Албания

Това е третият разказ на Павлина за пътуването и из Черна Гора, Хърватска и Албания.
Към първа част “Ядранско море, Улцин”
Към втора част “Дубровник – перлата на Адриатика”

Границата с Албания беше на някакви си 50 километра от Улцин. Пътят, който се виеше в планината, изведнъж спря пред дървена барака, представляваща Гранична полиция. Не ни провериха паспортите, а само поискаха списък на пътниците от Николай.
– Адаш, твоят списък се оказа по-могъщ от паспортите, бе! – провикна се един зевзек от групата. Последва бурен смях.

Идеята да посетим Албания, макар че ми дойде малко неочаквано в началото на пътуването, се оказа страхотен шанс! Напрягах ума си да си припомня какво знам за тази държава. Ами – нищо. Някакви откъслечни спомени, че е бивша соц, а основният поминък бил производство на асфалт (или – азбест?)- тъй учехме на времето. Ха! И изразът “албански реотан” ме усмихва! И никакъв спомен от историята, че на три пъти територията на тази държава е била българска. Впрочем, и сега тук имало около 150 000 българи.

Представях си я като голи бели скали. Май нещо такова означава “Албания” на италиански. Пък и “шиптъри” означавало “скални орли”. По време на турското робство населението се изтеглило в непристъпните планини, които не представлявали интерес за окупаторите, и така били оставени на мира. Нищо подобно! Преминавахме през равнинна местност, където основната растителност приличаше на дива царевица – над два метра, с лентовидни дълги листа, които се прегъваха като зелени водопади. Искаше ми се да разбера как ги наричат тези треви, но нямаше кого да попитам.

Минавахме през обработени селскостопански парцели – нещо, което не видях в Черна гора, през села, прилични на нашите, че дори и видяхме албанска сватба – цялото село се бе събрало и празнуваше. Тук родовите връзки са много силни – разказа ни Николай. Същото, каквото сме чували за Сицилианците. Албанците и до днес живеят на кланове и ако някой засегне или убие човек от другия клан – леле майко! Преследването е на живот и смърт! Впрочем, и на плажа в Улцин албанците ни правеха впечатление – многодетни семейства, които се познават помежду си, и вежливо се покланят едни на други!

Мислех си, че албанците са мюсюлмани, но според Николай едва една трета били такива. Що се отнася до езика им – древен илирийски език, много сложен, с 28 времена и нямало нито един учител в цяла Албания, който без грешка да ги знае всичките. Това били думите на “албански професор”, които ни цитира Николай. Писмеността им обаче датира едва от началото на 20 век.

Постепенно планинският път се превръщаше в магистрала, която в момента се изграждаше.По отношение на икономиката разбрахме, че албанците си строели свой си социализъм, главно в тандем с китайците. Китайското правителство отпуснало значителна сума на албанците и те, след кратко умуване, ги вложили… в изграждането на бункери! Можеш ли да си представиш! Когато Световният Империализъм тръгне да напада тази страна, всяко албанско семейство ще има къде да се скрие. И още за “икономиката” им: в Италия имало нарочни хотели, пред които се оставяли коли, заедно с всички документи, за да бъдат откраднати. След това собственикът съобщавал за кражбата в полицията и си получавал тлъстата застраховка.
– Така че можете да си купите “Мерцедес” за 2000 евро – каза Николай. – Единственото неудобство е, че ще можете да го карате само в Албания!

Първият град, който посетихме, беше Леже.

Леже – исторически музей

С гробницата на Скендербег (Георгиос Кастриотис) – национален герой, освободил Албания от османците. Живял е около хиляда четиристотин и някои си години. Името “Скендербег” получил от турците. И означавало “Албанският Александър”. В тази част на света Александър (Македонски) е еталон за мъжествен воин. Впрочем, албанските пари “леки” също имат семантична връзка с “Александър”. Гробницата на Скендербег се намира сред парк с широка алея с нацъфтели зокуми. Мемолриалът, с таван от стъкло, е украсен с образите на други велики албанци. Снимахме се със сабята на Скендербег в ръка (щом разрешават!) – изключително тежка.

Гробницата на Скендербег в Леже

После продължихме към столицата. Тирана има вид на модерeн и красив град. В началото на 20-ти век съборетините в центъра й са били сринати и всичко е изградено наново – паркове, високи административни сгради, банки, широки улици…

Тирана – центъра

Няколко жълто-червени административни сгради в центъра са дело на италиански архитекти, благодарение на това, че албанският глава учел в едно училище и на един чин с Мусолини.

Пирамидата-партиен дом е странна сграда в центъра на Тирана.

Тирана – Партийният дом

Разходихме се по улиците и влязохме в едно кафене. Тъкмо бе обед. Изтеглихме малко леки от уличен автомат. Момчето-сервитьор прекрасно ни разбра на английски. Поръчахме си брускети – препечени франзели, отгоре със салата от вкусни домати, зелени маслини, сирене и зехтин. Нещо наистина прекрасно! (Сетих се с усмивка за “брускети Марети”). И фрешове.

И последният албански град, който посетихме, беше Дурас – родното място на Йоан Кукузел. Впрочем, не знаех, че “кукузел” означавало “боб и зеле”. Когато го питали с какво се храни, та му е толкова хубав гласът, той така отговорил – “кукузел”.

Дурас – амфитеатъра

Интересно, че Николай спомена и за братя Миладинови, но, проверявайки в интернета, не можах да видя връзка с града Дурас. А иначе, основната забележителност, която посетихме тук, беше амфитеатърът. И огромно красиво пристанище с крайбрежни алеи с палми. Умрели от жажда, нахълтахме в един магазин, но еврата ни вече не вървяха.

Последният ден от престоя ни. С Таня и Мария решаваме, че не ни се ходи на плажа. После пък си променяме решението. Отиваме. Ветровито. Крехкият ни китайски чадър се гъне около спиците си и за да не го гоним по плажа, го заравяме полулегнал в пясъка. При нас пристига една червенокоска от групата, към 40-50-годишна дебеланка, която винаги си наемаше шезлонг заедно със също тъй червенокоса приятелка.
– Къде видяхте пеликаните? – пита.
Мария (дъщеря ми) подробно й разказва, че идвали на края на плажа привечер, на групички, и Таня (другата ми дъщеря) ги снимала. Даже тръгва с Червенокоска да й покаже мястото.
– Абе, Марийче! Не бяха пеликани, а гларуси! – прошепва Таня зад гърба на Червенокоска.
– Опс! “Пеликани” ли казах? Имах предвид гларуси.
След известно мълчание:
– Ама тези двете толкова ли са глупави! Естествено, че на морето има гларуси!
До края на екскурзията гузно мълчим по въпроса с пеликаните. Може пък Червенокоска да се е задоволила с фотос на гларуси?

Вечерта преди отпътуването ни имаше земетресение. Четвърта степен по Рихтер. Бяхме в стаята на хотела и здраво ни разтресе. После токът спря. Това беше шегата на съдбата! По телевизията тъкмо съобщаваха, че България е сключила договор с Черна гора за износ на ток! Вечерята беше на свещи. Не знам как, вероятно на газ, ни бяха приготвили плескавици. И салата. В дните, когато ни даваха салата, не ни даваха десерт, и обратно. А салатата неизменно беше домати и лук, нарязани на много ситни кубчета. Отгоре – по една малка люта чушка.
Токът спря в целия град, но частните магазинчета изглежда имаха генератори. Така че вечерната ни разходка се проведе, както обичайно – по улиците – народ, магазините – работят. Само уличните лампи и жилищата не светеха.

Сбогуване с плажа

И накрая, последният ден. този път твърдо не ходихме на плажа. Събрахме си багажа и се излегнахме върху дюшеците (чаршафите ни ги събраха, за да ги перат) в гледане на телевизия. Едва на обед отпътувахме.
Идеята беше да направим толкова отлаганата обиколка на Подгорица, но Милчо така и не можа да намери начин да паркира буса, барабар с ремаркето, така че продължихме напред.

Отново спряхме в онова заведение с асмите и котката, в което бяхме на идване. Примрели от глад си поръчахме супа и питки хляб, които ни се сториха невероятно вкусни.
И отново – това уморително нощно пътуване през Сърбия. Мъжете непрекъснато говореха за печените прасенца, които ядоха на отиване, а Николай им пригласяше, че Якуб ни подарил две бутилки вино, с които трябва да полеем прасенцата, но май този път сбъркахме маршрута! Късно след полунощ спряхме на една бензиностанция. През прозореца се виждаше някакъв ресторант, в който хората играеха хоро. Милчо се опъна на две седалки и шефът му даде 2 часа да поспи. А Николай си занесе виното вкъщи да си го пие сам. Жалко! Можеха да се сетят да ни го сервират последната вечер, на свещите!

По обратният път вече Николай седна най-отзад, извади бутилка с твърд алкохол и реши, че е време да разпусне. Поведе разговор с двете червенокоски, които също пътуваха на задната седалка. Стана ясно, че имал млада жена с бебе, от втори брак, и голям син, който работи в Щатите. Чухме и биографията на Червенокоска номер две, чийто син се залюбил с по-дърта жена и отпрашил на морето, а тя, заедно с приятелката си обичали да обикалят по света и къде ли не били ходили. И т.н., и т. н.

Имах чувството, че колкото повече наближаваме към дома, толкова повече на другите не им се прибира. Ако зависеше от мен, след като минахме границата, на бегом щях да дотичам до нас. Но не! Последваха поредните дълги кафепиеници в долнопробни кафененца, които сигурно вечер се превръщат в кръчми!
Едва към обяд се дотътрихме до Стадиона.

Автор: Павлина Гатева
Снимки: Таня Гатева

Публикувано в категория: Албания . Тагове: , , , , Коментарите и trackbacks са забранени.

7 Коментари

  1. Изпратен 04.08.2012 на 14:51

    Преди 2 дни преминах през Албания, на връщане от Хърватска. Според мен тази страна трябва да се задраска от картата с туристическите дестинации.
    Още на влизане в страната на митницата видях как митничарите прибират пари от чакащите да преминат, като нарочно ги бавеха, за да им платят да ги пуснат. Много нагла корупция, такава не съм виждала никъде.
    На първото кръстовище ме очакваше следващата изненада- нямаше нито 1 знак, кръстовището беше голямо и всеки минаваше през него както му харесва. Нямам идея как преминахме без да катастрофираме. Никой в Албания не спазва пътни знаци, където ги има. На повечето места такива липсват. Хванахме един уж главен път за излизане от страната, който се оказа по-лош и от най-лошите наши пътища. Дупка до дупка и до дупката пак дупка. Никой в Албания не знае английски език и да разбереш дали си на правилният път е доста трудно. 30 км. на “главният” път ни отказаха и се върнахме обратно да търсим магистралата, която въпреки че е по-обходна като маршрут ни се стори по-правилното решение за пътуване през нощта. Магистрала обаче нямаше… Според Албанците понятието магистрала е твърде изкривено. Това, което видяхме беше обикновен път от типа на нашите главни. С дупки от време на време, но като цяло в доста по-задоволително състояние от планинските им главни пътища. Следващата изненада беше че 90 % от водачите на МПС карат на дълги светлини през нощта, а останалите 10 % без никакви светлини или само с 1 фар. Още едно чудо беше на тази така наречена магистрала, че се разминахме без произшествия. Мигачи в Албания не се ползват. Светофарите са само за украса. Наистина хора- ако искате да се насладите на прекрасна почивка НЕ ПРЕПОРЪЧВАМ АЛБАНИЯ КАТО ДЕСТИНАЦИЯ. Ние само преминахме от там и нямахме търпение да излезем от страната. Албания трябва да се прекръсти на Талибания, повярвайте ми.

  2. endi
    Изпратен 02.09.2011 на 15:41

    ако някои, някога иска да патува за в албания или му трябват вразки с албански тарговци да контактува с мен [email protected]

  3. Тони
    Изпратен 26.05.2011 на 14:37

    Кога сте ходили в тази държава? По- голям изрод от Вас едва ли има! Познавате ли лично някой, за да твърдите подобни неща?

  4. Любомир Богойчев
    Изпратен 25.05.2011 на 1:20

    Хора не се лъжете така.Албанците са най големите изроди в цяла Европа.Няма по груби гадове от тях.Позаинтересовайте се.На 1во време вижте какво става в Македония където 25% от населението е албанци.И на 2ро място ако се позаинтересовате повече ще видете, че са такива изверги не само македонските албанци ами всичките като правят такива мизерии навсякъде.
    С уважение…

  5. Tania
    Изпратен 24.06.2010 на 21:49

    Moje bi e vreme da preotkriem tazi strana i horata v neia….Vse pak sme na edna krachka ot neia, a imame dosta shodna, dori bih kazala i obshta istoria, makar i mnogo ot nas dori da ne predpolagame za tova. A edva li znaem i se zamisliame za mnogobroinite balgari jiveeshti i dnes tam…..neveroiatno, no fakt……., mai naistina e vreme da se pozamislim ….!!!

  6. Силвия
    Изпратен 07.01.2010 на 12:55

    Интересна статия, поздравления! Наистина се знае безкрайно малко за страна като Албания. Масовото мнение е отрицателно, без дори някой да си направи труда да посети страната и да види какво всъщност представлява. Развива се с такива темпове, че ако я посетите сега, след 6 месеца няма да я познаете :) Страхотно място, страхотни хора, страхотна кухня, природа…….

  7. Изпратен 11.10.2009 на 17:31

    Изумително е това, че знаем толкова малко за една страна, която е пред прага ни. Разбирам да не знаеш нищо за страни като Малайзия, Сингапур и пр., ама незнанието за нашите комшии ми се струва недопустимо в наши дни.

Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2021. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи