С автомобил от Беларус до Японско море, през Монголия (3.1)

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Забайкалския край в Русия

След едночасовата проверка на монголския граничен КПП, войникът на изхода отвори плъзгаща се врата, застана мирно и ми козируваше докато напусках територията на Монголия. Руският граничен пункт „Соловьовск“ беше само на стотина метра и влизайки в него изпитах особено чувство, сякаш се връщах в цивилизацията от някакъв друг свят. Вероятно защото вече нямаше да се губя по пътищата и щях да карам по такива с покритие. Така също, сега нямаше езикова бариера и можех да се разбирам с хората. Руските гранични и митнически служители се престараха като ми проверяваха колата, багажа и документите в продължение на близо час и половина. Дори на кантар претеглиха личния ми багаж, защото свободно съм можел да пренасям вещи с тегло до 35 килограма. През целия следобед бях единствения, който преминава монголско-руската граница и реших, че ме проверяват толкова много защото трябва да си оправдаят заплатите.

След граничния КПП при Соловьовск, първата ми спирка беше градчето Борзя, в което нямаше нищо впечатляващо. Единствено на бензиностанцията се стъписах от цените на горивата, които бяха с около 15% по-високи отколкото когато напусках страната при Алтай. Попитах дали има повишение на ценовото равнище на горивата в Русия, но ми обясниха, че такова няма. Просто при тях в Забайкалския край цените са по-високи. Високи е нещо относително, тъй като в Русия средните цени на бензин, дизел и газ бяха 2 пъти по-ниски от съответните цени в източноевропейските държави.


При селището Мирная спрях да си купя нещо за вечеря от един крайпътен магазин. Тъй като вече се стъмваше, попитах собственика мога ли да пренощувам на паркинга до магазина. Естествено, че можеше. Пък като се заприказвахме с този човек, казваше се Виктор. Седнахме вътре на масата с хапване и пийване, както си му е редът. Повече от 4 часа коментирахме въпроси от политиката, икономиката, живота през последните десетилетия и какво ли още не. Например, когато му казах, че сервираната от него сланина е страхотна на вкус, докато нашата в България почти не става за ядене, той ми обясни причината. Според него ние храним прасетата с изкуствени смески с добавки, поради което месото им не е добро. Те хранели прасетата с натурално зърно, за чието производство не се ползват торове. Поради тази причина месото и сланината ставали много по вкусни. Интересна ми стана и една друга негова теория. Според Виктор в живота мъжът е хищник, а жената е жертва. Както хищникът в природата гони жертвата си, така настървено и мъжът преследва жената, докато я покори. Жал ми стана за продавачката, младо момиче на име Татяна. Тя чакаше Виктор да я закара до в къщи и явно скучаеше около нас. Разделихме след полунощ полузаспали.

На зазоряване продължих през Забайкалския край. Негов административен център е град Чита, но разглеждането му оставих за на връщане. Територията на региона е над 430 хил. км² (1,2 пъти площта на Германия), но населението е само 1,1 милиона (74 пъти по-малко от Германия). Въпреки че южната част в миналото е била монголска територия, днес бурятите (сродни с монголците) са под 10% от населението. Те са повече на юг, в така наречения Агински Бурятски окръг. Жителите намаляват, тъй като жизненият стандарт е доста по-нисък от средния за Русия. С изключение на големите центрове като Чита и Агинское, в останалите градове и села си личеше, че се живее сравнително бедно. Там шофирах и по пътища без асфалтово покритие, а само трамбован чакъл. В сравнение с монголските пътища те бяха прекрасни и по тях се подържаше скорост 50-80 км./час. Такива участъци имаше по направленията Соловьовск-Борзя и Моготуй-Шилка-Нерчинск. Останалите пътища бяха нови с добро асфалтово покритие. Забайкалският край е сравнително богат на природни ресурси: сребро, цветни метали, различни ценни изкопаеми, желязна руда, въглища. В исторически аспект местните племена са практикували шаманизма, а в периода 13-16 век се установява будистката религия. От 17-ти век в региона започва да се заселва рускоезично население, с което навлиза и източноправославното християнство. През 1741 година будизма е признат за официална религия в Русия.

Пресякох река Онон, която се смята свещена за будистите и за монголците.

На около 300 километра югоизточно, край бреговете на тази река се е родил Темуджин, бъдещият Чингис хан.
Исках да посетя будисткия манастир (дацан) в Цугол, но поради липсата на указателни табели не го намерих. А пък рано сутринта нямаше автомобили и хора, за да попитам някого накъде е този манастир.

Пристигнах в Агинское, когато започваше работния ден. Първата ми задача беше да намеря автомивка, защото автомобилът ми беше пълен с килограми монголска прах. Като видя колко е мръсен, собственичката на автомивката ми поиска цена за почистване три пъти по-висока от официалната. Съгласих се при условие, че ще си изчистя от прахта всяка една вещ, ще си изпера дрехите и ще се изкъпя на мивката. Повече от 3 часа ми отне цялостното хигиенизиране.

Градчето Агинское е с население по-малко от 20 хиляди и е център на Агинския Бурятски окръг. Разположено е край река Ага. Централната част се оказа добре устроена и много приятна за разходка.

В градския музей експозицията беше доста богата и интересна.

В този музей лично мен ме впечатли най много подвигът на моряка от Тихоокеанския флот Алдар Цыденжапов. През 2010 година, при възникнал пожар спасява другарите си от екипажа и подводната лодка. Самият той загива само 19-годишен. Посмъртно му е присвоено званието Герой на Руската федерация.

Близо до града е разположен Агинския дацан. Така се наричат будистките манастири – дацан.
По пътя към манастира преживях най-големия конфликт по време на пътуването ми. На малка бензиностанция заредих с гориво и тръгнах с Опела на заден ход към близката сянка. Не съм видял ниска шахта, с бронята я ударих и няколко тухли паднаха. Вината беше изцяло моя. Бензинджията ми се развика и поиска да възстановя щетите. Подредих обратно падналите тухли, но младежът каза, че трябва да се вика зидар. Поиска да му платя за иззиждането. Тогава му обясних, че имам застраховка, която покрива всякакви причинени от мен щети. Казах му да извика полиция, която да състави протокол и на тази база моят застраховател ще изплати щетите. Обясних, че няма да плащам два пъти за едно и също – веднъж застраховка, а втори път и щета, за която важи тази застраховка. След като се убеди, че ще чакам полиция за съставяне на протокол и няма да получи от мен пари, младежът каза да се разделяме и „станалото станало“.

Агинският дацан е действащ манастир, основан през 1811 година.

На връщане от манастира минах през един автосервиз за да ми заварят откъсналото се в Монголия ауспухно гърне. Механикът каза, че е безсмислено да се заварява защото бързо пак ще се откъсне. Само привърза изпускателните тръби към носача на амортесьора за да не висят. За тази работа ми поиска фантастични пари, равностойни на 10 евро. Обясних му, че това е безбожно скъпо и че работата струва 2 до 4 евро. Той се съгласи на 4 евро, платих му и продължих.

По пътя на изток пресякох пълноводната река Шилка.

Пренощувах в малкото градче Шилка. Рано сутринта имаше мъгла, но това не ми попречи да го разгледам. Видя ми се сравнително бедно и неблагоустроено населено място. Стана ми интересен голям билборд с разяснителен надпис за контрола на лекарствените цени: „Цените на лекарствата под контрола на държавата“.

Град Нерчинск сега е с 15 хиляди жители, но в миналото е бил голям търговски и индустриален център. Основан е в средата на 17-ти век и бързо се разраства в резултат на търговията между Китай и Русия. През 1689 година тук е подписан така наречения Нерченски договор с Китай.

Регионът преживява промишлена революция през втората половина на 19-ти век в резултат на разработката на залежите от сребро. Предприятията са предимно в ръцете на местния индустриалец Михаил Бутин, който забогатява бързо и си построява голям дворец в Нерчинск. След Октомврийската революция от 1917 година дворецът е национализиран. Както и повечето други дворци в страната, той е превърнат в музей със свободен достъп за всички. Музеят съдържа луксозното обзавеждане на Бутин, както и множество артефакти от развитието на региона. Сред основните музейни забележителности е огледалото в залата за приеми, което някога е било най-голямото в света. Бутин си го харесва на световното изложение в Париж през 1878 година. Купува го и го пренася по морета и реки до двореца си в Нерчинск.

След Нерчинск излязах на главния път, свързващ Чита с Хабаровск и носещ името „Амур“. Голяма част от него е новопостроена. Лошото е, че имаше участъци, които са се нагънали вълнообразно и по тях автомобилът се издигаше и спускаше като лодка по вълни.

През южната част на Руския Далечен изток

Руският Далечен изток заема северо-източната част на азиатския континент. Русия завладява тези територии през 17-ти век. Местните племена по поречието на Амур се считали за китайски поданици и опитът за покоряването им води до военни стълкновения с империята Цин (Китай). Руско-китайският конфликт приключва с подписването на Нерченския договор през 1689 година. В средата на 19-ти век китайската империя Цин отслабва в резултат на водените войни с Англия и Франция в южната й част. Възползвайки се от ситуацията Русия завладява северо-източните китайски територии. Тук мога да вмъкна, че един век по-рано Руската империя е присъединила Аляска, достигнала е Хаваите и е започнала да колонизира северо-западното крайбрежие на Америка. Дори в Калифорния е основано руското укрепено селище Форт Рос. През 1867 година Русия продава Аляска на Съединените американски щати за 7,2 милиона долара.

Наличието на богати природни ресурси, както и близостта до Япония, САЩ и Китай, способстват за бързото икономическо развитие на региона от втората половина на 19-ти век. Ускорената индустриализация на Съветския съюз, започнала от 30-те години на 20-ти век, се отразява положително върху стопанския растеж в Далечния изток. След икономическия спад през 90-те години на миналия век са налице положителни промени в икономиката, демографията и жизненото равнище. Брутният вътрешен продукт на едно лице от региона е по-голям с една пета от средното за Русия равнище. Темповете на икономическо развитие са по-високи от средните за страната. Ако в Русия промишленото производство сега е 80% от равнището през 1990 година, то за Далечния изток същото е 105%. Като икономист по професия не мога да пропусна такива данни и показатели.


Средното жизнено равнище в региона е с около 1/8 по-високо от това за страната като цяло. Това означава стандарт на живота близък до този в Чехия и Естония, например. Като пътуващ с автомобил турист ми направи впечатление голямото количество леки автомобили. Преобладаващата част от тях бяха японско производство, с десен волан (в Япония автомобилното движение е от лявата страна, както във Великобритания).

Целият регион е с площ 6,17 милиона км². Тази територия превишава 17 пъти размерите на Германия. Населението, обаче, е само 6,3 милиона души, т.е. 13 пъти по-малко от жителите на Германия.

Пропътувах и разгледах единствено южната част на Руския Далечен изток.

Теренът в преобладаващата си част беше планински и полупланински. Това правеше пътуването по-приятно отколкото през еднообразните равнини на Западен Сибир и европейската част на Русия.

Една сутрин потеглих по тъмно и докато се разсънвах зад волана внезапно видях на пътя пред мен тъмен силует. Натиснах спирачките и фаровете ми осветиха сърна, която се затича напред по осветената част от пътното платно. Докато намалявах скоростта настигнах сърната и я ударих отзад. Изплаших се, че ще я сгазя, но удара я изхвърли настрани. Тя се задържа изправена и избяга в гората куцукайки. Въздъхнах с облекчение, че животното успя да се спаси.

В Далечния изток понятията за разстояния са различни от нашите в Европа, което се вижда на долната снимка.

При прехода през този регион се сблъсках с най-грубото отношение по време на всичките ми пътешествия. Това стана в един хотел, където исках да се изкъпя. По принцип, на доста от крайпътните зони за отдих в Русия освен заведения за хранене има и душове, където пътуващите могат да се изкъпят. В далекоизточния регион баните край пътя бяха изключение, а пък се чувствах много мръсен и ми трябваше душ. На един паркинг банята не работеше. Копнеещ за чистота след няколко часа с надежда спрях до крайпътен хотел. Казаха ми, че за ползването на душа отговаря някоя си Наташа. Открих я да чисти по коридорите и като разбра за какво я търся ми каза троснато да изчакам. Чаках, чаках, но Наташа не се появяваше. Намерих я на втория етаж и я попитах защо трябва да чакам толкова дълго, след като съм клиент и искам да й дам пари. Тя захвърли прахосмукачката и започна нещо да ми вика. Обясних й, че първо съм със слухови апарати и чувам лошо, и че второ съм чужденец и не разбирам добре по руски. Съответно нищо не ми е ясно от нейните викове. Тогава тази около 35-годишна жена отиде до съседния вход и влезе в него, а пък аз изчаках отвън. След половин минута тя гневна се показа и пак започна да ми вика, че вместо да отида с нея за да ме заведе до банята съм стоял пред входа. Повече не издържах. Казах й, че не мога да търпя нейното грубо отношение и викове, и че се отказвам от ползването на душа.

Грубостта и простащината на тази млада жена Наташа беше някакво изключение. За хората в Далечния изток мога да кажа, че ми се сториха по-сърдечни и отзивчиви отколкото в останалата част на страната. На другите места когато питах за дадена посока ми обясняваха любезно, докато на изток в много случаи тръгваха с автомобилите си пред моя Опел и ме завеждаха до търсеното място. Много ми се радваха, че съм пропътувал хиляди километри от Европа, за да разглеждам местните забележителности. Най-честата реакция беше: „От България! О, братя славяни!“.

Хабаровск е втория по големина руски далекоизточен град. Носи името на пътешественика и изследователя от 17-ти век Ерофей Хабаров. Основан е като военно селище през 1858 година, а от 1880 година е град. По време на Гражданската война, през 1920 година е окупиран от японската армия. През 30-те години на миналия век започва ускорена индустриализация на града и региона. Развиват се химическата и електротехническата промишленост, енергетиката, корабостроенето и машиностроенето. Сега работят около 20 големи промишлени предприятия, а трите електроцентрали са на природен газ. Тук се намира Далекоизточното отделение на Руската академия на науките. Висшите учебни заведения са над 20 на брой.

Хабаровск е разположен на река Амур, на 25 километра от границата с Китай. Днес населението му е над 600 хиляди жители. Градът се развива и като туристически център, разполагащ с 40 големи хотела. Преобладават туристите от Китай и Япония.

След като преминах по огромен мост над река Амур започнах да следя табелите, за да не пропусна отклонението за центъра. Такава табела, обаче, не видях. Вероятно са решили, че автотуристите, които се нуждаят от указания не са много и не си струва да слагат табели за тях. Появиха се надписи за посока към Комсомолск на Амур, който е на повече от 400 километра североизточно от Хабаровск. Налагаше се да приложа изпитания метод с питане. Спрях до един голям автосервиз и попитах първия срещнат човек за посоката към центъра. Това беше симпатичен 25-годишен младеж, който като разбра, че съм от България ми каза да изчакам малко. След като плати на касата и си изкара колата от ремонтното хале, ме попита какво точно ми трябва, хотел или нещо друго. Вече беше следобед и исках първо да разгледам Регионалния исторически музей, или както им казват в Русия – Краеведчески. В пътеводителя ми пишеше, че това е най-атрактивния от музеите в града. Обясних му, че търся този музей. Младежът каза да карам след него за да ме заведе до музея. Повече от 10 километра следвах автомобила му по булевардите, кръстовищата и светофарите. На едно място полицаи го спряха за проверка, а пък аз го изчаках отстрани. След документите му, провериха и нивото на изгорелите газове с мобилен детектор. Впечатлиха ме високите изисквания към техническата изправност на автомобилите. Благодарен бях на случайността, че не провериха Опела ми, защото още от Монголия карах с откъснато ауспухно гърне. Накрая спряхме на паркинга при музея. Благодарих на този отзивчив интелигентен младеж и му подарих малко сувенирче от България.

Музейните зали бяха в две сгради – стара и нова. Експонатите, отразяващи развитието на региона от праисторически времена до наши дни, бяха чудесно подбрани. Най-забележителното нещо се оказа панорамата, посветена на битката при Волочаевка през зимата на 1922 година, по времето на Гражданската война. Тази панорама е аналогична на нашата в Плевен и на Бородинската в Москва.

Обикалях музейните експонати до затварянето на музея. Разходих се по крайбрежната паркова зона, която беше пълна с хора. Трудно преодолях изкушението да се изкъпя в река Амур. Оставаха ми 3 часа светло време и предпочетох да разглеждам града.

Хабаровск се оказа изключително приятен съвременен град със запазени исторически сгради и много ново строителство. Казват, че бил от най-скъпите градове в Русия. Убедих се в това като си купих хот-дог за цели 2 евро.

Към полунощ се прибрах при автомобила, който беше останал единствен на паркинга. Там не ми хареса като място за нощувка, огледах наоколо и си набелязах място в края на паркинга пред хотел „Интурист“. Попитах младежите от охраната на хотела има ли проблем да пренощувам на паркинга. Единият от тях каза, че ще ми пази мястото, което съм харесал, и веднага премести там личния си автомобил. След няколко минути докарах Опела и охранителят освободи избраното от мен паркомясто. Още един пример за отзивчивостта на хората в далечния изток.

В ранни зори потеглих в посока Владивосток, но ми трябваше близо час докато изляза от града. Пътят на юг беше разположен на 20-30 километра от река Усури, по която преминава границата с Китай. Реката извира от южната част на планината Сихоте Алин. Тази планинска верига е разположена по протежение на тихоокеанското крайбрежие и е дълга 1200 километра.

Привечер стигнах до град Спасск-Дальний (43 хил. жители). Единствената причина да го посетя беше тази, че там са се водили заключителните сражения в края на Гражданската война през 1922 година.

На постамента под паметника беше изписан стих от популярен военен марш от времето на Гражданската война в Далечния изток: „И останутся как сказка, как манящие огни, штурмовые ночи Спасска …“ (Като в приказка ще останат нощите, през които щурмувахме Спаск).

В началото на града попитах един млад мъж зад волана на Форд накъде е центъра. Той ми каза да карам след него и спряхме на площада пред гарата. На въпроса му какво ме интересува му обясних, че искам да разгледам града докато е още светло. Той каза, че времето е малко и ще ме разведе с неговия автомобил. Качих се във Форда и се запознахме. Мъжът се казваше Евгени, беше около 35 годишен и се прибираше от работа. Обиколихме централната част на града и през това време Евгени ме запознаваше със забележителностите. Показа ми няколко сгради, построени от японците в началото на 20-те години, когато регионът е бил под тяхна окупация. Обясни ми, че преди е имало няколко промишлени предприятия, но сега са разрушени като оборудването им е отишло за скрап. Останал е да работи само циментовия завод, но и той оцелява трудно защото конкуренцията от Китай е голяма. Отидохме до паметник от времето на Първата световна война, намиращ се извън централната част. Там е имало лагер за германски, австро-унгарски и турски военнопленници. В памет на починалите в лагера е издигнат паметника, на който имаше три надписа. На немски бяха надписите за германските и австрийски военнопленници. На турски с арабски букви беше надписа за турските военнопленници.

Докато обикаляхме града с Евгени съпругата му звъня 2-3 пъти по телефона за да го подсети какво трябва да купи и да се прибира в къщи. Той й обясняваше, че ще направи всичко, но сега е с турист от България, на когото трябва да покаже забележителностите. Този мъж имаше и малко дете, но явно се чувстваше длъжен да ми помогне. Накрая му подарих малък български сувенир, а в отговор той извади от Форда и ми подари комплект за ремонт на безкамерни гуми. Разделихме се като приятели.

Усурийск има близо 170 хиляди жители. В града е развита предимно леката промишленост, хранително-вкусовата промишленост и производството на стоки за дома. От архитектурна гледна точка преобладават сградите от съветско време и не видях нещо, което да ме впечатли. Преди да достигна този град и региона в съзнанието ми беше останало понятието Усурийски тигър.

Разгледах централната част на Усурийск рано сутринта. Тъй като косата ми беше станала доста дълга бях решил, че в този град ще се подстрижа. Обиколих три фризьорски салона в центъра, за да проуча цените. Те бяха еднакви навсякъде и ми се сториха доста високи – 7,50 евро за измиване на косата и подстригване. В третия салон фризьорката ми се видя по-опитна и се оставих в ръцете й. Това беше „Салон красоты Клеопатра“. Всъщност, в Русия на фризьорските салони казват Салон за красота.

Докато обяснявах на фризьорката как искам да ме подстриже научих руска дума, която вероятно никога няма да ми потрябва – „окольцовать“. Младата жена ми обясни, че така се казва на руски оформянето на мъжката прическа около ушите и врата.

„И на Тихом океане свой закончили поход.“ („И на Тихия океан завършиха своя поход.“). Това са последните стихове от популярния руски военен марш от времето на Гражданската война в Далечния изток.

След подстригването в Усурийск имах една единствена цел – да се изкъпя в Японско море.
Минах транзит през градовете Артьом, Шкотово и Фокино, разположени покрай Усурийския залив. Видях отбивка за селището Дунай (Дунав), чието наименование ми стана интересно. На картата ми то беше разположено на залив с оргиналното име Разбойник. Попитах един човек къде има хубави плажове. Той ми препоръча да продължа направо и след 5 километра пътят минавал покрай морския бряг, където ще видя няколко плажа. Подминах първите такива, след което се отбих надясно и през едно вилно селище излязох с Опела на плаж с едър пясък и камъчета. Направих първото си къпане в Японско море. Чувствах се невероятно докато плувах. Беше 1-ви септември и водата се оказа топла както по нашето южно Черноморие по това време. На плажа се запознах със семейство млади руснаци, които доста ми се зачудиха защо от България съм минал хиляди километри за да дойда на този плаж. Пошегувах се, че нашето Черно море ми е омръзнало и съм решил да видя как е на тяхното Японско море.

Следващата ми спирка беше Ливадия. Това градче с 13 хиляди жители носи същото име като курорта в южната част на Кримския полуостров.

Самото селище не впечатляваше с нищо особено, дори около пристанището ми изглеждаше доста занемарено. Най-хубавото нещо тук са няколкото плажа в района на Ливадия. Те бяха с чист пясък и заобиколени от зелени хълмове. До най-дългия плаж е Ливадийското езеро, което е отделено от морето с голяма пясъчната ивица и насипът на пътя. Първо обиколих цялото крайбрежие между селищата Южно-морской и Анна.
Направи ми впечатление, че там няма масово застрояване с нови големи хотели, както е по нашето Черноморие. Имаше предимно бунгала и малки къщи. Много почиващи къмпингуваха на пясъка, където бяха паркирали автомобилите и опънали палатките си. Изглежда активният курортен сезон приключваше и децата трябваше да тръгват на училище. В Русия учебната година започва в началото на септември. Към края на деня много почиващи събираха палатките си и потегляха.

Допускането на автомобил на пясъка струваше 2 евро, а опъването на палатка 3 евро. Общо за 5 евро на денонощие едно семейство можеше да почива на морския бряг.

Избрах си място до плажа, където да пренощувам и паркирах Опела. Можех да платя 2 евро и да отида с автомобила до морето. Не посмях защото щях да потеглям рано сутринта, а ако затънех в пясъка трябваше да будя хората от палатките за да ме бутат.
Влязох в морето на залез слънце и дълго плувах в спокойната и топла вода.

Следващата сутрин потеглих към Находка още на зазоряване.
Находка е пристанищен град с близо 160 хиляди жители. Основан е през 1864 година, но става град едва пред 1950 година. Икономиката е свързана с голямото търговско пристанище и преработката на товари. Другите дейности са ремонта на кораби, улова и преработката на риба.

Разгледах града рано сутринта, когато мъглата още не се беше вдигнала.

Разхождайки се по улиците на града ми направи впечатление голям билборд с реклама на руския филмов сериал за българската пророчица Ванга. Надписът гласеше: „Тя предсказва съдбите сляпа“. Имам чувството, че в Русия Ванга е по-популярна отколкото у нас в България. Определено изпитах патриотична гордост, че на другия край на Евроазийския континент виждам нещо, свързано с моята родина.

След Находка се върнах по пътя към Фокино и прекарах доста време в курортното селище „Песочница“. Влизането в района с автомобил струваше 1 евро. Използвах свободната от палатки площадка за да направя ремонт на спирачната система на Опела ми. Бяха останали малко почиващи в бунгалата и къщите на селището.
Поплувах за последен път в Японско море. Вятърът се беше усилил в сравнение с предния ден и вълните бяха по-големи.

Обикалянето по плажовете и неколкократното къпане в Японско море беше най-голямото удоволствие по време на цялото ми пътешествие.

Следва продължение
Юли – Октомври 2014 година
Автор: Валентин Дрехарски
Снимки: Авторът