допусна да станем мъничка част от нея. Благодаря!

Автор: Людмила Стаменова
Снимки: Людмила Стаменова