Ислямска република Иран – сърдечни и гостоприемни хора, богато историческо минало, ужасни южни горещини и „легнали полицаи“ по улиците и кръстовищата

След като бях обиколил и разгледал Северна Турция, Грузия, Армения и Нагорни Карабах, дойде редът и на Иран. За тази страна можах да отделя само 17 дни като изминах над 7 хиляди километра по пътищата между Каспийско и Арабско море.
За самостоятелна туристическа обиколка на Иран е необходима заверена покана от частно лице или от иранска туристическа агенция, на база на която се издава иранска виза.

Открих само две наши туристически агенции, които предлагат посреднически визови услуги за тази страна. Доверих се на Пингвин Тревъл и след плащане на съответните такси безпроблемно получих паспорта с визата.

За автомобила се изисква Карнет дьо пасаж, който се издава от Съюза на българските автомобилисти. Струва 100 лв. плюс депозит от 1000 лв., който се връща след прибиране в България и представяне на заверения карнет.

Иран е най-голямата държава в Близкия изток. С площ 1 648 хил. км² тя е 15 пъти по-голяма от България и 4,5 пъти колкото Германия. Релефът е преобладаващо планински с плата, високи равнини и ниска юго-западна част. На север, между Каспийско море и столицата Техеран, е планината Елбурс с най-високия ирански връх Дамаванд (5671м.). Средната част е заета от обширни пустинни области и планината Кух-е Руд. В посока юго-запад следва равнинно-хълмиста част и най-голямата планина в страната Загрос. Соленото езеро Урмия е разположено в северо-западната част, която също е с преобладаващо планински релеф. В средната част на Иран има няколко солени езера, повечето от които са пресъхнали.

Иран граничи: на изток с Пакистан и Афганистан; на юг с Оманския и Персийския заливи на Арабско море; на север с Туркменистан, Каспийско море, Азербайджан и само 50 км. с Армения; на запад с Ирак и Турция.
Населението на Иран от почти 80 милиона души е 11 пъти повече от населението на България.

По мои впечатления, иранците са горди хора със самочувствие на велика нация, наследници на древната Персийска империя. Преобладаващата част от тях са сърдечни и гостоприемни, винаги готови да помогнат. Проявяваха видим, но не натрапчив интерес към мен като чужденец, обикалящ страната им. Щом разбираха, че съм добронамерен отваряха сърцата си и бързо се сприятелявахме.

Иранците са мюсюлмани в преобладаващата си част. Мюсюлманската религия се основава на 5 стълба (задължителни правила), третият от които е благотворителност (даване на бедните и извършване на добри дела). Това означава този, който има повече материални блага да дава на този, който няма достатъчно такива. Тук се включва и даването на храна и подслон на пътуващите странници, с което си обяснявам факта, че на някои места ми даваха храна и ме подслоняваха, за да не спя в колата.
Някои погрешно смятат, че иранците са араби. Те не са араби. Иранците са перси. Говорят персийски език, наречен фарси. Използват модифициран вариант на арабската азбука. Цифрите им не са арабски, а съвсем неразбираеми за нас.
Иран е република. Под влияние на медийни публикации някои считат Иран за диктаторска държава. Иран е демократична държава с демократично избиран парламент (Меджлис). Немюсюлманските религиозни малцинства включват бахаити, зороастрийци и християни, които са официално признати религии и имат запазени места в парламента. Начело на изпълнителната власт е президентът, който се избира по демократичен път. На най-високо равнище в държавата е религиозния водач.
Часовата разлика спрямо България е + 1 час и 30 минути. Когато у нас е 9.00 часа, в Иран е 10.30 часа.
Почивният ден в Иран е петък. Това беше любимия ми ден, защото само тогава в градовете се шофираше относително спокойно.

История. Иран е център на една от най-древните цивилизации в света. Първата държава на територията на днешен Иран – царство Елам, възниква в югозападната му част през третото хилядолетие преди новата ера и е връстник на Вавилон и Асирия.

Останки от древна Суса – столица на Елам

Следва Мидийската империя в началото на 1-вото хилядолетие преди н.е.
Персийската държава възниква през 6-ти век преди новата ера и бързо се разраства до империя, владееща земите от Средна Азия до Египет и Босфора. Персите навлизат на Балканския полуостров и водят няколко войни с антична Гърция през 5-ти век преди н.е. През 4-ти век преди н.е. Александър Македонски завладява Персия за кратък период от време, след което страната връща своето величие. По случай 2500-годишнината на Персийската империя през 1973г. е построена кулата Азади, един от символите на столицата Техеран.

През 7-ми век арабите завладяват страната и налагат исляма. Съществувалата до тогава религия Зороастризъм остава да се практикува в някои изолирани райони. В последствие страната е завладявана от селджукските турци и монголците на Тамерлан.
През 16-ти век Персия възвръща значимостта си на първостепенна регионална сила. Процъфтяващите иранска литература, философия, медицина, астрономия, математика и изкуство се превръщат в основен елемент на ислямската цивилизация.

По-късно се водят войни с Руската империя, която отнема северните територии на Персия. През 18-ти и 19-ти век страната се модернизира, а в началото на 20-ти век се извършва така наречената Персийска Революция (1905г.÷1911г.).

Кучук Хан е борец за равенство и справедливост, като някои го наричат иранския Робин Худ. Той започва партизанска борба, която завършва през 1920 година с образуването на Персийска съветска социалистическа република в Северен Иран със столица град Рещ. Следващата година републиката е разгромена от армията на шаха, Рещ е опожарен, Кучук хан е екзекутиран и главата му е изложена в Техеран за назидание.

През март 1921 година Иран подписва договор със Съветска Русия, една от клаузите на който дава възможност съветски войски да навлязат в страната, ако иранското правителство започне да провежда антисъветска политика. От своя страна Москва тайно обещава да прекрати военната подкрепа за Персийската съветска социалистическа република, извършвайки предателство спрямо принципите на така наречения „пролетарски интернационализъм“. В началото на Втората световна война правителството на Иран е на страната на хитлеристка Германия, което дава основание на СССР да приложи горепосочената клауза на договора. Съветската армия завзема Северен Иран през август 1941 година. Английската армия окупира южен Иран. По-късно в страната влиза и малък американски военен контингент. През 1942 година в Иран е прехвърлена 130-хилядна полска армия, формирана на територията на СССР, но отказала да се сражава срещу Германия. През 1943 година в Техеран се провежда първата среща между ръководителите на антихитлеристката коалиция.

През 1935 година името на държавата се променя от Персия на Иран. През първата половина на 20-ти век една от най-влиятелните политически фигури е неколкократния премиер Мосадък, но когато в средата на века той започва „леви“ реформи и се опитва да национализира петролната индустрия, ЦРУ и английското разузнаване организират преврат. Властта преминава в ръцете на монарха шах Мохамед Реза Пахлави, който модернизира страната, но потъпква гражданските свободи. Шахът е свален по време на Иранската революция през 1979 г., след което се основава Ислямска република Иран, начело с Аятолах Хомейни. През 1980 г. съседен Ирак напада Иран и започва разрушителна 8-годишна война, която завършва без победител. През последните десетилетия в страната се извършват реформи, тя се модернизира и развива икономически.

Историческите и архитектурни забележителности в Иран са от античността, периода на ислямския възход 15-ти÷18-ти век и от съвременността. Прави впечатление, че руините и музеите на Иран съдържат по-малко артефакти, отколкото могат да се видят в големите Западноевропейски музеи: Пергамон мюзеум в Берлин, Бритиш мюзеум в Лондон и Лувъра в Париж. Това е резултат от политиката на Западноевропейските страни, предимно през 19-ти век, за придобиване на артефакти от античността и средновековието. Става въпрос за закупуване на символични цени или кражби и изнасяне в Европа на архитектурни елементи, скулптури, барелефи, мозайки, саркофази и много други национално-исторически ценности.

Въпреки поголовното изнасяне на артефакти в Западна Европа, много такива са останали в страната и сега са изложени в историко-археологическите музеи.

Реставрирани цветни барелефи в историческия музей в град Шуш (древната Суса)

Един от най-необичайните експонати е Солния мъж, останки от който са изложени в Националния музей в Техеран.

Тялото на този мъж се е запазило в подземна солна мина в продължение на 17 века. Открито е през 1993 година. Мъжът е 37 годишен с височина 175 см. Счупвания по черепа говорят, че смъртта е настъпила от силни удари и вероятно
става въпрос за убийство. До тялото са открити инструменти, които мъжът е ползвал приживе.

Икономиката на Иран, оценявана на база Брутен вътрешен продукт (БВП), в стойностно изражение, е на около 15-то място в света. Оценявана на база натурална продукция и реална покупателна способност, икономиката е доста по-силна.Имам предвид, че една и съща натурална единица се отчита статистически с различна стойност. Например 1 литър бензин се продава в Европа за 3,00 лв. и формира съответно 3,00 лв. БВП, докато в Иран се продава за 0,30 лв., формирайки 10 пъти по-малка стойност на БВП.

В страната се прилага централизирано планиране, а големите промишлени и енергийни предприятия са държавна собственост. Частната собственост се разпростира върху по-малките предприятия, селското стопанство, търговията и услугите.
Проблем за Иран са безработицата, инфлацията и обезценяването на националната валута.

Иран е на трето място в света по запаси от нефт и на второ място по запаси на природен газ. По добив на тези продукти страната е сред първите в света. Разполага с около 15 рафинерии за преработка на нефт. ¾ от електроенергията се произвежда в електроцентрали, работещи на природен газ. През 2010 година в Бушер беше пусната в експлоатация първата атомна електроцентрала в Близкия изток, построена от Русия.

В страната има предприятия на черната и цветната металургия, машиностроенето, химическата промишленост и електрониката. Развита е авиационната индустрия, както и производството на камиони, автобуси и леки автомобили.
Иран разполага с изключително добре развит военно-промишлен комплекс, позволяващ да се произвеждат ракети, изтребители, безпилотни самолети, хеликоптери, танкове, бронетранспортьори, подводници, военни кораби.
Страната обръща сериозно внимание на науката и технологиите, включително компютърни и нформационни. Само един пример: в края на 2011 година иранските IT-специалисти успяха да поемат управлението на най-модерния и голям американски безпилотен шпионски самолет RQ-170 Sentinel и да го приземят на иранско летище.

Държавата инвестира в земеделието с цел разширяване на износа и в изграждането на мрежа от напоителни системи.
Проблем за бюджета са държавните субсидии, предимно на хранителните продукти и горивата.
Иранците са убедени, че наложеното търговско и финансово ембарго, както и цялата кампания на Запада срещу страната и ядрената й програма, е с цел американски и западноевропейски компании да поемат контрола и печалбите от нефтената и газова индустрия.

Валута и цени. Официалната валута е иранския риал. През август-септември 2012 година 10 000 риала са равни на 80 стотинки. Според мен банковото обслужване е много добре развито, масово се използват банкомати. ПОС-терминалите за пазаруване с дебитни и кредитни карти са много малко. Поради икономическото и финансово ембарго, наложено на Иран, чуждестранните карти са невалидни. Трябва да се носят пари в брой. Почти е невъзможно да се обменят долари и евро в техните банки. Ползвах частни обменни бюра, а където нямаше такива обменях пари в златарски ателиета или магазини за луксозни стоки.

В Иран цените се означават по три различни начина. Най-малко се използва означението в риали, предимно на бензиностанциите, музеите и малко други места. Най-разпространено е обявяването на цената в тумани, като 1 туман е равен на 10 риала. Третият начин е с пръсти и цифри: например продавача показва 4 пръста и казва „четири“, което означава 40 000 риала (3,20 лв., колкото струваше порция кебап с айран в закусвалня).
По мои наблюдения цените на основните стоки (храна, дрехи, обувки, домашни потреби и други аналогични) са на равнище около 70% от българските. Малък брой стоки са по-скъпи отколкото у нас. Стандартната входна такса за музеите и забележителностите е 40 стотинки, а най-скъпите достигат лев и 60 стотинки. Това е 20 до 50 пъти по-малко от съответните цени в Западна Европа. Като чужденец плащах „цели“ 28 стотинки за 1 литър дизелово гориво, а за местните цената е 12 стотинки (в Турция 1 литър дизел беше 3,60 лв.). Бензина е 35 стотинки, което им е скъпо и поради това леките автомобили масово се движат с природен газ (метан). Цената на кутия луксозни цигари е по-малка от левче.

Като турист не можах да придобия ясна представа за жизненото равнище в Иран, но във всеки случай e съпоставимо с нашето. Иранците ползват масово автомобили и бих ги нарекъл „нация на колела“. Наблюденията ми са, че леките автомобили са не по-малко отколкото в източноевропейските страни. Това, което ми направи най-силно впечатление е уравниловката в стандарта на живот. Около 5÷10% от населението се отличава видимо с по-висок стандарт, а 10÷20% са видимо по-бедни. Моите наблюдения са, че преобладаващата част от хората не се различава съществено по своето жизнено равнище. Аналогична беше ситуацията и у нас по времето на социализма. Имайки предвид горното, държавната собственост върху основните предприятия и бюджетното субсидиране на някои жизнено важни стоки и услуги, бих определил Иран като социална държава. Ако не бяха наложените от развитите демократични държави финансови и икономически санкции, жизненото равнище в страната би било доста по-високо.

Като автотурист ми направи впечатление добре функциониращата система за пътуване и посещения на градове и туристически обекти, където са направени големи паркинги и паркови зони за нощуване. На тези места задължително има тоалетни и чешми, като всичко е напълно безплатно. В парковете и зоните за отдих пътуващите иранци опъват палатките си и нощуват с целите си семейства. Предвид символичните цени на горивата и „социалните“ такси за музеите, както и безплатните нощувки на открито, дори по-бедните иранци имат възможност да обикалят страната и да се запознават с нейните забележителности. Имах усещането, че в Иран хората следват популярния някога у нас девиз „Опознай Родината за да я обикнеш!“.

Съвсем нормално е семействата да излязат на отдих в центровете на градовете и да обядват или вечерят като насядат в парковете, на плажа или на други удобни места.

В градовете има добре поддържани паркове със зони за отдих и спорт.

Облекло. Религиозните норми и режимът на аятоласите изискват спазването на строги правила по отношение на облеклото. Мъжете определено са облагодетелствани в това отношение, тъй като могат да носят ризи с къс ръкав и сандали на бос крак. Къси панталони, ¾ панталони и потници са недопустими. При жените цялото тяло трябва да бъде покрито, могат да се виждат китките на ръцете, лицето и предния кичур коса.

Момиченцата до 9-годишна възраст могат да ходят без забрадки и по къс ръкав. Типичното облекло на момичетата и младите жени е панталон, връхна дреха с дължината на туника и забрадка. Повечето от по-възрастните жени ходят облечени в техните дълги черни мюсюлмански наметала, наречени хиджаб или чадра. Така влизаха и да се къпят в морето, докато мъжете до тях бяха само по бански.
В големите градове младите жени и момичетата бяха с модерни прически под забрадките, добре гримирани и напарфюмирани. Влюбените си позволяваха да се държат за ръце, но нищо повече.

По време на пребиваването ми в Иран не забелязах прояви на престъпност. Например, нощувах в автомобила на улица в центъра на Техеран и в интервала между 1 и 2 часа през нощта покрай мен на няколко пъти минаха сами жени, които явно се прибираха от някъде. Между впрочем, изнасилването се наказва със смърт.

Въпреки липсата на престъпност, в Иран се сблъсках с три вида опасности.
Първата и най-сериозна опасност за нас европейците е начина на шофиране. Трафика е много натоварен, което само по себе си не е проблем. Проблем е, че там важи неписаното правило за предимство на предния и в повечето случаи не се спазват пътните знаци, маркировки и светофарни сигнали. Ако предната част на съседния автомобил е дори с 20 см. пред твоята, това значи, че той е с предимство. Във всеки момент може да ти пресече пътя, да спре пред теб за да слезе някой от колата, а ти си длъжен да „набиеш спирачките“ и да не го удариш. Пешеходците пресичат където им е удобно и по изражението на лицата им разбираш дали ще преминат пред автомобила ти или ще те изчакат. Мотопеди се движат както в твоята лента срещу теб, така и по тротоарите с пешеходци. По възловите кръстовища на големите градове полицаите се опитват да въвеждат ред в движението, но според мен това не винаги им се удава. Убедих се, че важи правото на по-нахалния и след 2-3 дни каране в градовете започнах и аз „да се ръгам“ със стария си опел. Най-учудващото е, че в целия този „хаос“ на уличното движение почти няма катастрофи и е изключение да се види ударен автомобил. Смятам, че това се дължи на три причини: задължително спиране и пропускане на този, който е сантиметри пред теб, страхотните рефлекси на иранските шофьори и на първо място поставянето на хиляди „легнали полицаи“ (гърбици) по кръстовищата и опасните пътни участъци. Очевидно властите са установили, че само с тези гърбици могат да накарат шофьорите да намаляват скоростта, с което предотвратяват автотранспортните произшествия.

С друга опасност се сблъсках по междуградските пътища, където по принцип шофьорите спазват ограниченията и правилата. На няколко пъти, в средната част на Иран, ми се случи изпреварвани от мен камиони и автобуси да навлизат в лентата ми в момента на задминаване и да ми пречат да ги надмина като се опитват да ме изтласкат извън пътното платно. Можах да намеря за себе си само две обяснения за това тяхно нагло поведение. Едното обяснение е, че са абсолютни „ненормалници“. Второто обяснение е, че това е форма на обществен контрол като по този начин ми пречат да се движа със скорост над позволената. Фрапираща е разликата между дисциплината на иранските шофьори по междуградските пътища и описания по-горе начин на каране в градовете. Вероятно глобите за превишаване на скоростта са „солени“, а по натоварените пътни участъци има полицейски патрули с радари.
В крайна сметка, в съзнанието ми на шофьор Иран остана като страната на „легналите полицаи“ по кръстовищата и опасните пътни участъци.

Втората опасност, с която се сблъсках в Иран, идва от забраната за снимане не само на военни обекти, но и на всякакви държавни учреждения и правителствени сгради. Още на втория ден в град Тeбриз (1,6 млн. жители) снимах един площад с красива кула в далечината, без да забележа, че зад гърба ми има сграда на казарма.
Откъде да знам, че това била охранителна кула на военен обект. Часовият пред казармата, явно проявявайки „революционна бдителност“, ме привика и звънна на началника на караула. Последният ми провери документите, прибра ми паспорта и фотоапарата, пък като се започна едно развеждане по всички етажи на това военно поделение. Първо началникът на караула ме заведе при прекия си началник и му докладва, после при още по-голям началник. Последният ме пое и първо ме заведе при един цивилен, за който реших че е от тяхната „държавна сигурност“. После продължи изкачването по етажите при все по-висши офицери докато стигнахме до началника на поделението, полковник с побеляла коса и мустаци. Реших, че е полковник защото имаше по три големи многоъгълни ислямски звезди на пагоните. Всички ме гледаха строго и вероятно бяха решили, че са заловили израелски шпионин. Дойде техният IT-специалист, дадоха му фотоапарата за проверка, а мен ме оставиха да чакам в една стаичка, охраняван от друг офицер. Тогава вече наистина се изплаших. Помислих си, че тия идиоти като нищо ще ми сложат белезниците и ще ме арестуват. След около половин час дойдоха началника на поделението, още двама офицери и IT-специалиста. Върнаха ми паспорта и фотоапарата и ми се извиниха. Чак тогава започнаха де се усмихват, явно успокоени, че не съм шпионин. Даже полковникът се накара на останалите, вероятно защото правят глупости занимавайки се с един безопасен турист.

Между впрочем, тези военни ме впечатлиха с ред и дисциплина. Като влизахме при по-старши началник, по-младшият козируваше и стегнато докладваше. Войници миеха коридорите и като минавахме покрай тях заставаха мирно, след което продължаваха с миенето. Въобще, стегната и дисциплинирана армия, каквато беше и нашата преди доста години, когато бях в казармата.
Няколко дни по-късно, в Техеран един полицай ме накара да изтрия снимките на сгради, върху които бяха поставени антени.

Третата опасност е свързана с неспазването на приетите морални норми по отношението на облеклото и поведението. В южната част на страната, където горещините бяха напоносими, веднъж се опитах да шофирам гол до кръста. Още на първия полицейски пост ме спряха, естествено при слизането си облякох ризата, след което трябваше да изслушам морални напътствия. Поне 5 минути най-старшият полицай ми „чете конско“ на фарси, два пъти се опитах да му кажа, че не говоря езика им и нищо не разбирам, но той упорито продължи да ми се кара. Само по жестовете и по гневния му глас разбирах за какво говори и че съм извършил много голямо нарушение на моралните им норми. Все пак останах доволен, че не ме арестуваха. После не си и помислях да си свалям ризата.
Тук мога да отворя скоба и да кажа, че 17 дни в Иран изкарах само с една риза. Слагането на чиста риза сутрин е безсмислено, тъй като при техните горещини след 2-3 часа тя става потна и с изцапана яка. Какво правех? При влизане в тоалетна, на мивката се измивах до кръста, изпирах ризата със сапун и отново я обличах. Хем ходех постоянно с изпрана риза, хем ме разхлаждаше докато изсъхне – „два заека с един куршум“.

Състоянието на пътната мрежа в Иран е доста по-добро, отколкото у нас. Има няколко магистрали, за които се плащат символични такси, малко повече от левче на 100 километра. Платих 5 лева единствено за една 110-километрова магистрала с доста тунели през планината Загрос. Около големите градове десетки километри от магистралите са осветени. Например, пътувайки към Техеран, късно вечерта и рано сутринта по тъмно, минах 150 километра по отлична осветена магистрала. Както и в Европа, покрай магистралите има зони за почивка с бензиностанции, магазини и заведения за хранене. Първокласните пътища обикновено са тип „скоростни“ с две отделни платна, всяко с по две ленти. В доста случаи пътните платна са отдалечени на 50-100 метра едно от друго, което позволява по тъмно насрещните автомобили да не се заслепяват взаимно с фаровете. В по-ненаселените средна, източна и южна част на страната главните пътища са обикновени с едно платно и две насрещни ленти. Второкласните пътища също се подържат в добро състояние. В източната част на Иран ми се наложи да пътувам по третокласни пътища, които бяха доста разбити с неравности и дупки, нещо добре познато на българските шофьори. През планините шофирането е бавно и трудно, тъй като пътищата са стръмни и с много завои.

Означенията с пътни знаци и маркировката са добри, с изключение на източните части на Иран. Тук може да се посочи, че иранците ползват английската система на организация на движението, която според мен е най-добрата, като сравнявам страните, в които съм пътувал.

На основните пътища указателните табели освен на фарси са изписани и на английски. В средната и източна част на страната надписите на английски намаляват и изчезват. В някои източни градове и пътища пък няма никакви указателни табели. В Иран най-голямата трудност по пътищата е ориентирането, което изисква постоянно внимание. При ужасния трафик в градовете, където трябва да се следи поведението на шофьорите около теб и на пресичащите пешеходци, си принуден да четеш и указателните табели. Където надписите са само на фарси или пък въобще липсват табели, трябва да се спира, да се пита за посоката и отново да се включваш в движението. Единственият плюс е, че постоянните спирания и питания за посоката са форма на общуване с местното население.

Преди да тръгна не успях да си набавя GPS навигация с карти на Иран и Кавказкия регион. В иранските магазини навигациите бяха само на фарси. Моят съвет към всеки шофьор, тръгнал да обикаля Иран, е първо да си подсигури GPS с карта на страната, за да си спести много време и главоболия.

Автомобилите в Иран са предимно собствено производство, в много случаи по лиценз на водещи западноевропейски производители. Произвеждат се камиони и автобуси по леценз на Мерцедес и Волво, а леки автомобили по лиценз на Пежо (моделите 405 и 206 седан), Рено (модела Клио седан) и Ситроен (модела Ксантия). По пътищата преобладават ирански модели леки автомобили от среден и малък клас, предимно Саманд, Сейпа и Пейкан. Следват посочените по-горе френски модели. Движат се корейски, японски и китайски автомобили. Почти всички леки коли са седан (с багажник), много малко са хечбех и почти няма комбита. Това, което ми направи впечатление е, че автомобилите се поддържат в отлична техническа изправност, за разлика от арабските страни, например. Полицаи ми направиха забележка, че не ми свети единия стоп и трябваше веднага да сменя крушката.

Друго, което не може да се пропусне, са многото полицейски постове, постоянно проверяващи автомобилите. Такива има на входа и изхода на всеки голям град, по един в малките градове и на някои възлови кръстовища. Типичният полицейски контролно-пропускателен пункт се състои от войник с автомат в началото, 2-3 проверяващи полицаи и пак войник с автомат накрая. Минава се през няколко „легнали полицаи“ (гърбици), така че си принуден да караш едва-едва. В северната част на Иран обикновено не ме спираха или само им казвах, че съм турист. В останалите части на страната, обаче, почти не пропускаха да ме спрат и обикновено само ми проверяваха паспорта с визата. Често ме питаха къде съм бил и за къде пътувам. На картата си очертавах маршрута, по който съм минал, и им го показвах. Като разбираха, че съм обиколил голяма част от страната им, полицаите ме гледаха с уважение и ми пожелаваха приятно пътуване с усмивка. Даже на два пъти проверяващите ми козируваха като ми връщаха паспорта. На един контролен пункт полицая махна леко с ръка, но понеже ми беше „писнало“ от проверки, се направих че не съм разбрал и продължих. Той викна на войника с автомата и последният изтегли пред автомобила ми желязна греда със заварени на нея шипове. Набих спирачките и се върнах за проверка. Разбрах, че в Иран при полицията „нема лабаво“.
Иранският език фарси, както и надписите с арабски букви са неразбираеми. Дори цифрите, които използвата иранците не са арабски, а се изписват с непонятни символи.
Неочаквано за мен, се оказа че много хора говорят английски. Очевидно в училищата се набляга много на изучаването на този език. С около половината от младите и с около 1/3 от хората на средна възраст можеш да се разбереш на английски. Голяма част от полицаите и военните говорят английски. Не срещнах нито един човек, който да разбира руски, дори и в Бушер, където в продължение на няколко години около хиляда руснаци са строили атомната им електроцентрала.
Въпреки ембаргото, наложено от Запада, и въпреки търговската и военна ориентация към Китай и Русия, като турист не забелязах про-руско и про-китайско отношение. Напротив, останах с впечатлението за про-западна ориентация на хората. Вероятно водещите позиции на САЩ и Западна Европа в областта на икономиката, науката и съвременните технологии си „казват думата“, поради което именно Запада е пример за следване от иранците.

Поради наложеното ембарго, в Иран не се предлага услугата роуминг и нашите карти за мобилни телефони са неизползваеми. Купих си карта с предплатени разговори, която е сравнително евтина.

Наблюденията ми по отношение на иранската кухня са повърхностни, но най-обобщаващо бих казал, че всичко което опитах става за ядене и ми беше вкусно.

Едно от най-типичните ирански ястия е кебапът: 2-3 шишчета с тънка питка хляб, печени домати и лук. Такава порция с айран струваше 3-4 лева в закусвалня.
Има множество малки фурни в градовете, от които хората си купуваха пресно изпечен хляб на големи тънки питки. В магазините се предлагаше нарязан опакован хляб като у нас, но не видях някой да си купува от него.
Навсякъде се продаваха опаковани охладени пилета и останах с впечатление, че това е любимото месо на иранците.

Плодовете и зеленчуците бяха като нашите, с някои малки изключения.
Безалкохолните напитки са както местно производство, така и продукти на Кока Кола и Пепси Кола. Среща се и безалкохолна бира. Алкохолът е забранен.
Много масово се продават различни видове сушени плодове и разнообразни ядки.
Разнообразието от сладкиши е голямо.

В повечето градове се продаваха изстудени напитки тип фрешове от най-различни плодове. Цената им навсякъде беше по 80 стотинки.
Иранците обичат да си хапват сладолед, от който се предлагат най-различни видове, включително в много разпространените сладоледени къщи.
Във всяка сладкарница и закусвалня има чешма с вода и сапун, където хората си мият ръцете преди и след хапване.

Бях много доволен, че в Иран не се пускат молитви по високоговорители по няколко пъти на ден, които да те проглушават, за разлика от други мюсюлмански райони. Вероятно е така, защото иранците са шиити, религиозно направление в исляма.

Бюджет. В продължение на 17 дни и изминавайки повече от 7 хил. км., в Иран похарчих 740 лева, в това число: 355 лв. такси и рушвети на границите; 135 лв. за гориво; 90 лв. за ремонти на опела; 85 лв. за храна; 40 лв. за музеи и забележителности; 35 лв. други разходи.
С този нисък бюджет можах да обиколя страната от Каспийско море на север до Оманския и Персийския заливи на Арабско море на юг.

Иран се оказа една добре уредена държава с подредени и чисти градове, добронамерени и дружелюбни хора със запазена ценностна система.

Следва продължение с описание и снимки на основните посетени градове и забележителности, което завършва със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването ми.
Към Ислямска република Иран – сърдечни и гостоприемни хора, богато историческо минало, ужасни южни горещини и „легнали полицаи“ по улиците и кръстовищата (част 2)

Август ÷ Септември 2012 година
Автор: Валентин Дрехарски
Снимки: Валентин Дрехарски