Към Прощаване с Пънлай (част 3)
Върнах се окрилена.
Сутринта ми започна с разходка в нова за мен част на града, още неизследвана. Тръгнах по левия бряг на рекичката, която протича близо до църквата.
След пазарчето се бяха наредили върволица малки магазинчета. Едно от тях ме притегли и влязох – музикален магазин, стените – целите в китари. Свикнали сме да свързваме китарата с Испания, където тя се е превърнала в национален инструмент, но истината е, че в западния свят тя идва от Централна Азия. В будизма понятието „китара” има значение на мъдрост, хармоничност и знание. И при древните китайци е подобно – символ е на знание, ученост и хармония.
Влизала съм в други магазини с традиционни китайски инструменти, но за първи път виждах тук китарен магазин. Пристъпих неловко, защото знаех какво ще последва – обичайните любезни покани. Побързах да предупредя, че няма да купувам китара, не и сега. – Нищо, влез, седни, седни… – знаех си… Щом седнах, мъжът взе една китара и удари по струните. Страстен акорд, неочакван испански порив, чувствено изпълнение…
Любовта на един млад мъж към неговата китара. Веднага разбрах – той я обича и я разбира. Усеща душата й. Неговата раздвижена фантазия пренася мислите му в звуци, в мелодия надвремева, емоционално наситена и дълбока. Вътрешният му устрем го огради в кръг от светлина, развя се огнен плащ и се чуха потропващи токове. Испания се втурна толкова естествено в един малък пънлайски музикален магазин.
На моменти китайската външност на китариста се размиваше и приемаше испански черти. Косата, прибрана в опашка (рядка за Китай мъжка прическа), добавяше към двойнственото излъчване като ме пренасяше назад във времето, когато такъв е бил обичайният мъжки силует.
Стъписана от преобразяването, в една от паузите се приземих отново в Пънлай и видях на един стол пред мен да димят чаши с чай. Отпих механично и тогава забелязах две усмихнати очи да ме изучават дружелюбно. Жената на музиканта също пееше добре, а дъщеря им (ученичка в Далиан) беше много напреднала с китарата, очевидно решена да надмине баща си. Посвири ми и тя – Лъки е английското й име.
Докато се усетя, се видях седнала в средата на магазина срещу изпълнителя, да пея унесено „Подмосковные вечера”… Каквото свирят, на това припяваш… Оказа се, че това е много популярна песен в Китай (поне в този край), мнозина я пеят на китайски, други я слушат в различни аранжименти и малко от тях знаят, че е руска. После пяхме други руски песни, китайски и световни хитове. Никой от нас не разбираше езика на другия, но музиката говореше вместо нас. В ръцете на маестрото китарата пееше ту нежно, ту сурово и енергично, ту протяжно- печално. Самозабравен и потопен, той сигурно би продължил концерта до вечерта, ако не бяха влезли купувачи и негови ученици – беше време за урок.
С нежелание се надигнах от стола, омагьосана от красотата. Стана ми ясен смисълът на испанското „дуенде” – да се носиш една педя над земята…
Не можах да науча много за необикновения музикант заради езиковата бариера, но разбрах, че е едновременно и концертиращ изпълнител, и учител по китара, и собственик на магазин за китари, а умее дори да ги поправя. Има хора, които имат пари, а има богати хора – моят нов познат е от вторите. Писано ни било да се срещнем още няколко пъти. Веднъж те с жена си ни поканиха семейно на вечеря – на корейско барбекю. Просто така, без повод. Беше хубаво. Носеха ни сурови резени месо и зеленчуци и сами си ги печахме на малка печка с чекмедженца в нея, поставена на масата. Закараха ни с колата си, но не запомних мястото, беше се стъмнило. По-късно, колкото и да търсех този ресторант, не можах да го открия… Съществувал ли беше въобще…
Беше ми крилато на връщане. Съвсем естествено кривнах по старата уличка да видя новите картини на художниците по нея. Често се отбивам в две от ателиетата.
Интересно рисува един млад художник – маслена живопис в западен, леко китаизиран стил. Неговата образност се доближава до чувствителността в творчеството на Еми – дъщеря ми, която също е художничка, затова следя отблизо неговите търсения. Те дори нарисуваха едни и същи места в града – като старата арка, без да подозират за съвпаденията…
Китайска традиционна живопис 'цветя - и - птици'
Съседното ателие се обитава от по-възрастен артист, който следва традицията в калиграфията и акварела. И двамата се притесняваха да ги фотографирам, но охотно предоставиха творбите си за снимки.
Зад привидния размах се крие педантично разграфяване
В имперските времена живописта е най-високо цененото изкуство в артистичните среди и се е практикувала почти изцяло от аматьори, аристократи и учени, които имат свободното време, необходимо за усъвършенстване на техниката и чувствителността, влагани във велики платна. През династията Тан живописта достига връхната си точка, рисували са се предимно пейзажи, които са представяли ритъма на природата в истинския й вид. А калиграфията е една от най-високите и чисти форми на живописта, широко практикувана и обект на възхищение в източноазиатската цивилизация. За нея се използват мастило и акварел.
Тук художникът разреши да го снимам
Улицата под Барабанената кула е главната, на нея се намира и общината. В Пънлай няма обособен площад в центъра, както е в Европа, трудно е въобще да се посочи център на града. Просто улици, пазари, големият парк и плажът – това е Пънлай. По тротоарите рядко се виждат минувачи, затова табелата подсеща, че тази улица е специална – тя е за вървене.
Местните хора стигат до всяка точка, качени на своите електровелосипеди или моторчета, не обичат да вървят…
Барабанената кула е емблематична за града, тя има триетажен покрив, познат още като „три капки вода”, рядко срещан в страната. Висока е 21 метра. В древността всеки град е имал такава „часовникова” кула, от която се разнасяли барабанни удари на изгрев и на залез – да показват времето. Може би това е причината китайците да не държат много на точността – отговори на упрека ми веднъж Джанбин. – Хилядолетия наред те са отмервали времето с изгрева и залеза, а не с часовници…
Танцуващи жени наблизо до Барабанената кула
Сега ще минем през друг музикален магазин, близо до нас, той е за традиционни инструменти. Тук ни показват характерните за североизточния край куджън, таоди, хурусъ, пипа и ърху. Могат да се чуят наживо вечер в парка и дори по тротоарите – и винаги събират ентусиазирана публика.
Куджън - нещо като легнала арфа
Ърху - двуструнна китайска гъдулка
Изпълнителка на ърху по време на концерт
Отправяме се с Виви към Личуин – най-големият и стар мол в града – ще търсим подарък за рожден ден.
Пред него са се скупчили много хора. Какво е това – нещо невиждано до този момент в Пънлай. Огромен ярък балон с кош, а в него – няколко щастливци, които ей сега ще полетят. Лумналият пламък издува стените и се отразява по озарените лица. Виви поразпита и ми обясни, че известен спортен клуб си прави реклама по този начин. Лицата сияят от необикновеното преживяване, още по-крилато ми стана…
И сякаш за да бъде този ден още по-хвърковат, в парка бяха наизлезли любители на хвърчилата. Типично китайско занимание, и съвсем не детско. Традиционните хвърчила имат уникална художествена стойност. Те се появяват за първи път през войните на периода „Пролет и есен” (770 – 476 г.пр.Хр.). Технологията им се е развила по време на прочутата Чу – Хан война (203 – 202 г.пр.Хр.). Генерал Джан Лиан, командващ ханските войски, наредил да се пускат хвърчила в гъстата мъгла над войските Чу, водени от Сиан Иу. Деца, които са седели в големите хвърчила, са свирели мелодии на флейти. Чувайки тази музика, войните Чу започнали да напускат домовете си и да се разпръсват без бой. А Сиан Иу, който бил толкова могъщ и известен пълководец, прерязал гърлото си.
Друга употреба на хвърчилата била като пощенските гълъби в Европа – за доставяне на спешни съобщения.
По време на пролетните празници хората не само се покланят пред паметта на предците си, но и пускат хвърчила в небето по време на разходки в провинцията. Смята се, че като повишават настроението, изкуствените птици се отразяват добре на здравето.
За рамка се използват тънки бамбукови ленти. Формата е според вкуса и фантазията – дракон, прилеп, пеперуди, цветя, облаци, птици. След това върху рамката се опъва хартия или коприна. Накрая се украсяват с цветни панделки и рисунки. По-големите могат да достигнат стотина метра, а най-малкото може да се сложи в плик.
Накрая – някои насоки. Денят трябва да е слънчев и ветровит, а мястото – без електрически проводници. Нишката да е здрава и издръжлива. И едни слънчеви очила завършват приготовленията.
Заразяващ е детският възторг на хората с хвърчилата, а реещата се в небето пеперуда или дракон действат хипнотизиращо и – възвисяват духа.
Китарата, която купихме от магазина на маестрото, ни беше другар и оживяваше дългите вечери, а на тръгване я подарихме на Джанбин – за спомен и да се научи да свири.
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева
2 Коментари
Каква раздяла, Петьо! Всъщност никога няма да се разделя истински с Китай, с Пънлай.
А печката с чекмедженцата е много сладурска, жалко, че не я снимах. Никъде повече не съм виждала такава печка. Може да пробваме да си направим… :)
Поздрави и хубави празници! :)
Всичко е толкова впечатляващо, че е трудно да се приеме като раздяла. Но, всяко сътворено нещо има и край. Много ме впечатли печката с чемеджетата. Искам такава !
Поздрави Натали!