Имах щастието да посетя Сиан – душата на Китай, град – символ на началото, първата китайска столица. Продължава да бъде столица и по-късно – по време на тринадесет династии.
Когато се върнах в Пънлай и разказах на приятелите за пътешествието, се оказа, че никой от тях не е виждал Осмото чудо – Теракотената армия на живо… Те са толкова млади, а страната им – огромна и с древна история – има забележителности за цял един човешки живот…
Китайците казват: „Смисълът на живота е в това – да трупаш неща, които можеш да вземеш със себе си”. С идеята да трупаме впечатления, красиви спомени и мъдрост взехме следобед самолета от Нандзин и след три часа полет – ето ни в Сиан (Западно спокойствие е преводът), едно от родните места на китайската цивилизация по поречието на Хуанхъ – Жълтата река. Старото му име е знаково – Chang` an означава Вечния град, историята му е на повече от три хиляди години!
Отправната точка по Пътя на коприната и дом на прочутата Теракотена армия, градът си е спечелил световна слава и е с най-голям брой исторически и културни реликви в цялата страна. В него има и 51 университета.
Казвам се Аманда и ще бъда вашият гид в Сиан през двата дни. Какво искате първо да посетите? – усмихна се лъчезарно младата жена, която ни посрещна на летището. Китайците, които работят с чужденци, обикновено си избират някакво европейско име, с което се представят, за да улеснят общуването; много помага.
Настаниха ни в Императорския хотел „Западна столица” в самия център. С гръмките названия в Китай сме свикнали, но хотелът наистина си заслужава името – величествен и луксозен. На другия ден открих в страничните улички очарователни стари магазинчета и работилници, в една от тях дори изработваха дракони за прочутия танц.
На сутринта Аманда ме очакваше във фоайето (съпругът ми беше зает служебно). Беше довела и братовчедка си Ева – студентка по изобразително изкуство, за да „упражнява езика”. Обичайно е младите китайци, които изучават английски, да не пропускат възможност да поприказват с чужденци заради „упражнението”. Девойката беше тиха и притеснителна, не вземаше участие в разговора ни, но явно й беше достатъчно да слуша.
Аманда (вдясно) с братовчедка си Ева
Така малката ни групичка застана на тротоара в очакване на такси. В осем милионен град да се хване такси е трудна задача, както се убедихме много пъти по време на престоя ни… Но скоро късметът ни проработи и вече пътувахме към действащия будистки храм Син Шан – всъщност цял манастирски комплекс, един от най-старите в Китай – в сърцето на града. С царствено достолепие той съжителства с небостъргачите наоколо, без това да изглежда еклектично.
Портата на един от най-старите будистки манастири в Китай
Първият от поредицата храмове в комплекса
Традиции и съвременност Златният Буда на богатството
Докато чаках Аманда да си купи свещи пред портата, ме наобиколиха просяци (това не може да се види в нашия Пънлай). Дадох по малко пари на няколко, но отнякъде прииждаха нови и моята водачка ме дръпна да вървим – не може да се помогне на всички…
Влязохме през високата порта и веднага потънахме в друг свят. Тръгнахме по алеите на комплекса. На домакините в него видимо не им пречи върволицата от туристи през целия ден. Приходите от билети са им нужни за поддръжката – в момента се поправяха някои от сградите. Странно ми подейства съчетанието на деловия ритъм на ремонтните работи и грохота на града отвъд манастирските стени с това застинало безвремие вътре.
Тези момичета се молиха горещо във всички храмове
Разминахме се с няколко монаси – вървяха вглъбени в себе си; в дрехи, непроменяни от хилядолетия; далеч от светската суета – бяхме невидими за тях… Те са в света, но не като част от него.
По-късно коментирахме с нашия приятел Джанбин защо мъжете, а и жените тук, в Китай, отдадени на Бога, остригват до голо главите си. „За да се отличават от другите хора, а и заедно с косите си да се освободят и от чувствата си… – после добави замислено – но това е невъзможно…” Помислих си, ако не се ръководиш в живота си най-вече от сърцето, ако не се отвориш за любовта и не следваш пътя й, ти си почти мъртъв…
Храмът Син Шан е построен през 268 г., по време на Западната Цин династия (265 – 316 г.), но е бил главен будистки център през династията Тан (618 – 907 г.). При царуването на император Узон храмът е бил осквернен заедно с много други будистки места за поклонение (гоненията на будистите през 841 – 846 г.). Значителна част от манастирските сгради са били разрушени. Отново са построени едва през 1785 при династията Мин. От тогава храмовият комплекс е възстановяван и разширяван през следващите династии, та до наши дни.
В началото на „Културната революция” всички будистки храмове са били затворени, а монасите – изпратени на „превъзпитание”. Днес тук е центърът на Китайската Будистка асоциация, чиято дейност официално е възобновена през 1980. След това са възстановени и най-големите будистки манастири, открита е Будистка академия и множество манастирски училища, които подготвят кадри за духовенството. Напоследък интересът на китайците към тази религия се засилва.
Можахме да видим седемте големи павилиона, които крият разказани отдавна съдби; барабанната кула с камбанария, мощехранителницата – възспоменателен паметник, свързан със съхраняване на древни реликви – мощи (пепел от тялото на Буда след изгарянето му) и свещените писания; има дори будистки хотел, вегетарианска столова и чайна. Един от храмовете е посветен на наказанията на грешниците, представени твърде натуралистично…
После въртяхме за късмет златистите цилиндри с написани индийски сутри (афоризми и коментарите към тях) покрай храма: „Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самият ти бъди течение.”
Това е един от главните центрове на разпространение на индийския тантрически будизъм. В манастира са живели и работили индийски монаси, които през VІІІ век са превели от санскрит на мандарин множество сутри.
Тук се смята, че будизмът е възможност за трениране на сетивата, за докосване до мъдростта по пътя към щастието и откриване на нови измерения в човешкия живот. „Можеш да направиш две грешки по пътя към истината: да не го извървиш целия или въобще да не тръгнеш по него.” Според това учение ние сме се прераждали от незапомнени времена поради неразбирането на Четирите Благородни Истини. Но когато те бъдат напълно разбрани, се слага край на прераждането и на страданието и се постига Просветление (нирвана) или най-висшето възможно щастие.
Излизаме от древната духовност – един капсулован паралелен свят – и попадаме отново в уличния водовъртеж.
Китай е като едно голямо дърво. Листата са Нандзин, дънерът е Пекин, а корените са Сиан. – разказва мъдро новата ми приятелка. Както е обичайно за Китай, отношението към непознатите, дори и чужденци, е непринудено и чистосърдечно, а сприятеляването – лесно. Поне моят опит е такъв. – Сега ще разгледаме Градската стена. Но вече е обяд, не сте ли гладни? Какво искате да обядвате?
Тук се обядва и вечеря рано, по-рано, отколкото е прието у нас. В 11 сутринта редовият китаец вече се оглежда за закусвалня или ресторант.
Искаш ли да хапнем патица по пекински? – попита ме Аманда. А, ето нещо, което отдавна исках да опитам. Когато бяхме в Пекин, не открихме такова място, където сервират деликатеса, в Пънлай също няма. Мятаме се в едно такси и потегляме. Заведението е красиво декорирано в традиционен стил и е пълно.
След кратък разговор на моята приятелка със сервитьора се намери една закътана маса и за нас. Церемонията по нарязването на птицата на тънки резени е зрелищна, сервитьорът се осведомява дали си искаме костите за вкъщи. За мое учудване Аманда казва да ни ги увие и пояснява: „Ева ще ги вземе за кучето…” Щом казва…
Резенчетата патешко са на масата, подредени в малки чинийки. В други съдчета има натрупани тънки палачинки и стъкчета лук, краставички и други зеленчуци.
Всичко е кукленски миниатюрно, а девойките сръчно увиват в палачинките месо и зеленчуци с пръчиците си и ги топват в соса. Следвах движенията им и пробвах прочутото ястие – вкусно. Мъничък дюнер по китайски…
А сега сигурно искаш да се разходиш по магазините? Европейците, които развеждам из града, държат на това – поясни Аманда на излизане от ресторанта. Погледнах я невярващо – шегува ли се! Ще дойда в Първата китайска столица за два дни и ще се шляя по магазините, пълни със същата стока, която може да се купи навсякъде по света! Припомних й приятелски, че Господ е създал Китай, а той – всичко останало, посмяхме се и поехме към Стария град – артистичната уличка на традиционните занаяти.
Ето едно място, интересно за мен. Подобна запазена стара улица видях по-късно и в Ханджоу. Китайците трепетно пазят своята динамична, разнообразна и завладяваща култура, много аспекти от която се изясняват сега за първи път за западния свят. Последните сто години тя е претърпяла промени – по-дълбоки и бързи, отколкото през цялата й останала дълга история. Китайската цивилизация започва да се демистифицира и стереотипите да се преодоляват все по-често.
Тръгваме покрай малките магазинчета, повече от двеста са. В началото се продават материали за художници – всевъзможни видове четки, някои от които – огромни, висят заплашително от тавана като мечове; специална хартия за традиционния акварел, която се навива на руло и така се съхранява, мастилници и разни бои и мастила.
Другаде се предлагат книги, гравирани върху бамбукови пластинки, завързани помежду им.
Магазин за традиционно изкуство
Разбира се, високо ценените и прескъпи нефритени изделия, бижута от злато и сребро; глинени окарини, декорирани различно ( две години по-късно си купих такива от Синан, един от Водните градове по Яндзъ); уникални ветрила, ръчно рисувани; чадърчета като от приказките…
Наивистично народно изкуство от провинция Шанси
Прехласната, не можех да откъсна очи от това вълшебство. Видяхме и картини, изработени от фино изрязана магарешка кожа, както се правят и куклите от Театъра на сенките; маски от Пекинската опера; резбовани в старинен стил мебели; умалени копия на теракотените войници, на пагоди и богове.
Картини от фино обработена магарешка кожа
Копия на теракотените войници и маски от Пекинската опера
Туристите бяха само азиатци, свикнали с класическата красота и минаваха по-делово покрай нея. Спираха ги единствено традиционните лакомства, които се предлагаха направо на улицата, на достъпни цени.
Спрях се и дълго гледах отмерените и изящни движения на художник, който рисуваше пред погледите на минувачите йероглифи – ето, така се е рисувало и преди пет хиляди години!… Погълнат напълно от изкуството си, той не забелязваше никого.
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева
6 Коментари
Благодаря, мила Наде! Коментарът ти е много вдъхновяващ. :)
Поздрави и весела Баба Марта от утре! :)
Както винаги интерестно,увликателно и много красиво!Очаквам с нетърпение останалите части и се радвам,че ще имам удоволствието да ги прочета,още повече очаквам книга !
Здравей, Петьо! В средата на тавата с плодовете има тенджера с врящ сладък сироп, където ги потапят. Виж продавачът как гледа очаквателно… Не си купих, защото ме бяха предупредили да не купувам храна от улицата, но може би трябваше да рискувам…
Сега можем да пробваме да си захаросаме плодове у дома :)
Благодаря ти и до скоро! :)
Много ми хареса! Особено ми допаднаха захаросаните плодове. Кой знае колко са вкусни ! Няма да повтарям Богдана.
Чудесно е !
Благодаря, Богдана, за хубавия коментар. Е, да, видях я, но за нея – накрая…. Това е само първата част, скоро пристига и следващата.:)
Усмивки, и хубав ден! :)
Невероятно как от малкото текст и картинки научавш толкова много заразяваш се с мъдрост, и оставаш жаден за света в който си се озовал и в тази насока да попитам: какво стана с теракотената армия – видя ли я?