Ислямска република Иран – сърдечни и гостоприемни хора, богато историческо минало, ужасни южни горещини и „легнали полицаи“ по улиците и кръстовищата (част 3)

Към Ислямска република Иран – сърдечни и гостоприемни хора, богато историческо минало, ужасни южни горещини и „легнали полицаи“ по улиците и кръстовищата (част 2)

В първата част от пътеписа разказах за географското положение, историята и населението на Иран. Посочих някои основни данни за икономиката на страната, цените и жизненото равнище. Спрях се на опасностите в тази страна и необходимостта от спазване на религиозните норми по отношение на облеклото и поведението. Споделих своите впечатления от иранците като сърдечни и добронамерени хора. Те се гордеят със страната си и обичат да я обикалят като разглеждат забележителностите. Споменах и за трудностите при пътуване с автомобил, както и за проблемите с ориентирането при намирането на търсените обекти. Не пропуснах да опиша иранската кухня, така като я видях и усетих. Горепосочените впечатления и описания подкрепих с повече от 40 снимки. Посочих и бюджетните разходи в Иран: 740 лева, похарчени за 17 дни и изминати над 7 хиляди километра из тази държава. Първата част на пътеписа завърших със заключението: „Иран се оказа една добре уредена държава с подредени и чисти градове, добронамерени и дружелюбни хора със запазена ценностна система.“.


Във втората част от пътеписа разказах за първото ми разочарование поради хаоса, бюрокрацията и корупцията на границата, с които се сблъсках при влизането от Армения в Иран. Споменах за първото ми приятно изживяване в Иран на бензиностанцията в Джолфа, защото разбрах, че ще плащам по 28 стотинки за 1 литър дизелово гориво и за 12 лева си напълних резервоара. Спрях се с кратки описания и снимки на основните посетени градове и забележителности в северен Иран: розовите скали; скалните конуси с издълбани в тях жилища в Кандован; малкото градче Оску; административния център на провинция Азербайджан и бивша столица на Иран град Тебриз с население 1,6 милиона; процъфтявалия през средновековието град Ардебил; граничния Астара – град на Каспийско море; къпането в Каспийско море и първата ми „среща“ с мюсюлманската благотворителност на иранците; световната столица на хайвера и търгавско пристанище Бандар-е Анзали; някогашната столица (1920г.÷1921г.) на Персийската съветска социалистическа република в Северен Иран град Рещ; изобилстващия с пластмасови скулптури Фюман; 10-вековното планинско село Мазулех с терасовидно разположени къщи, изградени от кирпичени тухли и дърво; Рудбар с „марликската чаша“; язовир Сефид-Руд; историческия град Казвин; столицата Техеран.

След Техеран продължих на юг, където в централната част на страната в района очертан от градовете Кашан, Исфахан, Язд и Шираз са съсредоточени едни от основните исторически забележителности на Иран.

Цялото ми пътуване на Изток с опознаване на Северна Турция, Грузия, Армения, Нагорни Карабах и Иран продължи 36 денонощия. Изминах общо 14500 километра, обикаляйки туристическите забележителности в тези държави. По време на пътуването похарчих общо 2 800 лева, 1/3 от които за гориво в Турция (там горивата са с 40% по-скъпи отколкото у нас; 1 литър дизел струваше 3,60 лева).

Кашан
Със своите дворци на ханове от 19-ти век Кашан е една от „туристическите перли“ на Иран.

Двореца на хан Боруджерди

Като архитектурен стил тези дворци имат доста общо с дворцовия комплекс Алхамбра в Гранада, Южна Испания.

Сред историко-архитектурните забележителности на Кашан е религиозния комплекс Ага Бозорг, включващ джамия и медресе (полурелигиозно училище).

350-хилядният Кашан е изграден на място, където е имало селище още през четвъртото хилядолетие преди новата ера. През средновековието градът става известен с произведенията си от текстил, керамика и глинените глазирани плочки “каши”. Крепостните стени са издигнати през 10-ти век, два пъти са разрушавани от нашественици, а през 1779 година са сринати, заедно с целия град, от опустошително земетресение. В последствие са възстановени в първоначалния си вид по традиционната за страната строителна технология с кирпичени тухли и измазване с глина. И тухлите и глината за измазване се смесват с парчета от слама, която служи за своеобразна укрепваща арматура.

Кашан беше градът с най-добрата система от указателни табели за ориентиране на туристите, за което се възхищавам на местните власти.

Изящните градини при село Фин (Бах-е Тарики-йе Фин) отразяват класическите Персийски представи за Рая. Комплексът включва паркова зона с дървета, цветя, басейни, фонтани, дворцови павилиони, баня, музейна експозиция, чайна и ресторант.

Според някои ирански лингвисти от името на селото с градините произхожда думата фин (финен, изящен, красив), на английски „fine“.

Абяне
Това село е разположено в живописна долина, открояваща се със своята зеленина на фона на околните голи планини. Надморската му височина е 2200 метра и е в подножието на високия 3900 метра връх Каркас. Абяне е на възраст 15 века, а тесните му наклонени улици образуват лабиринт между вековните къщи. Тези сгради са изградени от червени кирпичени тухли, измазани са с червена глина и са характерни с дървените си балкони и решетки на прозорците.

Натанз
Този малък планински град е известен преди всичко със завода за обогатяване на уран, изграден под земята, на няколко километра по-нагоре в планината. На кръстопът, близо до завода беше разположена батарея зенитни оръдия.
Главната архитектурна забележителност на Натанз е религиозния комплекс, включващ джамия с изящно минаре и мавзолея на шейх Абд ал-Самад.

Исфахан
Исфахан е третият по големина град в Иран с население 1,75 милиона души. Основан e през 3-ти век преди новата ера. Той е бил столица на Персийската империя по времето на династията на Сафавидите през периода 16-ти ÷ 18-ти век. Исфахан е разположен в централната част на страната, на 1580 метра надморска височина. Тук са някои от най-значимите забележителности в Иран. Великолепните архитектурни обекти на ислямската култура са построени през периода 11-ти÷19-ти век. Сградите са покрити с глазирани сини керамични плочки с мюсюлмански орнаменти. Плащадът на имамите е „визитната картичка“ на Исфахан.

Иранците твърдят, че с размерите си 512 метра на 163 метра това е втория по големина площад в света (след Тянанмън в Пекин). Старото му наименование е „Накш-е Джахан“, което в буквален превод означава „Модел на Света“. Това име дава основание на френския поет Рение да нарече Исфахан „половината свят“.

Джамията на имамите е една от най-забележителните сгради в Исфахан. Разположена е в южния край на едноименния площад.

Дворецът Али Капу е разположен в западната част на площада. Интериорът в залите на двореца не можа с нищо да ме впечатли.

Джамията Шейх Лотфоллах се намира в източната част на Площада на имамите.

Наричат Исфахан „скъпоценният камък“ на Персия. Смята се, че той е един от най-красивите градове в ислямския свят. Релаксиращата му атмосфера се дължи не само на великолепната ислямска архитектура но и на многото градини и паркове.

Впечатляващ е дворцовият комплекс от 17-ти век Чехел Сотун (в буквален превод „Четирдесет колони“). Той включва голям парк, шадравани, дворцова сграда, музейна експозиция. Построен е от шах Аббас II и се използвал за официални приеми и забавления. Многобройните пана от керамични плочки отразяват радостта от живота и любовта, а така също и исторически събития.

В двора на Чехел Сотун двадесетина майстори на приложните занаяти изработваха и продаваха най-различни произведения. Удоволствие беше само да се наблюдава тяхната усърдна работа над изящните сувенирни изделия.

В Музея на съвременното изкуство бяха изложени предимно модернистични картини, от които нищо не можах да разбера. Запомних го и с това, че беше най-скъпият музей, който посетих в Иран. Входната такса от цели 2 лева, е 5 пъти повече от стандартните входни такси за тамошните музеи и забележителности. Единствено вътрешният двор на сградата създаваше приятна атмосфера.

В Природо-научния музей имаше доста интересни експонати.

Музеят с произведения на декоративното изкуство си заслужаваше посещението. Разглеждането на експонатите доставяше истинско естетическо удоволствие.

Многобройните паркове на Исфахан са чудесно място за отдих. Жителите на града с удоволствие си почиват и обядват върху зелените площи. Други пък практикуват любимото си хоби.

Има какво да се види и в останалата част от града. Заслужава си разходката по централните булеварди.

Разглеждайки архитектурните и исторически забележителности на Исфахан не бива да забравяме, че той е и голям индустриален център. Тук СССР е построил металургичен комбинат за добив на стомана и завод за производство на самолети по лиценз на съветските „Ан“. Изградена е голяма нефтена рафинерия и завод за производство на ядрено гориво за АЕЦ. В града има експериментален ядрен реактор. Произвеждат се изделия от текстил и персийски килими.
В района на базара е разположена Петъчната джамия (Масджид-е Джаме). Тя впечатляваща със своите размери и с интериора си.

Не може да се пропуснат историческите каменни мостове над река Заянде, която през август вече беше пресъхнала. Най-красив и величествен е моста Хаджу.

Мостът Пол-е Си-о-Се е най-натоварен и свързва историческата стара част с новите квартали на града.

Не пропуснах да „хвърля поглед“ и на новата част от града.

По мое мнение, Исфахан е най-красивият град в Иран и един от трите града, които ми харесаха най-много при тазгодишното ми пътешествие на Изток (другите два са Батуми в Грузия и Арменската столица Ереван).

Мейбод
Мейбод е исторически град, с изградени от кирпичени тухли сгради и запазена средновековна атмосфера.

Основните забележителности са хилядолетната крепост и вековните сгради на кервансарая, пощенската станция и прохладния дворец.


Крепостта Нарин в Мейбод е най-старата строителна конструкция от кирпичени тухли в Иран. Първата крепост на това място е от третото хилядолетие преди новата ера, след което тя постоянно е обновявана и разширявана.

Кервансарая е бил място за подслон и отдих на търговските кервани с камили, пренасящи разнообразни стоки. Сега там има експозиция на старинни килими.

Някогашната пощенска станция сега е раставрирана и в нея е разположена музейна експозиция.

В съвременния център на Мейбод е разположен голям мюсюлмански религиозен комплекс, изграден по времето на Сафавидите.

Продължих обиколката си на Иран, ръководейки се от подробния туристически пътеводител на издателство Lonely planet. Препоръчвам на всички мои приятели пътеводителите на това издателство, защото са най-практични за индивидуални туристи, които обикалят забележителностите без екскурзоводи.

Пътят през централната част на страната към следващите туристически обекти минаваше през обширни пустинни области с лишени от растителност планински хълмове.

Чак-Чак
Чак-чак е най-свещеното място за зороастрийците. Зороастризмът е религията на древна Персия до арабската инвазия. През първата половина на 7-ми век от новата ера арабските нашественици завладяват страната и налагат мюсюлманството като официална религия. Много зороастрийци бягат в Индия и други държави, а част от тях тайно продължават да изповядват религията си. Според легендата, бягайки от арабите сасанидската принцеса Никбану, заедно със своите придворни, идва в тази отдалечена пустинна местност. Заселват се високо сред скалите, където е осигурена естествената им защита, а в пещерата има достатъчно вода. Тук те успяват да съхранят религията си и свещения зороастрийски огън.

Днес зороастрийците са сравнително малко, а най-голямата им общност е в Индия. Тяхната религия е официално призната в Иран и имат запазени места в Парламента (Меджлис).

Чак-Чак е място за поклонение, където ежегодно в средата на юни хиляди вярващи зороастрийци от Иран, Индия, Афганистан и други страни се стичат в храма на огъня Пир-е Сабз.

Както Божи гроб в Ерусалим е свещено място за нас християните, а Свещената джамия с черния камък Кааба в Мека е светилище за мюсюлманите, така и Чак-Чак с разположения в пещерата храм на огъня Пир-е Сабз е свещеното място на зороастрийците.

Зороастрийците са поклонници на бог Ахура Мазда, който е създал идеалния свят. Според тях злото е привнесено в последствие отвън и ще бъде пречистено с огън, поради което огънят е издигнат в култ в зороастрийската традиция. Съществували са храмове на огъня, където зороастрийците са извършвали своите молитвени ритуали. Тези храмове представлявали каменни олтари, на които горял “вечен огън”. Тайната на “вечния огън” била, че храмовете се строели върху газови находища и газът от земните недра поддържал пламъка неугасим. Такъв свещен храм днес е пещерата на Чак-Чак, наричана храм на огъня Пир-е Сабз.

В голата скалиста планина се задържа влага, която се стича в пещерата като капеща вода. Пещерните сводове са влажни, по стените се стичат едва забележими струйки вода, а на няколко места водата капе от тавана. В буквален превод „чак“ означава „капене“, откъдето произлиза и името „Чак-чак“ (в превод „Кап-кап“).

В храма на огъня Пир-е Сабз се влиза без обувки. Поклонниците зороастрийци са с традиционни бели дрехи и бяла шапчица на главата (мъжът на горната снимка, в дясно). Жените традиционно би трябвало да бъдат с бели забрадки.
Пода на светилището е покрит с мрамор, който е плесенясал от постоянната влага. Поставени са съдове, в които се събира капещата от тавана на пещерата „свещена“ вода. Стените са потъмнели от пламъците на постоянно горящия огън.

Може да се направи аналогия между крилата на Фаравахар и емблемите на петлиците на пилотите в много държави. Вероятно намираме отговора на въпроса за произхода на авиаторските емблеми.

Считам, че нашата християнска религия е възприела отделни елементи от персийската религия Зороастризъм, която също е монотеистична. Това е естествено, тъй като от Историята на религиите знаем, че всяка нова религия се е развила върху основите на предишни религиозни вярвания. Хората са възприемали по-лесно новите религиозни учения, свързвайки ги с познати образи и символи от досегашните. Така и християнството, възникнало в земите на днешен Израел, заимства много елементи от съседните му по-стари религии: Зороастрийската на изток, Египетската на запад, Гръцката и Римската на север. От зороастризма е възприет монотеизма, т.е. наличието на един бог, доразвит после в триединството на Отец, Син и Свети дух. Пак оттам е привнесен елемента на „съдене“ на хората след смъртта им и изпращането им в Рая или Ада.

От религията на древните египтяни, например, е възприет образа на „Богородица с Младенеца“, копирайки изображенията на египетската богиня „Изида със сина си Хор“. Образът на нашия християнски Бог Отец (Господ) копира образите на най-разпространените към онзи момент богове: гръцкия Зевс и римския Юпитер. По-този начин психологическият преход при първите християни от изображенията на Зевс и Юпитер към изображението на Бог Отец (Господ) става доста по-лесен.

Някои наши учени твърдят, че с иранците/персите имаме много общи неща по отношение на произхода и културата. Като турист не забелязах никаква взаимна връзка в каквото и да било отношение. Считам, че тези български учени, които пишат за общ произход, общи културно-исторически източници и т.н. имат за цел само да си оправдаят командировъчните разходи при обиколките си из Иран.
Според мен, има само връзка по отношение на обмяната на културни и материални ценностни елементи, при това ние сме заимствали от персите. Например, имаме отделни общи думи, които от персийския език са преминали в турския, а оттам и в българския.

Персийската кухня оказва влияние върху арабската и турската, откъдето пък рецептите за някои ястия и сладкиши се предават и в българската кухня. Изображения върху съдове (персийската Марликска чаша, например) са възприети от Траките. Разпространените в древна Персия скални барелефи на конник, който пронизва с копието си лъв, намират интерпретация в Мадарския конник у нас.

Според иранските историци Мадарският конник в България е „наследник“ на аналогичните персийски барелефи, а не на Тракийските конници, както смятат повечето български учени. Основание за това им дава наличието на стреме при конника от Мадара, каквото в антична Европа и при траките не е познато, докато при персите го има.

Харанак
Призрачният Харанак е на едно хилядолетие, а на това място е имало селище още преди 4000 години. Къщите са изграждани от кирпичени тухли и измазвани с глина. От десетилетия там не живее никой, жилищата се рушат, а по тесните улички се разхождат само туристите. Сравнително добре е запазена Джамията Каджар от 17-ти век.

Най-голямата атракция е клатещото се минаре на джамията, чиято гъвкава конструкция му позволява да се люлее без да се срутва. Районът около селището е истински оазис на фона на голите планини в съседство. В долината е запазен древния аквадукт, построен за напояване на околните ниви и градини.

При минарето един младеж ми предложи да ме изкачи на върха, срещу заплащане естествено. Разбира се, че приех без колебание. Той отключи малка вратичка и по тесните спираловидно извиващи се стълби, триейки се в стените, стигнахме най-горе. Младежът попита дали искам да ме полюлее и без да се замислям отговорих утвърдително. Той застана изправен на върха (там диаметърът на отвора е около един метър) и започна да клати минарето. То се залюля с доста голямо отклонение от оста, а пък аз се стреснах и изплаших. Виждайки това, младежът спря с клатенето и ми обясни, че минарето е на близо 4 века и е устояло на поривите на вятъра и на земетресения. Много туристи е люлял на него и досега не се е срутило. Помислих си, че все от нещо ще се мре и му казах да продължи да клати. Стана ми приятно и дори се радвах като малко дете докато се люлеех на върха на минарето високо над порутения град.

Язд
Язд е един от най-древните градове в света и съществува още през третото хилядолетие преди новата ера, когато е описан като град в Мидия. Изграден е около оазис и неговата стара част е със запазени сгради, иззидани от кирпичени тухли и измазани с глина. По време на монголските нашествия тук са се укрили и заселили много персийски учени, художници и поети. През 1272 година Марко Поло посещава Язд и го описва като процъфтяващ град с развито производство на коприна, килими и голям търговски център. В по-ново време градът е известен с договора от 1907 година между Руската империя и Великобритания за разграничаване на сферите им на интереси в Иран. Териториите северно от Язд се определят като сфера на руско влияние, а земите на юг от града – на британско.

Днес Язд е с население от 550 хиляди жители и е един от най-посещаваните от туристи ирански градове. „Визитна картичка“ на града са Вятърните кули (Бадгири), предназначени за охлаждане на въздуха в помещенията. Във всяка кула има изградена сложна система за завихряне на въздуха, позволяваща постоянната му циркулация.

В района на Язд живее най-многобройната общност от зороастрийци в Иран. Наричат града столица на зороастризма. Тази религия учи човек да бъде полезен за обществото, честен и добър към другите. Мотото на вярата е: „Добри мисли, добри думи, добри постъпки”.

Сградата на някогашен затвор, превърнат по-късно в училище, сега е малък музей.

В историческия център на града стар хан е преустроен в луксозен съвременен хотел с естетично оформен вътрешен двор.

В Язд си направих „ревизия“ на оставащото ми време и на оставащите за разглеждане туристически обекти в Иран. Осъзнах, че времето „хвърчи“ и няма да успея да обиколя навсякъде. Реших да подминавам по-незначителните места и да икономисвам от времето за почивки.

Абарку
Градът е разположен на 1500 метра надморска височина в пустинна равнина на пътя между Язд и Шираз. Спрях само за 15 минути за да погледна древната крепост, като през това време си починах от шофирането в горещия следобед.

Пасаргада
Пасаргада е древен персийски град, чието строителство започва през 546 година преди новата ера. Тук персийският владетел Кир II Велики пренася своята столица. В археологическата зона са разположени гробницата-мавзолей на Кир, Крепостта Тал-е Такхт, руините на два царски двореца и на дворцовите градини. Архитектите и строителите са изградили града така, че да издържа на силни земетресения. Пасаргада е бил столица на Персийската империя, която се е простирала от източното Средиземноморие и Египет до река Инд. Това е първата мултикултурна империя в западна Азия, която зачита културните различия между отделните общности в границите й. Кир II Велики създава общи правила за различните националности и култури, наричани от иранските историци първата „Харта на човешките права”. Архитектурата от този период обединява структурни елементи, заимствани от различни култури.

След като завладяват града през 7-ми век, арабите наричат някои от обектите на името на цар Соломон и неговата майка. За арабите Соломон е пророка Сюлейман.

Мавзолеят на Кир II Велики в Пасаргада, заедно със стъпаловидната пирамида на египетския фараон Джосер, дават архитектурната идея при изграждането на мавзолея на Ленин на Червения площад в Москва.

По-късно Дарий I построява величествения Персеполис и пренася столицата там. Очаквах да видя нещо повече в Пасаргада, поради което останах малко разочарован. Щях да бъда напълно разочарован, ако бях разгледал руините на този град след Персеполис.

Следващата ми спирка беше древната персийска столица Персеполис – античната „перла“ на Иран.

Пътеписът завършва с последната четвърта част, която описва с текст и снимки югоизточния, южния и югозападния райони на Иран. Спирам се на преживяванията ми с четирима иранци през една тъмна нощ. Завършвам с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването ми.

Август ÷ Септември 2012 година
Автор: Валентин Дрехарски
Снимки: Валентин Дрехарски