Ядранско мòре, Улцин

Онзи ден, впечатленията ми толкова буйно напираха да ти ги споделя, че не ти дадох дори възможност да гъкнеш. А въобще не бях си подредила мислите. И ето сега, вместо препускащи една през друга нахвърляни картини, опитвам се да подредя за теб това пътуване.

Тръгване – от Стадион “Васил Левски” в 6 вечерта. Оказваме се малка група – 17 човека, приютени на сянка под дърветата. Екскурзоводът (също и собственик на фирмата) – 50-60-годишен, но доста добре изглеждащ мъж, с орлов, малко хищен поглед и широкопола бяла шапка тип “Дон Корлеоне”, с бяла риза и гащи (панталони) до коленете, се беше дръпнал настрана от групата. По-късно разбрах, че сe казвал Николай. Пристигна и бусът (представи си маршрутка). С ремарке, в което наредихме багажите. Очакваше ни дълъг и много изморителен път през Сърбия за Черна гора. Малко преди да минем българската граница ни събраха по 30 лв. “за транспорт до плажа”. Съобщиха мимоходом и за “малка промяна” в програмата – ходене до Дубровник и до Тирана, всяко за по още 30 евра.

На сръбската граница – огромна многоредна опашка от коли от онези големите, пригодени за многодетни семейства. Турци ли бяха, албанци ли – не знам. От всяка кола се подаваха по 3-4 хлапета. Пътниците, нетърпеливи, сновяха напред-назад, но опашките не помръдваха сякаш. Един мюсюлманин извади килимчето си и по залез слънце се помоли на Аллах в междата между България и Сърбия.

Добре че екскурзоводът говореше сръбски и приятелски се разбра с изключително любознателния сръбски митничар. Обясни му, че сме туристи, че екскурзията ни струвала “200 еура” и включвала “доручак и вечеря”.

“Аз за същите пари мога да си намеря почивка с три яденета в Църна гора!” – възкликна митничарят.
Нейсе! Минахме границата!

Сърбия пропътувахме през нощта. Не по онзи път по река Лим, който бил по-хубав, между другото, но споменът за трагедията с българските деца караше явно туроператорите да са много внимателни.
Ти знаеш, че в тези автобуси сънят е накъсан и тежък.

Сепна ме среднощно спиране в някакво сръбско село, за да си почине шофьорът. Противно на всякакви Европейски норми, нямахме втори шофьор, който да сменя нашия. (Милчо му беше името).
Слязохме. Току що се беше изваляло, но не беше студено.

Без да ни обяснява, Николай, а след него и мъжката част на групата, хлътнаха в долнопробно крайпътно заведение. Ние, жените, пристъпяхме от крак на крак пред ярко осветената витрина, на която апетитно се мъдреше половинка добре опечено с кожичката прасе. Наблюдавахме как сърбинът реже порции със специална гилотинка и ги мери на кантарчето, но не могат да ме накарат в един през нощта да ям, та дори и печено прасенце!
Минаването на сръбско-черногорската граница ми е в просъница. Дойдох на себе си едва към седем (тяхно време – шест), когато спряхме до една бензиностанция за кафе. По-точно, разсъни ме мирисът на кафе, което някои ранобудници слязоха да си купят.

Следваща спирка – около обяд, пак в крайпътно заведение. Тук вече слязохме всички, настанихме се в двора, покрит с асма и, пиейки кафе, се забавлявахме с бездомно коте, което се умилкваше около масите.
Местният език е доста разбираем. Някаква разновидност на сръбския с характерно омекотяване на някои думи – “млиеко”.
Едно кафе – 80 евроцента. Чудехме се дали е прието да се дава бакшиш и за всеки случай оставихме. Келнерът изглеждаше доста учуден и понечи да ни го върне. По-нататък не сме давали никакви бакшиши.

Пътят до крайната ни дестинация Улцин е планински, през Динарските Алпи. Минавахме през свежозелени кичести широколистни и смесени гори. Както ни обясни Николай, каньонът на река Тара е вторият по големина каньон, след Гранд каньон в Щатите. Името “Монте негро” било дадено от италианците заради черните борове. Такива май не видяхме. А в Конституцията на страната пишело, че Черна гора е “… и екологично чиста република”. Дано да я запазят такава!

Николай се опита да използва високоговорителя, който, както и видеото, (както и климатикът, впрочем!), не работеше. (“Индийски климатик”, както го нарече по-късно една приятелка). Но все пак успяхме да чуем беседата за Черна гора – последната от отделилите се от Сърбия бивши югославски републики. (След референдум, 55% от населението гласували за отцепването.) И, както се изрази една от спътничките ни: “Не е член на ЕС, но се е самоприела за такава и затова валутата й е евро”. Черна гора е един от четирите региона с висока концентрация на албанци. Другите са: държавите Албания (естествено) и Косово и областта Йоанина в Гърция.
Оказа се, че имало и исторически връзки между България и Черна гора! От общо четиримата канонизирани черногорски светци, първият – Владимир, бил внук на Самуил. Родствена връзка с черногорци имаме и по линията на царица Йоана.

Само пътьом минахме през Подгорица – сегашната столица на Черна гора. (Бившата столица е Цетине). Подгорица е нов град. Старите сгради са били сринати през войната. Има приятен провинциален вид с ниските си блокчета и сенчести почти безлюдни булеварди. На мен ми заприлича донякъде на Димитровград. В последните години руснаците направо полудели да си купуват жилища тук. Цените вървят от 2000 евро на квадратен метър нагоре, както се виждаше от билбордовете, офериращи директно на руски.
Около два следобед най-после се добрахме до Улцин.

Хотел “Лондон” се оказа двуетажна бяла ъглова сграда, отпред с кафене. Туристите от предишната смяна, строени с багажите, чакаха да отпътуват. Бяха доста по-многобройни от нас – един голям автобус.
Седнахме на масичките отвън (Страшна жега. Сигурно над 35 градуса.) и услужливите келнери веднага дотичаха. Якуб, собственикът на хотела, любезно обикаляше около туристите, разговаряше с тях и им помагаше с багажите. То бяха прегръдки, то бяха целувки с туристите от предишната смяна! “Явно добре са се представили” – весело изкоментирахме по-късно.Това лято за пръв път в Улцин имало организирани български туристи. Дотогава градът е посещаван главно от англичани.
Якуб качи и нашия куфар по стръмните стълби до втория етаж. Имаше стълби и за още по-нагоре – до трети етаж, който все още не бе построен. Вероятно – за другото лято хотелът щеше да бъде триетажен.
Стаята – с бели стени. Абстрактна картина (абсолютно същата имаше в коридора и няма да се учудя, ако я има и по другите стаи). Хладилник. Телевизор. Климатик. Баня. (От София ме бяха предупредили, че има проблем с кърпите, така че си носехме.) Малък балкон с масичка и столове и сушилка за банския. И на 10 сантиметра по-нататък – стена! От друг хотел, почти залепен до нашия. Стената на другия хотел също беше бяла, така че сутрин се събуждах в млечна белота.

Много забележки имам към хотела, в който бяхме. На първо място – храната. Закуските тип “континентална” ми напомняха (и не само на мен) за ученически лагер, на който ти сервират малко масло, малко салам, малко кашкавал и много хляб. И на кой може да му хрумне гениалната мисъл да предлага на възрастни хора, като нас, избор между чай и прясно мляко? То верно, че имахме две деца в групата, ама това беше единственият избор, който можехме да правим от менюто. Ние, старите кафеджии, естествено, всеки ден си купувахме кафе. Само веднъж ни дадоха домашни баници с месо – доста тежки според мен при 40 градусовата жега. Същия този ден беше екскурзията до Дубровник. И как не се сетиха, при наличие на толкова много плодове, да ги включват в менюто? О, само първия ден за десерт ни дадоха по 2 сливи на човек!

Другите забележки са: естествено – липсата на кърпи, естествено – стената в прозореца, естествено – липса на кошчета за боклук… В никакъв случай не беше три звезди, както го бе обявил онзи мошеник Николай в рекламната диплянка!
Но пък собствениците бяха много любезни. Жената готвеше в малката кухничка, за да ни сервира вечерите в кафенето (нямаше салон за хранене); синът ни сервираше… Така и не разбрахме как се казва това момче, макар че го питахме. Невисоко, русоляво, слабо. Едната вечер то се доближи до масата и ме покани на рок парти. Макар да се обърна към мен, предположих, че поканата се отнася главно до Таня и Мария, които му бяха връстнички. Така че нея вечер ги оставих тях двете в неговата компания, а аз се прибрах в стаята. Момчето свирело в заведение на плажа, което било на леля му, в група с фамозното заглавие: “The Sexy Very Much Band”. Иначе следвало право в Подгорица. Симпатично, сдържано момче, с което всяка майка спокойно би пуснала дъщеря си. Предполагам (надявам се), че повечето черногорци са такива.
След като се настанихме и отпочинахме, се строихме отново в кафенето, за да ни заведат до местната забележителност – крепостта.

Самият Улцин е разположен в хълмиста местност. Сградите са ниски. Радко триетажни. В светли цветове и невероятни красиви нацъфтели зокуми и глицинии. Особено глицинии! Огромни лилави гугли, съставени от множество цветове, тежко накланящи клоните на храста. Една от нашите твърдеше, че се наричали “радедорми”, което много ме разсмя. (“Радедорм” е лекарство за сън). Но тя беше твърдо убедена. това ме накара по-късно да проверя по интернет.

По улицата магазинчетата за сувенири са едно до друго. Като във всеки курортен град. Надписите са на два езика – сръбски и албански. Много плодове. Много стекове с безалкохолни, струпани направо на тротоара. Много магазини за месо! При тази жега! Разгадах, че “месо” на албански е “mish”. Много банки и банкомати. Много интернет-кафета, в които направо от улицата се влиза в помещения с размер на гараж, с 20-тина компютъра един до друг. Не видях да пише колко струва, но си спомних, че в Хърватска, например, беше много скъпо за нас.

Щяхме да посетим църквата “Св. Мария” – денят бе Богоявление и Николай смяташе, че имало служба. Само че църквата се оказа заключена. Жалко! Такава хубава беседа ни дръпна Николай по въпросите на религията! Съвременното схващане било, че Мария нито е умирала, нито се възнасяла на небето, а просто била заспала…
Шест следобед. Точно в този момент от джамията се разнесе протяжна песен.

Църквата, заедно с гробището, се намираше до крепостните стени. Като всяка крепост, и тази в Улцин е разположена на върха на хълм, откъдето се вижда морето. През Средновековието Улцин е бил пиратски град. Основният му поминък бил търговията с роби. Осъществявала се е на каменния площад в центъра на крепостта, около който и до сега стоят килиите, в които са затваряни робите. В една от тези килии, най-крайната, пет години от живота си е прекарал самият Сервантес. И докато чакал семейството му да събере откупа, вече обмислял сюжета на “Дон Кихот”. Дори за Дулцинея се предполага, че името й е възможно да е свързано с Улцин.

Друг именит обитател на крепостта през Средновековието е Сабатай Цви – евреинът, реформирал “Талмуда”. В тези смутни времена със сблъсък на религии, в които живял, той мъдро прозрял, че човек може да приеме мюсюлманство, или православие, или католицизъм, и пак да остане в същността си евреин. Това безспорно е допринесло и за доброто интегриране на евреите по целия свят.

От крепостта слязохме на Малий плаж (или май беше Мала плажа?), на брега на “Ядранско мОре”. Хубаво е, че Николай използваше местните названия! Наистина, плажната ивица беше много малко, но затова пък – с гъсто налягали туристи.
Прибрахме се по тъмно, следвайки кривите стръмни улички с многобройни магазинчета, сред които е невъзможно да се изгубиш, защото водеха все към нашия хотел.

“По програма” ходехме на Велика плажа. Сутрин от 8 до 12 и следобед от 4 до 7. Велика плажа е на около 15 км от Улцин, но Милчо имаше за задача да ни вози насам-натам. Горкият Милчо! (Дебеличко момче, нямаше 30 според мен, със “златен” ланец, дебел два пръста на шията…) Толкова му беше зле от слънцето, ама нямаше как да се скатае! Нали е на работа! Не си носеше ни чадър, нито дори кърпа, за да поседне на пясъка. Току се присламчваше към някой от нас, мяташе тениската си и клякаше на нея.

В сравнение с Мала плажа (в самия Улцин), посетителите на велика плажа са немногобройни. Плажът е покрит с много фин и приятен пясък; казаха, че бил полезен за ревматични заболявания. Невероятно удоволствие е да стъпваш по него! Плажната ивица е разделена на малки “владения”, стопанисвани от заведения (съвсем не толкова многобройни, както в България). Пред всяко заведение – чадъри и шезлонги. Наемът на два шезлонга и един чадър – 4 евро на ден. Можеш да си забиеш и собствен чадър, и в такъв случай нищо не плащаш. Ядранското мОре тук е страшно студено! Въпреки 40-градусовия пек, нагазвайки в него, крайниците ти биват сковавани от исхемична болка. Но пък водата е толкова бистра! Никакви водорасли. Никакви миди. Никакви найлонови боклуци или мазни петна от плажуващи. Ако се вгледаш по-внимателно, виждаш полупрозрачни 8 сантиметрови рибки и малки рачета, вървящи настрани по дъното. Местните хора не обичали да плуват, каза Николай. Не ги бивало и в пиенето. (Това не смятам, че им е кусур).

Милчо винаги ни докарваше до “Темпико”. Така пишеше на табелата, окачена на П-образни пръти, напомняща ми на бесилка от уестърните. Завивахме от главния път и продължавахме покрай поляни с два метра трева. Николай ни обясни, че черногорци очаквали “крупни инвеститори”, на които да продадат тези девствени крайплажни ивици и в никакъв случай не били съгласни да разпродават “на парче”. За това и всичко бе толкова запустяло. Само дето гледката се загрозяваше от импровизирани сметища, смачкали на места високите треви – купчини боклуци, пакетирани в найлонови торби. Язък им за “екологично чистата република”! Впрочем, проблем с боклука се забелязва и в самия Улцин. Няма кошчета за смет. Контейнерите, доколкото ги има, преливат. Вероятно някой не е преценил, че с увеличаване на туристите боклукът добива застрашителни размери. “Ма то е така, щото не е приватно!” – според Якуб. Няма значение “приватно” или “не”!

Съвсем наблизо до нашия плаж река Бояна се влива в Адриатическо море. Понякога туристически корабчета се приближаваха до брега и по високоговорителя разбирахме, че срещу 4 евро можем да отидем до плажа на река Бояна – най-големия нудистки плаж, както ни информира Николай. Много се забавлявахме с тази покана. Сякаш по високоговорителя крещяха : “Елате да видите голи задници срещу 4 евро!”.

Туристическият ни пакет включваше закуска и вечеря. Обедите трябваше да си подсигуряваме сами. Край плажа имаше много приятни заведения, не много скъпи (една кола – 1.50, една салата – 3 евро), но беше такава жега, че не ни беше до ядене. Все пак, единия ден ни заведоха “на рибен ресторант”. Още от София в Агенцията ни проглушиха ушите с невероятната рибена чорба, която сме щели да опитаме. Излишно е да споменавам, че екскурзоводът ни е на някакъв процент от сметката, която щяхме да реализираме във въпросното заведение.

И така, Милчо ни натовари на буса и ни откара до рибния ресторант. Седнахме на дървената тераса над река Бояна. Веднага дотичаха келнерите с колички, отрупани с прясна риба.

Едно парче риба – 30 евро, както се оказа после, а не 1 килограм 30 евро, както пишеше в менюто. Щото като си го изял вече, иди че доказвай колко грама е било. Но не съжалявам, че си поръчахме! Невероятна вкуснотия! Лаврак мисля че беше. А прословутата рибена чорба от по 2 евро се сервираше в менче, окачено на стойка, от която с черпак си сипваш колкото ти душа иска. Гъста и мазна, червеникава на цвят.

О! И нещо невероятно красиво, което видяхме по реката – калимери! Ти знаеше ли какво представлявали калимерите?

Живописни рибарски бараки от дъски и тенекии, разположени върху дървени мостчета. Огромни извити пръти като спици на гигантски чадъри служат за залавяне на рибарските мрежи, потопени в Бояна. Чудехме се, дали през зимата се живее в тези калимери, но най-вероятно – да. Климатът през зимата тук е мек.

Разказът продължава с Дубровник и Албания. Очаквайте следващите части.

Автор: Павлина Гатева
Снимки: Таня Гатева