Ислямска република Иран – сърдечни и гостоприемни хора, богато историческо минало, ужасни южни горещини и „легнали полицаи“ по улиците и кръстовищата (част 4)

В първата част от пътеписа разказах за географското положение, историята и населението на Иран. Посочих някои основни данни за икономиката на страната, цените и жизненото равнище. Спрях се на опасностите в тази страна и необходимостта от спазване на религиозните норми по отношение на облеклото и поведението. Споделих своите впечатления от иранците като сърдечни и добронамерени хора. Те се гордеят със страната си и обичат да я обикалят като разглеждат забележителностите. Споменах и за трудностите при пътуване с автомобил, както и за проблемите с ориентирането при намирането на търсените обекти. Не пропуснах да опиша иранската кухня, така като я видях и усетих. Горепосочените впечатления и описания подкрепих с повече от 40 снимки. Посочих и бюджетните разходи в Иран: 740 лева, похарчени за 17 дни и изминати над 7 хиляди километра из тази държава. Първата част на пътеписа завърших със заключението: „Иран се оказа една добре уредена държава с подредени и чисти градове, добронамерени и дружелюбни хора със запазена ценностна система.“.


Във втората част от пътеписа разказах за първото ми разочарование поради хаоса, бюрокрацията и корупцията на границата, с които се сблъсках при влизането от Армения в Иран. Споменах за първото ми приятно изживяване в Иран на бензиностанцията в Джолфа, защото разбрах, че ще плащам по 28 стотинки за 1 литър дизелово гориво и за 12 лева си напълних резервоара. Спрях се с кратки описания и снимки на основните посетени градове и забележителности в северен Иран: розовите скали; скалните конуси с издълбани в тях жилища в Кандован; малкото градче Оску; административния център на провинция Азербайджан и бивша столица на Иран град Тебриз с население 1,6 милиона; процъфтявалия през средновековието град Ардебил; граничния Астара – град на Каспийско море; къпането в Каспийско море и първата ми „среща“ с мюсюлманската благотворителност на иранците; световната столица на хайвера и търгавско пристанище Бандар-е Анзали; някогашната столица (1920г.÷1921г.) на Персийската съветска социалистическа република в Северен Иран град Рещ; изобилстващия с пластмасови скулптури Фюман; 10-вековното планинско село Мазулех с терасовидно разположени къщи, изградени от кирпичени тухли и дърво; Рудбар с „марликската чаша“; язовир Сефид-Руд; историческия град Казвин; столицата Техеран.

В третата част от пътеписа разказах за обиколката ми на юг от Техеран. Има кратки описания и снимки от посетени градове и исторически забележителности в централната част на страната: Кашан, който със своите дворци на ханове от 19-ти век е една от „туристическите перли“ на Иран; 15-вековното Абяне със старинните сгради; Натанз, който е известен със завода за обогатяване на уран; най-красивия ирански град Исфахан, наричан „скъпоценният камък“ на Персия; историческия Мейбод с изградени от кирпичени тухли сгради и хилядолетната крепост; свещеното място за зороастрийците Чак-чак (зороастризмът е религията на древна Персия до арабската инвазия); призрачният хилядолетен Харанак с клатещото се минаре на джамията; древният Язд с вятърните кули, наричан столица на зороастризма; крепостта в Абарку; древната столица Пасаргада с гробницата-мавзолей на персийския цар Кир.

Персеполис
Поредната ми спирка беше древната персийска столица Персеполис – античната „перла“ на Иран. Строителството на града е започнато през 518 година преди новата ера от цар Дарий I, наречен Велики. При изграждането са използвани тъмно сиви мраморни блокове, добивани от близките планини.Желанието на Дарий е било като нова столица Персеполис да надминава по блясък всички столици на древността. Гръдът е бил върхът на персийската архитектура и център на културния живот. Тук се е намирала съкровищницата на персийските царе като даровете за тях са донасяни от всички краища на обширната империя.
Александър Македонски опустошава града след като го превзема през 330 година преди новата ера. Това е било неговото отмъщение за опожаряването на Атина от персийския цар Ксеркс 150 години по-рано.

Разкриването на Персеполис започва едва през 30-те години на миналия век от американска археологическа експедиция. В съкровищницата на двореца е открит архив от глинени плочки с клинопис, по които историците възстановили уредбата и начина на управление на Персийската империя.

През 1979 останките на Персеполис са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Всъщност Персеполис е гръцкото име на древния персийски град Парса.

Едно от първите неща, които се виждат, е прочутата порта на Ксеркс, покрита с древни надписи. Наричали са я Порта на народите тъй като от тук са минавали делегациите от всички народности населявали обширната Персийска империя.

Във величествения дворцов комплекс Ападана царете са посрещали важните си гости и посетители. Забележително съоръжение е залата за приеми, носена от 72 колони, високи по 20 метра, която побирала 10 000 души. Запазени са стотици барелефи с различни мотиви от живота в Персийската империя.

Впечатление правят барелефите на делегации от различни националности, които носят дарове за владетеля. Запазени са няколко скулптури и скулптурни групи.
Забележителностите в археологическия комплекс следват една след друга и просто не те оставят да си поемеш дъх.

В скалите над Персеполис се намират гробниците на царете Артаксеркс ІІ и Артаксерск IІІ. Те са във формата на кръст и са украсени с множество барелефи. В най-високата част са зороастрийски символи, включително и крилатото слънце Фаравахар.

Пренощувах в Персеполис на огромния паркинг, заедно със стотици ирански туристи, които бяха опънали палатките си наоколо. През нощта ме изтормозиха многото комари, на които спрейовете не можаха да подействат. Потеглих рано сутринта по тъмно за да стигна до историческия град Шираз на разсъмване.

Шираз
През средновековието Шираз е бил един от най-важните градове в ислямския свят. Той е иранска столица по време на династията Занд (1747г.÷1779г.), когато са построени повечето от красивите му сгради. Тук са израстнали много популярни поети, философи, художници и артисти. Градът е известен с розите и виното.
С населението си от 1,5 милиона жители Шираз е петият по големина град в страната. Той е регионална столица на провинция Фарс и голям научен център с един от най-известните университети в Иран. Сред основните забележителности са крепостта на Карим хан, градините, гробниците и мавзолеите, дворците, джамиите и обществените бани.

Наричат Шираз град на поетите, виното и розите. Едноименният сорт грозде Шира се отглежда в много страни и се продава по сергиите, докато виното като алколна напитка днес е забранено от ислямския режим.

Иранците са хора влюбени в поезията и се прекланят пред своите поети, живяли през различни исторически периоди. Когато попитали немския поет и философ Гьоте: „Какво толкова Ви кара да се прехласвате по персийските поети?“, той лаконично отговорил: „Те са по-добрите“. Може би това е една от причините Шираз да бъде побратимен с германския град Ваймар, където Гьоте е живял и творил в продължение на много години. През този период той е изучавал персийски език и се е запознал с творчеството на персийските поети и с Корана. Най-известният местен титан на поетичното слово е Хафез Ширазки (живял през 14-ти век), който е черпел вдъхновение и от виното. В едно свое стихотворение той задава въпроса кой е по-грешен: пияницата, напоявал щедро мозъка си с вино, или проповедника, обирал парите на трезвениците.

В мюсюлманските общества хигиената и баните са на особена почит. Още пророкът Мохамед е обявил къпането за задължително, като е казвал: „Чистотата е половината от вярата“. Наименованието „хаммам“ произхожда от думата „хам“, означаваща „горещо“. Посещението на обществени бани е било свързано с ислямските традиции и е било своеобразен ритуал. Срещите в хаммама са били част от обществения живот, където са разменяни новини и са обсъждани важни въпроси.

След Шираз продължих на северо-изток, преминавайки през обширни пустинни области, покрай пресъхнали солени езера и пресичайки планината Кух-е Руд.

Керман
Керман има 650 хиляди жители и е административен център на едноименната провинция. Той е един от най-старите Ирански градове, като винаги е бил голям търговски център. Разположен е на южния Трансазиатски търговски път, свързващ Близкоизточните държави с Индия.

С Керман са свързани едни от най-трагичните събития в по-новата история на Персия. Като последна крепост на династията Занд, през 1794 година града е обсаждан в продължение на 5-месеца от войските на новия шах. След превземането му е разграбен, а жителите му са подложени на издевателства. 20 хиляди мъже са ослепени, 8 хиляди жени са дадени на войниците за сексуално удоволствие, а останалите са отведени в робство. Направена е пирамида от 600 отрязани глави на защитниците на града.

Сред забележителностите на Керман са религиозен комплекс с джамия, медресе (религиозно училище) и кервансарай. В града има няколко музея, голям базар, средновековни бани (хаммам) и резервоари за вода (аб-анбар).

Днес Керман е център на индустриално развит регион, където се добиват въглища, желязна, медна и оловно-цинкова руди. Развити са металургичната, химическата, автомобилостроителната и електротехническата индустрии. Произвеждат се строителни материали, хранителни продукти, текстил, килими, кожени изделия, мебели, стъкларски и керамични изделия.

Пристигнах в Керман когато се стъмваше, а музеите и забележетелностите вече бяха затворени. Можах да разгледам града на тъмно като в продължение на 4 часа обиколих централната му част.

Когато към 23 часа напусках Керман и на едно кръстовище спрях да питам за посоката, група разговарящи мъже проявиха видим интерес към мен. Първо ме почерпиха с ядки и ме питаха дали съм пакистанец. Като разбраха че съм европеец ме попитаха дали отивам в Пакистан да купувам опиум. Отговорих им отрицателно, а те ми обясниха, че опиума в Афганистан бил по-евтин, но да се ходи там е опасно. Отново им казах, че съм турист и не съм тръгнал за наркотици и дрога. Тогава мъжете се зачудиха какво толкова интересно съм видял в града им. След десетина минути разговор на развален английски и ядене на бадеми най-после ми казаха, че трябва да завия наляво и да карам само направо за да стигна до град Бам.

Предупреждават, че в Източен Иран било опасно поради наркотрафика от Афганистан и Пакистан през Иран към Европа. Много трудно се охранява дългата 900 километра граница с Афганистан, където производството на опиумен мак е основен селскостопански отрасъл.
Отглеждането на опиата е съсредоточено в югозападните афганистански провинции, граничещи с Иран. Един от основните начините за пренасяне на наркотика през границата е с камили, които си знаят пътя и вървят сами. Наркотрафикантите товарят ценната стока на камилите в Афганистан, пускат ги да преминат границата сами през нощта, а в Иран ги посрещат местните им сподвижнци. Преди няколко години иранската армия заловила керван камили с такава пратка опиум. Ядосаните наркотрафиканти пък отвлекли трима германски туристи в района на град Бам и пратили съобщение, че ще ги освободят когато им върнат камилите с опиума. За да предотврати международен скандал с отвлечените туристи, правителството в Техеран се принудило да върне камилите с наркотика на трафикантите. Последните съвсем почтено изпълнили обещанието си и освободили тримата германски туристи.

Бам

Бам е град-оазис, разположен сред пустинна област на високото иранско плато. Първите писмени сведения за този град са от 6-ти век преди Христа. Бам достига своя апогей в развитието си през периода 7-ми ÷ 11-ти век. Причините са разположението му на кръстопът и славата, която придобива като производител на копринени и памучни облекла. Бам е процъфтявал до 1722 година, когато е завладян от афганистанските нашественици.

Арг-е Бам е най-представителният пример за укрепен средновековен град, изграден от кирпичени тухли и глина, посредством използване на местни техники като чинех (напластяване на кал). Тук е била изградена подземна напоителна система, благодарение на която в този пустинен район се е развило земеделието. Градът и околностите му са известни с множеството палмови гори и производството на фурми.

През 2003 година земетресение със сила 6,6 по Рихтер разрушава напълно града като загиват близо 30 хиляди души. Продължават възстановителните работи в стария град Арг-е Бам, а съвременната част на града се изгражда наново.
Поради липсата на указателни табели първо подминах града, след което се върнах обратно и с питане стигнах до съвременния център.

Набързо обиколих централната част с новия базар и новата джамия, след което попитах група мъже накъде да продължа за да стигна до стария град с крепостта. Един от тях предложи да дойде с мен, качихме се в автомобила и след километър и половина спряхме на паркинга пред внушителните крепостни стени. Младият мъж се казваше Мохамед и ме разведе из целия старинен град, обяснявайки ми кое какво е. Повече говореше на фарси, тъй като английският му беше доста слаб, но това не беше проблем защото сред руините ставаше ясно коя сграда за какво е служела. Бързо станахме приятели и след крепостта отидохме в близката палмова гора за да ядем фурми направо от дърветата.

Мохамед ме покани да му отида на гости като обясни, че жена му готви много хубаво и ще ни сервира чудесен обяд. Каза, че тя е азербайджанка от град Астара и ще й бъде приятно като научи, че съм бил в родния й град. Отказах му, като обясних че нямам време и трябва да пътувам на Юг за да стигна вечерта до Арабско море. Когато спрях в центъра на града за да оставя Мохамед, той отново настоятелно ме покани на гости и аз пак му отказах. Истината е, че освен липсата на време ме притесняваше и това, че обикаляйки из стария град и сред палмовите дървета вече бях много потен и прашен. Как да му отида на гости такъв мръсен? Трудно се разделихме, а днес съжалявам, че не приех поканата на Мохамед да му гостувам на обяд. Вероятно съм го обидил с моя отказ.

Продължих по пътя си, минавайки покрай свободната икономическа зона „Арг-е-Джадид“. В този голям индустриален район са разположени няколко предприятия за производство на автомобили, химически завод, дървообработваща фабрика и фабрики за хранителни продукти. Още от деветдесетте години на миналия век в българските магазини се продават фурми, пакетирани в град Бам. Спомням си, че на кутиите тогава беше изобразена част от крепостта в града и по това време си мечтаех някога да я посетя. Вече бях осъществил една от многогодишните си мечти и пътувах през планините на юг.

Минах през Джирофт, където нямаше нито една указателна табела за посоките, дори и на фарси. В района на този град са намерени артефакти, свидетелстващи за развита цивилизация още през третото хилядолетие преди новата ера. Нямах време за археологическия музей в града и поех по едната от двете главни улици, продължаващи на юг. Очевидно съм сгрешил, защото стигнах до последните къщи и улицата свърши. Един таксиметров шофьор ми обясни накъде да продължа за да хвана главния път, но явно не се бяхме разбрали. Шосето, по което поех, започна да криволичи между палмови гори и да става все по-тясно и по-лошо. На няколко кръстовища решавах накъде да тръгна „по интуиция“, докато накрая разбрах, че съм се заблудил безнадеждно.

Започнах да чакам за преминаващи автомобили, да ги спирам и да питам за посоките. Никой не разбираше английски и гледайки картата ми сочеха ту наляво, ту надясно или пък ми казваха да се върна обратно. Така минах десетки километри на зиг-заг, мотаейки се като „муха без глава“. Шофирах по разбити шосета с дупки и по пътища без покритие. Пътят пресичаше малки долини не по мостове а по дъното на пресъхналите рекички. Минах и през много бедни села, където къщите представляваха иззидани от кирпичени тухли сгради с размери около 3 на 4 метра. Покривите им бяха равни, нямаха врати и прозорци, каквито очевидно не им и трябваха поради южните горещини.

След продължително мотаене насам-натам разбрах, че никой не може правилно да ме упъти и трябва да разчитам на себе си. Знаейки с точност около петдесетина километра местоположението си на картата и определяйки посоката по слънцето потеглих без да спирам повече за да питам. От черния път излязох на път с чакълено покритие, а след това и на асфалтирано трасе с много дупки. После стигнах още по-широк път, а пък от него излязох на шосе с маркировка.

И така, навигирайки на база местоположението на слънцето, най-после успях да стигна до малко градче с бензиностанция. Там заредих с гориво и ме упътиха за правилната посока. След повече от три часа „мотаене“ в горещия следобед успях да хвана главния път на юг към морето. За момент си помислих дали пък Аллах не ме наказа заради отказа ми да отида на гости при Мохамед в град Бам. Въпреки притесненията ми остана успокоението, че съм успял да видя едни от най-затънтените и бедни селца в Източен Иран.


Ужасни южни горещини
Няколкото дни, които прекарах обикаляйки южните части на Иран, бяха сериозно изпитание и поради нетърпимите горещини. През следобедите температурата на въздуха надвишаваше 45 градуса по целзий. Нормално е като се пътува с автомобил и си подадеш ръката през прозореца да почувстваш разхлаждане от вятъра. Там беше точно обратното: подавайки си ръката през прозореца на движещия се автомобил имах усещането, че ме облъхва въздуха от нагорещена пещ. Това беше нетърпимо и веднага си прибирах ръката вътре. Нощувайки в автомобила на отворени прозорци, дори сутрин към 5 часа продължавах да се потя, нещо като „къпане в собствен сос“. С хавлиената кърпа трябваше непрекъснато да попивам потта от тялото си през цялата нощ.

Допълнително изпитание бяха и ужасните комари в Южен Иран. Докато на други места спрейовете против комари помагат, то на юг въобще не им действаха. По цели нощи комарите налитаха, хапеха ме навсякъде и ми пречеха да спя. Когато се опитвах да се завия с чаршафа за да се спася от досадните насекоми, веднага „завирах“ от горещината. Спирайки да почина през деня пък ме нападаха нахални малки мушички, които и за секунда не ме оставяха на спокойствие. Тогава си мечтаех за досадните папатаци от шотландските планини, които ми се струваха толкова мили същества в сравнение с тези ирански мушички и още по-ужасните южноирански комари.

Бандар Абас
С население от половин милион жители Бандар Абас е голям пристанищен град и столица на провинция Хормозган. Той заема стратегическа позиция на Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Първите писмени сведения за града са от 6-ти век преди новата ера, по времето на Дарий Велики, когато от тук персийската флота е поемала на своите морски походи към Индия и към Червено море. В началото на 16-ти век градът е завладян от португалците, а по-късно е попадал под влиянието на Турция, Холандия, Оман и Великобритания. До 1980 година се е казвал Гамерон, след което е преименован на името на шах Абас I Велики, който в началото на 17-ти век е отвоювал пристанищния град от португалците и е удържал военноморска победа над португалския флот.

Бандар Абас е най-голямото търговско пристанище на Иран, а така също и важен транспортен и логистичен център с голямо международно летище. В района има изградени зони за свободна търговия. Развито е производството на стомана и алуминий, в града има корабостроителен завод и предприятия за производство на съоръжения за нефтодобива и газодобива. В петролната рафинерия се преработва нефт и се произвеждат петролни продукти. Развит е риболова и производството на рибни и морски продукти, както и текстилната промишленост. Като научен център Бандар Абас разполага с три университета. Местният футболен отбор е спортната гордост на жителите.

Бандар Абас е напълно съвременен град, в който липсва стара историческа част и няма много туристически забележителности.

Пристигнах в града на разсъмване и първо се запознах с района около новата джамия. Пазачът спеше на пода върху килимите, което ми позволи спокойно да разгледам интериора на джамията.

Едва след това отидох на брега за да кажа „здравей“ на Арабско море. Поради отлива крайбрежните скали бяха мокри и покрити с хлъзгави малки водорасли, на което не обърнах внимание. Нямайки търпение да нагазя във водата се подхлъзнах и изпързалях надолу по мокрите скали.

Разбрах за „пораженията“ по тялото ми след като ризата и панталона започнаха да почервеняват от кръвта, която потече от гърба, лактите, дланите и краката ми. Поради тази причина първата ми среща с това южно море се оказа малко неприятна. Наложи се да нагазя вътре и да изпера от кръвта ризата и панталона с морска вода. Можах спокойно да свърша тази работа защото в ранната утрин наоколо беше пусто и само един младеж се разхождаше по брега. После отидох на пристанището, където в една тоалетна се изпрах и измих с чиста вода. Излязох с мокрите дрехи, които приятно ме разхлаждаха в горещата утрин, и тръгнах да разглеждам съвременния град.

Обществен контрол
По време на обиколката из Иран се убедих, че това е по-скоро социална държава със строга полиция, силна армия, активни обществени структури, със сплотено и единно общество. Направи ми впечатление и действения обществен контрол по отношение спазването на правилата за поведение. Най-простите примери са забележките, които хората са ми правили да не ходя с разгърдена риза или да не дъвча дъвка на обществени места.

Най-много ме впечатли поведението на шофьорите на една бензиностанция по време на конфликтна ситуация. По принцип в Иран зареждах дизелово гориво на колонките за камиони и автобуси, тъй като там леките автомобили са само на бензин и природен газ. Зареждането става посредством поставяне на карти, подобни на банковите, чрез които се отчита горивото по съответната цена. Например, шофьорите на камиони поставяха техните карти и им отчиташе горивото по 12 стотинки литъра. За мен като чужденец бензинджията поставяше съответната карта и броячът отчиташе по 28 стотинки за един литър дизелово гориво. В северната и средната части на страната работниците на бензиностанциите имаха такива карти и зареждането с гориво ставаше без проблеми. В източната и южната части на страната, обаче, бензинджиите нямаха карти за чужденци, с които да отчитат горивото по по-високата цена. Там обикновено изчаквах някой шофьор на камион да си напълни резервоара с 200-300 литра и след това с неговата карта зареждах с дизелово гориво и моя опел. Предлагах на шофьорите пари по високата цена, но те ми вземаха само отчетеното с техните карти, т. е. по 12 стотинки за литър. Само веднъж един шофьор не само, че ми взе парите като на чужденец (по 28 стотинки), но поиска още пари за да станат по 40 стотинки за литър. Възпротивих се като му обясних, че цената за чужденци е фиксирана на 28 стотинки и няма да му платя повече, но той настояваше за още пари. Като видяха, че става някаква разправия останалите шофьори на камиони и автобуси дойдоха при нас. Щом разбраха каква е работата те наобиколиха нахалния шофьор и започнаха да му се карат. Той се стресна, веднага ми върна парите до отчетената цена по 12 стотинки литъра и избяга настрани. Другите шофьори дружески ме потупаха по рамото, казаха че проблема е решен и мога да пътувам спокойно. Определено този случай на активна гражданска позиция и на обществен контрол спрямо алчния шофьор ме впечатли особено силно.

Къпане в Персийския залив и морски курорти
След Бандар Абас, изминавайки стотина километра покрай Персийския залив под палещото южно слънце, нямаше как да се лиша от разхлаждане в морето. Открих пуст плаж и веднага скочих във водата. Тя беше „топла като чай“ и много солена, по-солена от водата на обграждащите Европа морета. Удоволствието ми от плуването беше неописуемо, сравнимо само с къпането в басейна с естествено газирана минерална вода при каньона на река Воротан в Армения, двадесетина дни по-рано.

Пропътувах над 1 000 километра покрай Персийския залив, преминавайки през доста курортни градчета. Убедих се, че иранците не отдават особено значение на морския туризъм. Никъде не видях големи курортни комплекси с множество хотели, както е по нашето Черноморие. Масово хотелите са малки 2 до 4-етажни, обикновено раздалечени и с доста свободна площ между тях. На някои места по плажовете имаше подредени чадъри като при нас, но хората на пясъка бяха рядкост. Не можах да разбера защо почиващите в тези съвсем прилични морски курорти бяха толкова малко.

Газодобивни райони
В тази южна част на Иран се намират едни от основните залежи на нефт и природен газ. Особено бях впечатлен преминавайки през огромно газодобивно поле, разположено по крайбрежието на Персийския залив. В продължение на около 15 километра от двете страни на пътя се редяха стотици сонди за добив на природен газ с горящи пламъци по върховете им. Из въздуха се носеше специфичната миризма на газодобивен район. По указателните табели можах да разбера, че преминавам покрай газови електроцентрали и покрай заводи за компресиране на природен газ. Множество табели и надписи край платното предупреждаваха, че спирането и правенето на снимки е забранено. В последствие пресякох и други газодобивни райони с горящи пламъци по върховете на сондите, но те бяха по-малки на площ и вече не ме впечатляваха.

С четирима иранци през нощта
Шофирах до късно вечерта и дълго време в тъмнината не можах да открия удобно място за нощувка. Накрая, почти заспиващ зад волана от умора, забелязах някакви храсти край пътя. Спрях и се вмъкнах с автомобила между тези храсти на двадесетина метра от платното. Реших, че в тъмнината никой няма да ме види и спокойно ще пренощувам на това място. Тъкмо бях заспал и ме събуди светлина на фарове. Две моторчета бяха спрели срещу колата и фаровете им ме заслепяваха. Навлякох си ризата и панталона, слязох и видях двама млади мъже на мотоциклетите, които явно се чудеха какво става с този чуждестранен автомобил край пътя. Така и не разбрах как в тъмнината бяха забелязали колата, скрита между храсталаците и далече от пътното платно. Обясних им че съм турист, изморен съм и ще пренощувам край пътя. Те ми казаха, че така не може и да карам след тях.

Потеглих след двата мотоциклета, които тръгнаха по черен път, перпендикулярен на главното шосе. След около един километър влязохме през порта в някакъв двор, ограден с висока стена и разположени няколко едноетажни сгради вътре в него. Притеснен слязох от колата и огледах наоколо. По работещите съоръжения разбрах, че това е помпена станция, вероятно към някаква напоителна система. Двамата ме въведоха в една стая, където на килими на пода седяха още двама мъже и гледаха телевизия. Работеше климатик и беше приятно хладно в сравнение с горещината навън. Поканиха ме да седна и всичките се настанихме на килимите, подпирайки се на големи възглавници. Само единият от четиримата знаеше 20-30 думи на английски и се получи доста неловка ситуация. Аз седя „като на тръни“ и ги гледам. Те ме гледат и се усмихват. И аз им се усмихвам. Поизплаших се, защото се замислих какво би станало ако тия четиримата са хомосексуалисти. Сам срещу тях ни бих могъл да се защитя и през главата ми започнаха да минават още по-черни мисли. Рекох си, че ще трябва да се боря за „честта си“, въпреки неравностойните сили. В това затънтено място могат да ме заколят, автомобила да го „разфасоват“ на части и никой никога няма да разбере какво се е случило с мене. През това време единият направи чай и всичките изпихме по чаша. Подарих им по едно сувенирче от България, каквито носех в колата. Всеки един от тях ми благодари с усмивка. Единият от мъжете ми предложи да се изкъпя. Бях толкова потен и прашен, че без да се колебая взех шампоана и се пъхнах под душа. Седнах пак на килима, подпрях се на възглавниците и зачаках да видя какво ще става. Изморен и с рани по тялото вече бях претръпнал от многото ежедневни преживявания. Единият от мъжете постлал дебело одеяло на пода, донесе още едно за завивка и ми каза, че мога да спя. Попита ме да загаси ли телевизора и лампата. Казах му да остави само лампата, всички излязоха от стаята, а пък аз изтощен заспах на момента.

По едно време в просъница усетих, че някой ме бута. Отворих очи и видях, че единият от мъжете е поставил табла с готвено ядене и бутилка Пепси кола на пода до мен. Каза ми да ям и си излезе. Нахраних се бързо, преместих таблата с чиниите до стената и уморен пак заспах. По някое време в просъница забелязах, че съдовете са изнесени. Събудих се към 4 и нещо сутринта, добре наспал се в прохладната стая с работещ климатик. В съзнанието си се надсмях над моите страхове, че е могло нещо лошо да ми се случи. Хората ме намериха край пътя и ме подслониха в стая с климатик. Вероятно един от тях си е ходил до в къщи и жена му е приготвила ядене, което той ми донесе за да се нахраня. Оставиха ме сам в стаята, а те са спали някъде из стопанските постройки.

Като се разтропах около колата и четиримата иранци се появиха от съседните сгради. Благодарих им за подслона и храната, взехме си довиждане и потеглих. Отново се убедих колко гостоприемни са иранците и в практическото действие на третия стълб (задължително за спазване правило) от мюсюлманската религия: даване на милостиня. Да дадеш храна и подслон на пътуващия странник за преобладаващата част от мюсюлманите е дълг, за което ще бъдат благословени от Аллах. Това е станало тяхна вътрешна потребност и им носи удовлетворение. Тези качества на гостоприемство и състрадание ние българите постепенно губим. Според мен, в днешно време ставаме все по-големи егоисти, подминавайки бедните и страдащи хора.

Следва последната част от разказа Ислямска република Иран – сърдечни и гостоприемни хора, богато историческо минало, ужасни южни горещини и „легнали полицаи“ по улиците и кръстовищата (част 5)

Август ÷ Септември 2012 година
Автор: Валентин Дрехарски
Снимки: Валентин Дрехарски