Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015
Втори септември се отбелязваше като празник в Далечния изток и беше неработен ден. В населените места бяха опънати транспаранти, от които ставаше ясно, че се чества 69-годишнината от края на Втората световна война. На тази дата през 1945 година е подписана капитулацията на Япония. Ако в Европа отбелязваме 9-ти май като ден на Победата, останах с впечатлението, че на изток чувстват като по-близка датата 2-ри септември.
Всъщност, ние в България не знаем много за края на войната. В днешно време от пропагандните статии и филми у нас може да се чуе, че хвърлените от САЩ две атомни бомби над Япония са довели до нейната капитулация. Съвсем малко се пише за настъпателната операция на Съветската армия по фронт с дължина от 5 хиляди километра, за обкръжаването и разгрома на японската Квантунска армия.
В руските музеи се научават интересни факти за войната с Япония. Виждат се данни за военните действия в Тихия океан през периода от 7-ми декември 1941 година до август 1945 година. Отделено е място на сраженията между японската и американската армии по тихоокеанските острови. Посочват се основните морски битки между флотите на двете страни. Признава се значението на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки за по-бързия край на войната. Тук, обаче, се дават и други интересни данни. Например, че по време на американските бомбардировки са унищожени 60 града и са убити няколко стотин хиляди души. Само хвърлените запалителни бомби над Токио на 9-ти март 1945 година водят до 100 хиляди жертви. От двете атомни бомби умират първоначално 100 хиляди човека, а с починалите после в следствие на радиацията стават 200 хиляди. Следователно бомбардировките на Хирошима и Нагасаки не водят пряко до излизане на Япония от войната. Има още два много съществени фактора. Първият е изтощението на японската икономика и на населението от военните действия. Вторият фактор е Съветската армия. Съгласно поетите съюзнически задължения СССР обявява война на Япония на 8-ми август 1945 година. Съветските войски започват Манджурската настъпателна операция и разгромяват японската Квантунска армия. Те завземат Североизточен Китай и Северна Корея. На изток с бързо настъпление е превзет Южен Сахалин, а с десантни операции за завзети Курилските острови.
На историческата дата 2-ри септември достигнах крайната далечна цел на дългото си пътешествие – Владивосток.
Владивосток има над 600 хиляди жители. Разположен е на няколко полуострова и острова на залива Петър Велики на Японско море. Преобладаващата част от населението са руснаци, но тук живеят така също украинци, корейци и китайци. Часовата разлика с България е 8 часа, което означава, че когато у нас е 22 часа вечерта, там е 6 часа сутринта на следващия ден. На това място е основано военно селище през 1860 година, а 20 години по-късно е обявено за град. Смята се, че името Владивосток е съставно от две думи: „владеть (владея)“ и „восток (изток)“, т. е. да владееш изтока.
През 90-те години на миналия век промишленото производство намалява значително и жизненото равнище се понижава. От началото на нашия век икономиката започва да се възражда и стандарта на живот се повишава. Днес градът е значим промишлен, транспортен, търговски, финансов и научен център в източната част на Русия. През пристанището на града се осъществява голяма част от търговския стокооборот с Япония, Китай, Корея, САЩ и Юго-източна Азия. За автомобилизацията на региона от голямо значение е вносът с кораби на нови и на малко използвани автомобили от Япония.
В града видях доста туристи от Китай, Япония, Америка и Западна Европа. Различавах ги предимно по емблемите на дрехите и по говора.
Трябваше ми повече от час за да стигна до центъра на града. Задръстванията бяха много големи и чаках дълго време по светофарите. Наложи ми се само веднъж да спра и да питам за посоката. В един момент, висейки в задръстването, по сградите наоколо се ориентирах, че вече съм в самия център. Завих на дясно по първата пряка за да търся място за паркиране. За мой късмет един автомобил потегляше и заех неговото място, четвърто в редицата паркирали автомобили. Слязох и попитах охранителя пред сградата къде е центъра, а той ми отговори че това е центъра. Оказа се, че паркингът е безплатен. Имайки предвид основните сгради от схемата на моя пътеводител, запитах мъжа къде е Белия дом (централната административна сграда). Той посочи по диагонал към кръстовището и видях високата бяла сграда на стотина метра от мен. Наблизо трябваше да бъде и така наречения „Приморски държавен обединен музей, носещ името на Арсениев“. На въпроса към охранителя къде се намира този музей, той посочи с ръка към отсрещната страна на улицата и каза, че голямата врата е входът за музея. Със сигурност бях попаднал на „стратегически“ най-доброто място за паркиране.
„Белият дом“ във Владивосток
Първата ми работа беше да разгледам музея отсреща. Оказа се, че за деня входът е безплатен заради празника – годишнината от края на Втората световна война. После започнах обиколката на града.
Паметникът на борците за Съветска власт в Далечния изток, 1917г.÷1922г.
На гарата си купих за вечеря порция месо, приготвено по ориенталски. Продавачите бяха семейство от град Фергана в Узбекистан. Като разбраха, че съм българин ми обясниха, че в техния град има българска общност. Разхождах се до късно и опознах вечерен Владивосток. Особено приятно се чувствах по крайбрежната алея, която беше пълна с жители на града и туристи. Пренощувах в автомобила там, където бях паркирал. На сутринта си поговорих с охранителя, който ме посрещна при пристигането. Оказа се, че е арменец и живее от 15 години във Владивосток. Родом е от Ванадзор и му стана приятно като разбра, че преди 2 години съм бил и в неговия град по време на обиколката ми на Армения.
Крайбрежната пешеходна алея във Владивосток
На втория ден сутринта продължих обиколката на града и разглеждането на забележителностите му. Посетих подводната лодка С-56, която е извадена на брега и превърната в музей. Качих се на закотвения кораб-музей „Красный вымпел“. Обиколих доста интересни места и сега няма да описвам всичките.
Една от атракциите във Владивосток е фуникульора, построен през 1962 година. Ползвайки схемата на града от моя пътеводител потърсих началната му спирка, но нямаше указателни табелки и не я открих. При изкоп на улицата попитах група работници, един от тях дойде с мен и ми показа от къде мога да се кача на фуникульора. Това е релсово транспортно средство, задвижвано от стоманено въже и изкачващо стръмен склон на разстояние почти 200 метра. Състои се от два вагона – червен и син, които се разминават по средата на трасето. Приличат на старите тролейбуси, но са по-широки и със стъпала на всеки ред седалки. Вагонът се изкачва по хълма, от който се открива изглед към залива Златния рог. Цената в едната посока беше близо 0,20 евро. Самото изкачване продължи по-малко от две минути.
Двата вагона на фуникульора се разминават по трасето
От хълма се откриваше чудесен изглед към новия мост над залива Златния рог.
Поглед към залива Златния рог
Името на този залив е копирано от залива Златния рог в Истанбул. Въобще, когато руснаците са се заселвали в Източна Азия са пренесли много имена от Европа. Освен залива, видяхме че град Ливадия на Японско море е кръстен на едноименния курорт в Кримския полуостров. Споменах за селото носещо името на река Дунав. Между Владивосток и Хабаровск има извори на минерална вода, наречена Нарзан. Това име носи и минералната вода от Кисловодск, Северен Кавказ. Най-интересното за мен беше да науча, че високият хълм в града се нарича Орлово гнездо. Той пък е кръстен на едноименния хълм на Шипченския проход, прославил се с героизма на българските опълченци и руските воини по време на защитата му през 1877 година по време на Руско-турската война. Но безспорно най-приятната ми изненада беше, когато на върха видях паметник на братята Кирил и Методий. Не можех да не се почувствам горд пред този паметник на създателите на славяно-българската азбука.
Паметникът на светите братя Кирил и Методий във Владивосток
Обикаляйки забележителностите на Владивосток не пропуснах да посетя и военния музей, разположен в един от фортовете на Владивостокската крепост. Укрепленията около заливите на града са многобройни като са изграждани по царско и по съветско време. Тогава те са съставлявали една от най-мощните и най-модерни за времето си крепостни системи в света. Някои от тях сега са отворени за туристи и са част от интересните обекти в града.
Поглед откъм музея „Владивостокска крепост“
Тук мога да спомена още една малко известна за нас война в Далечния изток. Това е Руско-японската война от 1904г.÷1905г., която е първата голяма война през 20-ти век. Тя е следствие от съперничеството между Руската империя и бързо развиващата се Япония за контрола над Манджурия (северо-източен Китай) и Корея. Военните действия започват с японското нападение над руската военноморска база Порт Артур в южна Манджурия. Военните кораби в залива постепенно са потопени от японците, а след многомесечна обсада и кръвопролитни сражения гарнизонът се предава. Руската армия търпи поредица от поражения в сухопътните боеве. Руският Балтийски флот прави 33 хиляди километра преход, заобикаляйки Африка и Азия от юг. В морското сражение при японския остров Цушима той е напълно разгромен от военната флота на адмирал Того.
След жестоките военни поражения Русия губи Южен Сахалин и контрола върху Манджурия и Корея. Обширната държава се лишава от уважението на международната общност като велика империя. Престижът на Япония нараства неимоверно много и тя се утвърждава като световна сила. Поражението на Русия във войната е една от основните причини за избухването на Първата Руска революция 1905г.÷1907г.
В руските музеи, в разделите посветени на тази война, се набляга на два момента, които в известна степен „изтриват срама от челото“ на руската армия. Първият е свързан с героичната отбрана на Порт Артур, който в продължение на половин година е атакуван брутално от японците. По време на тези атаки последните губят 60% от личния си състав като убити и ранени. Това са едни от най-големите загуби на обсаждаща армия в световната военна история. Вторият момент е свързан с подвига на крайцера „Варяг“. Когато той е тежко повреден от японските снаряди в неравен бой, японците му предлагат да се предаде. Екипажът отказва и потопява кораба си. Екипажът на кораба „Кореец“ го взривява, като също отказва да се предаде на японците. Вдъхновен от подвига на руските моряци австрийският поет Рудолф Грейнц пише стихотворение «Der „Warjag“», което в последствие се превръща в популярна песен. Ето стих от нея: „Врагу не сдаётся наш гордый „Варяг“, пощады никто не желает!“ („Нашият горд „Варяг“ не се предава на врага, никой не иска пощада!“).
Във Владивосток останаха много музеи, художествени галерии и забележителности, които могат да се разгледат. Пропуснах да вляза и в Океанариума, тъй като времето ме „притискаше“. Трябваше да потеглям обратно на Запад.
Вече бях изпълнил една своя мечта – да достигна с автомобила си четвъртия световен океан. През 2006 година на Нордкап, чрез Баренцово море стигнах Северния ледовити океан. През 2012 година, при обиколката ми на Иран чрез Арабско море достигнах Индийския океан. Атлантическият океан е „на две крачки“ от България и на него съм бил няколко пъти. И сега, през 2014 година, чрез Японско море достигнах последния, Тихия океан. Всичко това с моя стар автомобил, произведен 1993 година.
Пред мен стоеше следващата голяма цел – езерото Байкал. Маршрутът ми минаваше през Биробиджан, Благовещенск, Чита и Улан Уде.
Маршрутът ми от Японско море до езерото Байкал
Движейки се на север спрях при изворите на минералната вода „Нарзан“. Край пътя тя не течеше свободно, както е при многобройните минерални извори у нас в България, а се продаваше. Един литър струваше 0,12 евро. Напълних си две 5-литрови бутилки. Името на минералната вода е взето от тази при град Кисловодск. Водата от Северен Кавказ също се казва „Нарзан“.
Към един от изворите на минералната вода „Нарзан“
Еврейска автономна област
Много малко хора в България са чували за съществуването на такава област в Руския Далечен изток. През 1928 година, в рамките на националната политика на Съветския съюз, е взето решение евреите да имат собствена държава в Далечния изток. Съвременната държава Израел е създадена през 1948 година, след края на Втората световна война. Тогава, в края на 20-те години на миналия век, е заделена територия с площ 36 хиляди км² (1/3 от размера на България). Разположена е край границата с Китай, по долината на река Амур. Имало е идея автономната област да стане Еврейска съветска република, равноправна на останалите републики. Това намерение е изоставено по-късно. Там са се преселили 43 хиляди евреи от Беларус, Украйна, САЩ, Аржентина, Европа, Палестина и някои други държави. След 1991 година няколко десетки хиляди евреи се изселват от областта, предимно в Израел. Сега населението там е 170 хиляди. Въпреки че титулният народ са евреите, днес те са само около 1% от населението.
Границата на Еврейската автономна област
Климатът на автономната област е сред най-благоприятните в Руския Далечен изток. Теренът е равнинен на юг с плодородна земя, но и с доста блата. На север са планини с много гори и полезни изкопаеми. Въпреки природните дадености регионът е един от най-бедните в Русия. Брутният вътрешен продукт на едно лице е в пъти по-малък от средния за страната. Ниският жизнен стандарт е една от основните причини за изселването на евреите от там.
Биробиджан е административен център на Еврейската автономна област. Населението му е 75 хиляди. Определено мога да кажа, че от малките руски градове които обиколих, това беше най подредения и най чист град.
Градът е разположен на река Бира. Сравнително наблизо протича и река Биджан. Името е съчетание от названията на двете реки. В Биробиджан е развита предимно леката промишленост. В града функционира държавен университет носещ името на еврейския писател и драматург Шолом-Алейхем. Последният е и най-известната личност, чийто паметник е на централния площад.
Пешеходната алея край река Бира
Еврейският цигулар е един от символите на Биробиджан
В града имаше улица носеща името на Българския революционер и политик Георги Димитров
Продължавайки на изток спрях за почивка при мемориал на Транссибирския автомобилен път от Москва до Владивосток.
“Москва – Владивосток“
Благовещенск е административен център на Амурска област. Има 220 хиляди жители и е разположен край река Амур. Границата с Китай минава по реката. Градът е основан през 1856 година и е сравнително нов. През 1900 година започва регионална война между Русия и Китай. По това време тук живеят много китайци и над тях се извършват погроми. Те са прогонени в Китай, но само при прекосяването на река Амур загиват 2 хиляди души. През Гражданската война Япония окупира големи територии от Руския Далечен изток като Благовещенск е една от основните им бази. Японците се прославят със своята жестокост като разстрелват и изгарят не само болшевики, но и стотици цивилни, включително жени и деца. През 30-те години на миналия век започва индустриализация на региона. Политическата ситуация става сложна след завладяването на Манджурия от Япония през 1931 година. Японците, заедно с руските емигранти в Китай, насочват вниманието си към откъсване на Амурска област от СССР. Започват диверсионни действия като е създадена Руска фашистка партия. През август 1945 година през Амур се прехвърлят армейски подразделения и се включват в разгрома на японската армия в Манджурия.
Брониран катер от Амурската флотилия, участвал във военните действия през 1945 година
Днес в града са развити тежката и хранително-вкусовата промишленост.
Пристигнах в Благовещенск привечер, когато музеите вече бяха затворени. Остана ми само да се разхождам из града и да го разглеждам до полунощ.
В центъра на Благовещенск
Триумфалната арка в Благовещенск
Най-приятното място в града се оказа крайбрежната алея, която беше пълна с хора да късно вечерта.
Вечер по алеята край брега на река Амур
На другия бряг на Амур е китайския град Хейхе.
Поглед към китайският град Хейхе от другата страна на река Амур
Поглед към китайският град Хейхе на следващата сутрин
Бързо разбрах, че природно-климатичните условия в Руския Далечен Изток и в Източен Сибир са доста неблагоприятни. В първите дни на септември започна да застудява, а листата на дърветата да пожълтяват.
Природата в Източен Сибир в началото на септември
Град Чита е с 340 хиляди жители и се явява административен център на Забайкалския край. Носи името на реката, на която е разположен – Чита (Читинка, както я наричат гальовно). Промишлеността се определя от енергетиката, машиностроенето и производството на строителни материали. Има шест висши учебни заведения и още толкова научно-изследователски институти.
Чита определено може да се смята за исторически град в Източен Сибир. За пръв път се споменава за него през 1687 година. През 1827 година тук са заточени 85 декабристи (участници в избухналото през декември 1825 година антимонархическо въстание). През 1851 година става областен център. По време на Първата Руска революция в града е провъзгласена Читинска република. През периода 1920г.÷1922г. Чита е столица на така наречената Далекоизточна република.
В това здание се е намирало правителството на Далекоизточната република 1920г.÷1922г.
На влизане в града видях голям търговски комплекс за различни авточасти. По протежение на 5 хиляди километра непрекъснато търсех маслен филтър за моя автомобил. Никъде нямаше филтри за такива стари опели, а отдавна трябваше да сменя маслото. Един младеж потърси в компютъра и каза, че може да ми достави маслен филтър след три часа. Казах му да го поръчва, а пък аз ще разгледам града и после ще се върна.
Паметникът на Ленин в град Чита
Беше понеделник и музеите не работеха.
Разходка из град Чита
В градския парк
В новия катедралния храм, разположен на площада пред гарата
Върнах се до магазина за авточасти, където ме чакаше масленият филтър. Там беше още един младеж и се оказа, че това са двама братя.
С двамата братя в техния магазин за авточасти, град Чита
Купих си масло и единият от братята ме заведе до малък автосервиз, където да ми го сменят. Собственикът на сервиза, като разбра че съм търсил маслен филтър по целия Далечен изток, се подигра с моя Опел. Каза, че не мога да намеря авточасти защото такива стари Москвичи при тях никой не кара. Бях изминал 18 650 километра без смяна на маслото. Сега вече можех да продължа пътуването си по-спокойно. Трябваше ми нова спирачна помпа и заден амортесьор за Опела, но ми обясниха че няма да намеря такива източно от Урал.
Потеглих от Чита.
Пред мен беше Република Бурятия.
Предстоеше ми запознаване с Будизма в Русия.
Следва продължение
Юли – Октомври 2014 година
Автор: Валентин Дрехарски
Снимки: Авторът