Македония

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Пловдив, разсъблечен, избелял от лятното слънце, със сменени витрини от реституцията, с ново строителство, с демокрацията, с приватизацията. Градът, който от римско време стои върху седем хълма, а по средата му като сребърна лента е река Марица.

Пловдив, с новите модерни предградия на изток и запад, и с обновения квартал, наречен Кичук Париж. Вървиш по улиците му – „Скопие”, „Охрид”, после пресичаш „Кичево”. Успоредната се нарича „Струмица”, а по-нагоре е „Крушево. Към моста вървят „Даме Груев”, „Яне Сандански”, „Пере Тошев”.

Пловдив. Обръщаш глава на запад и вече си в Македония. Краката ти прескачат символичната граница на Деве баир и всичко останало е същото – планина и слънце. Било е някога с лъчи по-много от сега. Въпреки това, то пак свети от герба на знамето, и от небето, дето е над нас, едно и също над целия полуостров Балкански.

Едно бяло облаче обръща менче с вода, за да ни поръси с триминутен дъжд и да стъпим свидно на онези земи, които знаем от историята – Крива паланка, Страцин, Щит, Прилеп и Охрид.


Просторът се е открил надалеч и няма нищо друго освен единични дървета , които хвърлят сенките си и стоят така, сякаш войници са се спрели тук-там по ниските възвишения, всеки замислен за своето парче земя и за общото, което е било през ІХ век, през Х, че и по-късно, през ХІІ век.

Заградили са се така човеците, всеки около себе си. „Па не е добро това” – ще рече първият срещнат. И ще подири с какво да подкрепи думите си. От историята ще извади великото и славното. Но само с история не се живее.

Спираме да пием една чешмяна вода и изтупваме познанията си. Паметта е услужлива. Бързо стигаме до времето, когато сме били едно – „иста религия”, исти обичаи, иста традиция, един и същ език.”

Попътно споменаваме величието на Второто българско царство и изпращаме залеза, красив и огнен зад планините. А там се съзира Титов Велес, сега само Велес, широко форматен, качен по склоновете на възвишенията, като нашето Търново. Къщите му са скрити в планинските пазви, смушени в долчинките, изкатерени нагоре по високото. Така нависоко са вдигнати и лозята, като да са по-близо до слънцето. От тях става най-пивката „жълта ракия”, с която всеки македонец черпява госта си. Д-р Томе обаче не вари ракия, а се хвали, че прави най-доброто „голо” вино, „голо”ще рече, че рони зърното и хвърля чепките. На сватбата на сина си той отворил сто бутилки старо вино, „яко” вино – четвърт вековно. То се не пие чисто – вика той – разреждаме го „со природна вода от Пелистер планина”.

И като изприказваме тия неща, поглеждаме и към трапезата. А там ни чака ширден, пълен с телешко, свинско и агнешко месо, по обичаи люто подправен. И турлитавата да споменем – мешано месо, кромид, бамя, картофи, чушки и всичко това бавно „да кръчка”, да ври 7-8 часа и да се яде бавно, полечка, казват домакините, че да ти е благ и дълг мохабета.

Прословутото македонско ястие „турлитава”

От лютивото гледаш нагоре, а там са възвишенията на Маркови кули. „Вие ги вземате со очите ваши, а ние що да гледаме – каменье” – ще рече на мига домакинът, ама и ще се похвали с „най-квалитетния мермер в светат, мошне баран на светските пазари”.

Мраморната кариера

В Пелагония, житницата на републиката, вече жънат, чакат брашното хлебарите от Кичево и от стари времена ревниво пазят технологиите за вкусен хляб.

Слънце, жито и тютюн. В околностите на Прилеп расте „квалитетен тутун”. Там се намира и първият институт по тютюна на Балканите, един от петте световни музеи с най-пълна колекция по темата.

Експонати в музея на тютюна

Експонати в музея на тютюна

Експонати в музея на тютюна

„Требва да си го сакаме Балканот, за да си го чуваме, да дирим сближуванието на людете” – казва градоначалникът на Прилеп. „Че ние сме братя от давни времена!” – съгласяват се и българите и търсят брод към Института по старославянска култура, към църквите и манастирите от ХІІ век, където са ликовете на светите братя Кирил и Методий и цялата Климентова школа, първият славянски университет в Охрид. Всичко тук е живо и тупти като зов за пробуда, за опомване, за осмислюване. Да се вдълбочи всеки върху предназначението си.

Прилеп

ОХРИДСКОТО ЕЗЕРО

Чудото, което е сътворила природата, най-чистото езеро, чиято дълбочина е 286 метра, плиска водите си в бели камъчета за „сетяване” и за размисъл. А от планината Галичица потичат Билянините извори – многоструйни и звънки като песента, която прониква у всеки, дошъл на това място: „Биляна платно белеше…”

Охридското езеро. По това крайбрежие идват вече и много българи. Плажната ивица следва извивките на Галичица планина. Най-заможният квартал на Охрид. Най-чистият залив. Най-скъпите хотели.

Манастирът „Свети Наум” и Охридското езеро

Снежана води погледа ни и през стъклото на автобуса всичко изглежда примамливо, луксозно и недостъпно. За нея обаче тези места не са били недосегаеми. И така, тук се е заченал синът й. След няколко години се случило пак същото, от което се родила дъщеря й. Казва, че свети Наум помага. Искрата й за обич прескача и пламва в оня манастир, чийто врати са обгорели от последния пожар, чийто мраморни колони са докосвали ръцете на Наум, Климент, Ангеларий, Сава, Горазд и всичките онези 3 500 ученици от първия славянски университет. От 1711-а година е църквата, мозайката в преддверието очертава осемте лъча на христовата звезда и връзката й със света, в който, казват ни, има добро и лошо.

Помоли се на свети Наум, пътнико незнайни, допри ухо до неговите свети чудотворни мощи и си речи: „Дай ми, светецо, книжовността и познанията от ония времена!” Тъй си речи, пътнико, или нещо свое си, и допри ухо до мощите на светеца, да чуеш сърцето му.


После излез навън, вдъхни от атмосферата, от тишината, тревата, розите, кипариса, от руините на другата църква, станала без покрив, от каменния зид. И си вземи сбогом от свети наум, изобразен в чудна фреска над обгорялата врата. Изправен в колесница, с два коня, водачът сочи на изток.

Едно малко камъче си вземи от там. И после го стопляй в шепите си. По трептенията му ще усещаш как иска да ти разкаже за плисъка на водата, която опира до манастирския зид, за тайните стълби, по които се слиза до брега, за Климент, Наум, Ангеларий, които са присядали тук.

СВЕТА ПРЕЧИСТА

Заслепени от белотата, взели в очите си светлинните отблясъци от върха на вълните, душите ни се пълнят с нежност и така приповдигнати и олекнали сякаш, влизаме в манастира „Света Пречиста” в Кичево.

Странен е този манастир. Наполовина построен като джамия, наполовина като православен храм. Събирателен център на двете религии. Защото „хора сме все, нали по образ Божий сме създадени”.

Манастирът „Света Пречиста” в Кичево

Странен е този манастир, в който влизат и християни, и мюсюлмани. Наоколо е осеяно с църкви и джамии, а тук куполът е общ – седемнадесетметров. Строили са храма през 1316 година, когато една от най-старите икони на Св. Богородица се намерила в този дял на планината. И решили, че тук трябва да е, недалече от село Другово, срещу Бистра планина. Турците искали да го разрушат и, според легендата, рекли: „Ако се счупи ей тая чаша, ще разрушим манастира!” Тъй рекли турците, и хвърлили чашата. Тогава вярващите чули глас: „От Света гора дотичах, за да хвана чашата – било това гласа на света Богородица, – толкова ли не можахте да я опазите?!”

Оттогава всеки гребе с тази чаша от кладенеца, вода лековита гребе и пълни шепите си. Неплодни се провират през нисък отвор, на колене, смирени и тихи, задържат мисъл и искат помощ за нещо съкровено – за обич, за рожба, за другар в живота. „Светата Пречиста”, както тук наричат Богородица, помага.

Помага и чудотворната икона, наречена Аврамова жетва”, която е в другия край на храма. После, който се сеща, дава курбан. Това се прави в разширението на общата трапезария към манастира.

ЕЗИЧЕСКО ХРИСТИЯНСТВО

Гостите надникват в дълбокия кладенец на манастира, наречен „Свети Архангел Михаил”. В празнични дни местните хора кръщават тук децата си. А Божко Бабич от Института по старославянска култура ни разказва за миналото.

Маркови кули са петата твърдина на Балканите. Някога те са били престолнина на Самуил, сега са символ на Прилеп. В подножието е манастирът, някогашно архиепископско средище, сега обитавано само от майка Серафима, бежанка от Босна, чийто манастир е бил изгорен. Тукашният е от ранните векове на християнството, следите му са скрити в основите.

А тронът на Марко Кралевити, символичен, разбира се, е поставен в хотел „Липа”. Който иска, опитва силата му, а който иска опитва от гостоприемството на тая земя.

„Трескавец” – това не е пейзаж за отмора, а за преживяване” – казват домакините и сочат върха. – Там си дават среща Боговете. Той е като Олимп.”

Манастирът на Трескавец – опожаряван и наново изграждан

Започнали за строят манастира в подножието, а той все се срутвал, изчезвал. Насън продумали на някого, че трябва да се гради на самия връх. „Възложи на господа грижите си и той ще те подкрепи” – казва вярващата част на местното население. И наистина, манастирът бил построен там, на самия връх на Маркови кули. След туй три пъти бил опожаряван. Последният път това се случило през 1990 година. Църквата оставала недокосната от езиците на огнените пламъци.

Трескавец. Светилище. Свято място. Ще издадем ли тайната, ако кажем, че това е златната ябълка, която пазели тримата братя. Като в онази приказка, дето ламята все идвала в полунощ, а братята трябвало да не заспиват.

Трескавец, качен на Златов връх, най-високата точка, откъдето цяла Македония е като на длан, откъдето „со добри очи се гледа чак до Солун”, мястото, където са се кръстосвали най-важните пътища през миналия век от Егейско до Адриатическо море.

Трескавец, преди – школа по богословие, сега – каменни споменници около църквата „Успение на Богородица”.

И за „Света Пречиста” казват, че е мястото на едно от първите килийни училища в Западна Македония според намерените дамаскини.

Манастирът е опожаряван, строен наново през 1834-та година, изографисан през 1847 година от Дичо Зограф. Превърнат в склад за оръжие от дякон Йосиф, който от Крушево формирал Македония.

От най-високия град на Македония 1 800 метра надморска височина започва първото въстание против турците. Било е 2 август, 1903 година. Четиринайсет хилядна войска срещу хиляда въстаника. Запалили Крушево. Избили въстаниците. Имената им сега са в споменника, заедно с всички комити, които са участвали в Илинденското въстание – Даме Груев, Яне Сандански, Пере Тошев…

Мемориалът Илинден-Крушево

Каменната сфера тук се нарича Македониум и през нейния процеп слънцето пада във вид на житен клас. Ножът и пищовът стават на сърп, а житото е символ на все още живата там връзка между Бога и хората.

Учител биолог залесил през 1934-та година склона с млади борови фиданки и всяка сутрин погалвал гората с думите „Добро утро, мои борчинки! Како сте перенойчили? Дали некой ви узнемирил, оштетил? Пораснахте ли, мои борчинки?”

Сега трудно се казват такива думи. Трудно ги събираме. В материалното сме потънали дълбоко. Така мисли Павлина Чочкова, деятелка на Червения кръст в Прилеп. Преди много пеехме. Сега сме забравили и да пеем, и да се смеем. Общуването между червенокръстките организации е точно това – съживяването на човещината. Тези срещи правят хората приятели. Празниците са символични. Не означават богатство. Те са за „сетяване”.

Автор: Магдалена Манчева
Снимки: Магдалена Манчева