Златна есен из малко познати източно-родопски села

Началото на октомври ни изненада с почти летни температури и ето, че с приятели решихме да се възползваме от прекрасното време, за да се насладим на слънчевите лъчи и да поскитаме из красивата ни родина.

Обичам да пътувам и да посещавам различни места в България. Отдавна искам да посетя Източните Родопи. Но не най-популярните места – Кърджали, Перперикон, Татул, Златоград…Там съм била няколко пъти. Този път си харесах разходка до две напълно непознати за мен източно-родопски селца в близост до Ивайловград.
И така имаме посока, имаме добро настроение, с нас е и хубавото време, така че се отправяме към село Долно Луково. Селото се намира на 26 км. южно от Ивайловград.


По пътя специално се отбиваме за да се насладим на прекрасните гледки около язовир Ивайловград и да си направим малко снимки за спомен. Това е третия язовир от каскада Арда включваща язовирите Кърджали и Студен кладенец. Построен е през 1964 г. и има 64 км. брегова ивица. Стената му е с височина 75 метра при планирани 105 метра. Ако наистина бе построен с височина 105 метра той щеше да бъде най-големия язовир на Балканския полуостров. Но и сега язовира представлява внушителна гледка. Водите му се простират докъдето стига погледа ми. Над него по брега дървета, обагрени в жълто, червено и кафяво са се надвесили и сякаш се оглеждат във водите му. В далечината виждам рибари, които търпеливо седят в очакване на добрия улов. Към нас се приближава човек от охраната на язовира и ни моли да не снимаме съоръжението-било забранено. Съобразяваме се с това искане, а и без това сме направили снимки на красивата природа, а не на самите механизми.

Време е да продължим към едно от селцата, които искаме да посетим – село Долно Луково.
Пътуваме по живописен пуст път, по поречието на Бяла река. Реката лъкатуши и ни разкрива пред нас впечатляващи гледки. Село Долно Луково е разположено в граничната зона, на 3 км. северно от границата с Гърция. Някога селото се е казвало Голямо Суванли като суванли означава лук и така в последствие селото придобива името Долно Луково.

Селото веднага впечатлява със старите каменни къщи.

Тук се чувстваш все едно е началото на миналия век-сякаш времето е спряло.

Част от местните хора (мъжете) седят пред селската кръчма и с любопитство ни оглеждат. Идват да ни подушат и няколко ловджийски кучета.

В центъра на селото под дървото до кметството седят няколко баби, които веднага ни заговарят, оплаквайки се, че в селото вече не са останали млади хора и че живеят в бедност, забравени от Бог и управляващи.

Всъщност оказва се, че това дърво е доста интересно-това е вечно зелено дърво със странното име пролетна комарка. Пренесено е от двама братя през 80-те години на миналия век от Гърция и е единствено поне в района на Ивайловград.


Ние сме тук, за да видим старата църква „Св.Св. Константин и Елена”.

Историята на църквата е достойна за внимание. Построена е през 1806 г. от християните в селото изцяло от дарения. Те я построили буквално за броени дни, за да спазят султанския указ, че духовен храм с изграден покрив не се разрушава.

Градежът на църквата е от плоски речни камъни. Построена е под формата на селскостопанска постройка. Когато са я строили са я направили вкопана, защото по турско време е можело да се строят постройки не по-високи от турчин на кон. Звучи като фантастика, че е построена за седем дена. Краткия срок е бил заради опасността да бъде разрушена от турците, ако бяха разбрали че се строи църква. По онова време спасени от разрушение били строежи с поставен покрив. Тя няма камбанария и до 1950 година дървено клепало, окачено на един от високите дъбове около храма, възвестявало началото на молитва.

Отвън на църквата има каменен кръст вграден сред другите камъни в бял цвят и пак с камъни е изписана годината на построяването и – 1806.

Църквата има две помещения вътре-мъжко и женско. В мъжкото има запазен резбован иконостас, стенописи на религиозни сюжети по стените, от които най-впечатляващ е този който изобразява смъртните грехове, железни големи свещници и красиви икони, изписани от неизвестен майстор.

Има и красив полюлей, дарен от местен мирянин. Църквата допреди няколко години не е била заключвана и охранявана. От този факт са се възползвали неизвестни иманяри, откраднали част от иконите от иконостаса. Някак тъжно ми стана като видях зеещите дупки от липсата им.

На пода има каменна плоча с изписани на старогръцки имена. Някои изследователи казват, че това са ктиторите на църквата, а други твърдят, че това е надгробна плоча. Зад иконостаса има кладенец от който се взема вода за църковните ритуали. Всъщност църквата в момента не е действаща, но понякога по изключение се извършват кръщенета.

Женското отделение изглежда шокиращо скромно на фона на мъжкото. То е съвсем малко, без стенописи, без иконостас и икони, има само дървени свещници…

Разхождаме се из селцето, за да направим снимки. Не мога да откъсна поглед от каменните къщи с дворове изпълнени в зеленина, въпреки, че е октомври. Още има домати, чушки…даже виждам цъфнало смокиново дърво…

Явно близостта до Гърция и топлия климат помагат на отглеждането на плодове и зеленчуци. На много къщи по външните стени са окачени нанизи с тютюн, оставени да се сушат.

Не ми се тръгва от тук, но имаме още интересни места, които да разгледаме. От село Долно Луково отиваме в съседното-Мандрица. Наричат го албанското село защото е изградено от албанци през 1636 г., които били християни и снабдявали с хранителни провизии турската войска.

Легенда разказва, че някъде през ХVІІ век местен турски големец бил много доволен от двама братя овчари, албанци, които доставяли хранителни провизии на турската войска и за да ги награди им дал право да си изберат място и да си направят село върху земята, която успеят да обиколят от изгрев до залез слънце. Издействал им ферман, според който селото получава особен статут и е освободено от данъци. Братята довели тук и свещеник. За съпруги взели девойки от съседни български села и така постепенно жителите на селото се увеличили. Така възникнала Мандрица в малката и красива долина около меандрите на Бяла река. И ако преди стотина години тук са живели над 1000 души, днес Мандрица наброява 50-ина жители според местна жена която седеше отвън на масичка пред селския хоремаг заедно с още две баби и отпиваше домашна лимонада.

Тя ни разказа, че е родена в това село и с мъка гледа как от година на година то опустява. Децата и са отишли да дирят препитание в големия град и когато се приберат тук за малко, се оплакват, че вече не могат да търпят тишината в селото…

В селото видяхме много интересни къщи – стари големи триетажни кирпичени и тухлени къщи в гръцки стил, като повечето къщи са измазани отвън с червена глина. За съжаление много от тях са изоставени, има и полусрутени…

Натъкнахме се обаче и на реновирана къща-семеен хотел „Букор Щепи“, разбираме, че това е на албански и означава хубава къща…Хотелчето е съвсем ново – отворено в началото на тази година.

В центъра на селото се намира църквата „Свети Димитър“ от 1835 г. с интересна камбанария в тухлена кула в отделна сграда срещу постройката на църквата.

Неусетно денят е превалил и вече се стъмва…Време е да се разделим с китните селца и да се отправим обратно към големия град. Толкова ми харесва тази разходка, че си обещавам скоро пак да дойда в този красив край.

Автор: Таня Рангелова
Снимки: Таня Рангелова