Узо и червени рози (2)

Към Узо и червени рози (1)

Спах непробудно през цялата нощ. На пролетен Тасос нощите са други – изпълнени с тропическо ухание, влажна свежест и плясък на вълни. Утрото ме посрещна с лъчите на все още хладното слънце. Двукрилата врата към балкона беше леко открехната, течението издуваше прозрачното дантелено перде, а през стъклата на дървената рамка наблизо и надалеч, по зелените височини наоколо се белееха разпръснатите вили на Скала Потамияс.

През прозореца

Отвън се чуваха ранобудни гласове и подрънкване на кафени чаши. Облякох се набързо, дръпнах пердето и отворих вратата.
На масата със зелените столчета седяха Мирела и Сандра, пиеха кафе и закусваха някакви особени бисквити със странен пълнеж.

– Тук определено ми харесва – говореше Сандра. – Планина и море, две в едно, няма боклуци и строежи, запазена природа!
– Мене пък още ме е яд на Марто. – Мирела направи рязко движение и за малко не изля кафето върху белите си три-четвърти панталони. – Хотел бил уредил, вика! Да не сме се били занимавали в резервациите ние! Е, това ли му е хотелът?! Трите, със Стефи, де, да се тъпчем в общо студио в селска къща!

Аз подметнах, че също ми харесва мястото. Беше спокойно, чисто и уютно. Имаше голяма градина с няколко стари маслинови дървета. Но Мирела продължаваше да протестира. Можело да сме по-близо до плажа – защо сме се били забутали чак в тоя пущинак; трябвало всеки да си бъде в отделна стая – така, както бяхме сега, все едно сме отишли на ученически лагер.


– Много сте гръмогласни там, горе – чухме откъм двора. Станахме и се показахме през дървения парапет.
– Хайде, „калимера”, както казват гърците – ухили се Мартин. – И да ме споменавате само с добро, че да няма дисциплинарни санкции като се приберем!
– Шефе, – стрелна го с остър поглед Мира – вярно, че е криза, ама толкова ли не можа да уредиш по-нормално настаняване?
– Ей, все недоволни, ей! Че лошо ли ви е? Имате си климатици, кухня, а и от гледката не можете да се оплачете!
Мира махна с нетърпеливо с ръка.
– Кога ще тръгнем? – попитах аз.
Марто си погледна часовника.
– В 9.30 ч. всички да сте слезли! Ще повървим пеша до селото, а оттам – нагоре.
– Ето къде трябва да се качим, виждаш ли?
Той посочи към назъбените сиви скали, които стърчаха в синьото небе над зелената линия на далечната борова гора.

Потамия се оказа спретнато селище в самото подножие на планината Ипсарион, кръстена по името на най-високия връх на остров Тасос.

Върховете на Ипсарион

Къщите бяха повечето стари, в традиционния архитектурен стил от началото на ХХ век. Центърът, всъщност, не беше далече от залива с вилната зона. Ходенето пеша по шосето оттам обаче ми се стори малко изнервящо.

На разклона ни чакаше Янис. Предишната вечер той остана в Лименас с уговорката да се присъедини към групата на следващия ден. Подхвърли ни едно учтиво „Για σας!”(Чао! ), на което Мирела отговори с разсърдена физиономия. Но, колкото и да критикувах реакциите на своята колежка, трябваше да призная, че и у мен трепна дяволито чувство, щом видяхме отново нашия гръцки домакин в светлия му спортен екип, изправен в очакване до кръстовището. По улицата нататък огряните от слънцето къщи хвърляха удължените си сутрешни сенки по паркираните коли и отсрещните огради. Денят обещаваше да е прекрасен.

Горите на планината Ипсарион започваха от последните дворове на Потамия. От едната страна на добре маркираната туристическа пътека, скрити зад огромните перести папрати, се виждаха дървени бараки и кошари, от които надничаха черни рогати кози глави.

Горската пътека

Пред една от кошарите изведнъж изникна възрастна тасианка, усмихна се свойски и още отдалече поздрави:
– Καλημερα, κυριε Μηχαεληδη!(Добро утро, господин Михаелиди)
– Καλημερα, κυρια Σταβρη!(Добро утро, госпожо Ставри!) – отговори й Янис.
Последва кратък разговор между двамата. Генчо отново започна да превежда и разбрахме, че жената се интересувала колко дълго ще останем на острова.

Спряхме пред голям стар кестен. Стволът му беше кух и местните се бяха сетили да прокарат отвътре чешма. Водата течеше от чучур във формата на копито, сякаш израстнало от кората на самото дърво. Янис каза, че ставала за пиене и ние се наредихме да пълним кой каквото шише носеше в раницата си.

Кестенът с чешмата

По-нататък пътеката продължаваше все още по равно, сред разкошна зеленина, с живописна гледка към надвисналите скални зъбери в далечината. Мартин крачеше бодро начело на малката ни група и с желанието да се покаже вещ в историята, взе да обяснява:

– В древните легенди много се споменава за остров Тасос. Ето и Янис ще потвърди, че точно тука сирените са омаяли моряците на Одисей. Пак тук Зевс е отвлякъл Европа.

Усмихнах се. Доколкото си спомнях от ученото навремето, преобразеният като бик Зевс май отвеждаше Европа на остров Крит, а брат й Тасос, отказвайки се да я търси, се заселваше някъде из тукашните планини. Все пак си замълчах, защото, оставяйки подробностите настрана, сред шарените сенки наоколо разказа на Марто звучеше завладяващо. Дотолкова, че аз самата вече очаквах някое митично създание да се покаже всеки момент от храстите. И настина! Зад завоя ни посрещна проточено гласовито мучене. Щом наближихме, от гората бавно излезе угоено бяло-сиво теле с кръгли космати уши и две големи ярко жълти ушни марки.

Телето ни гледа критично

Поспряхме се развеселени, застана и то по средата на пътеката, ококори се срещу нас, тръсна глава и пак ревна с все сила. Генчо взе го плаши с викове и ръкомахане, Марто, Мира и Сандра започнаха да го пъдят, а малкият Стефи го замери с няколко камъчета. Накрая Янис отиде до него, потупа го по гърба и то се поотмести настрана.

– Защо мучи по нас? – попита учудено Стефи.
Мартин бащински погали детето по шапката.
– Защото гората е негова и не иска натрапници!

Телето ни проследи с критичен кравешки поглед, докато отминахме. След известно време се обърнахме да го видим пак, но то беше изчезнало така тайнствено, както се и появи. Постепенно започна да се губи и приказната атмосфера, колкото по-нагоре се изкачвахме. Теренът стана по-стръмен, дърветата оредяха и по пътеката се откриха широки слънчеви петна.

Стигнахме до табела, на която беше изписано «Υψαριο» (Ипсарио). Наблизо имаше и пейка. Там спрях, за да си оправя раницата.
– Нужда от помощ? – Иво се усмихваше на няколко крачки зад мен в тясната си бяла тениска, която подчертаваше набитите му рамене.
– Не, благодаря – казах по инерция. Но после му позволих да ми подаде презрамката.

Напред Мирела нещо се занасяше с Генчо. Говореше му, че се била изморила и повече не можела да върви. Той й отговаряше, че ще се радва да я носи догоре. Мартин пък се разтича да прави снимки. Постоянно избързваше, забавяше се, не пропускаше нищо да убегне от обектива на професионалния му Canon.

Бяхме вече на билото на планината. Право напред се откриваха широки зелени поляни, а надолу, в ниското, майското обедно слънце огряваше синьо-зелената дъга на морския залив. Подминахме затворена хижа с каменно приземие. Тук стърчаха две обозначителни стрелки. Надписът «Υψαριο» сега сочеше към купчината струпани скални плочи, между които се подаваше изкривеният ствол на самотен бор. Върхът не изглеждаше чак толкова страховито като уж по-ниските остри хребети в близката далечина в обратната посока, но със сигурност нямаше да е лесен за изкачване.

Самотният бор

Колегите обаче бяха смели. Без да му мисли много-много, Мирела стъпи върху първата каменна площадка. Генчо пък вече зяпаше от една скала по-нагоре и съвсем открито ни се присмиваше:

– Е, не е истина! Ха да видим коя от двете ви ще нося сега?
Ясно! Нямаше връщане назад. Отчаяно се опитвах да следвам Марто, който прекрачваше по две плочи наведнъж и не преставаше ентусиазирано да ни подканя като по-пишман туристи.
Е, този камък вече не можех да го прескоча! Генчо и Мирела някак си се справиха, но аз още умувах откъде да се покатеря. Това нещо нямаше ли начин да се заобиколи?!
Онези двамата най-накрая се сетиха да се обърнат.
– Хайде! – викна Мира. – Не е трудно! Почти сме горе!
– Абе, моме, – рече Генчо – с`а, как да се върна да ти помагам… Я, пробвай да минеш от лявата страна? Ние оттам по-лесно се качихме.
До тях се спря и Иво. Взе да съветва и той:
– По-добре отдясно. По-нататък има борче. Можеш да се хванеш за него. Стигаш ли го?
Не, не го стигах. Тогава чух зад гърба си:
– Правилно казват. Оттук е по-лесно.
Така се бях съсредоточила в катеренето, че изобщо не забелязах кога Янис ме беше настигнал. До преди малко го гледах как помагаше на изоставащите Сандра и Стефи. Той с лекота мина покрай мен, изкачи се на следващия камък и ми подаде ръка.
– Хайде, няма страшно, хвани се!
Не само, че се хванах, ами направо сграбчих ръката му. Стъпих обаче леко накриво, залитнах и не разбрах как се озовах в неговата прегръдка. Главата ми се замая, сърцето ми сякаш искаше да се качи в гърлото, но парещата топлина на тялото му и тръпчивият аромат на скъпия афтършейв бързо ме накараха да дойда на себе си.
Той внимателно ме пусна, отдръпна се и зад него последователно се мярнаха изопнатото лице на Иво, лукаво светналите очи на Генчо и зачервените бузи на Мирела.
– Да ги настигнем, хайде! – каза спокойно Янис. – Можеш ли сама?
– Мисля, че вече да… – отговорих аз, наблюдавайки отражението си в черните стъкла на слънчевите му очила.

Връх Ипсарио представляваше просто една камениста грамада и, между другото, установихме, че дотам стигаше шосеен път – онзи, който бяхме видели да се губи някъде между хълмистите поляни зад затворената хижа. Янис каза, че местните гърци рядко идвали чак дотук. Пропускаха много! Пейзажът настина си заслужаваше. Във всички посоки се откриваше широка панорама към цялата планина, с голите й стръмни склонове, потъващи постепенно в зеленина, колкото повече се спускаха към морето. Бризът се усещаше и тук, горе, смесваше се с другите въздушни течения и разхлаждаше приятно горещия ден.

Ипсарио

На връщане слязохме по-лесно и по-бързо. И, навярно, поради късния следобеден час, навсякъде по пътеката надолу срещахме пръснати из папратите черни кози. Някои от тях вървяха с нас до самото селище, но малко след кестена с чешмата пак потънаха в гората.

Когато се прибрахме във вилата, вече болезнено си мечтаех за освежаваща вана. Е, за това нямаше време, защото се бяхме уговорили с мъжете да ходим на плаж. Така че си взех само бърз душ и после се отпуснах във фотьойла пред телевизора. Мирела обаче беше неспокойна. Въртеше се из стаята и усещах как от време навреме ми хвърля кратки изпитателни погледи. Правех се, че не забелязвам и си давах вид на много съсредоточена в гръцките реклами. Както и очаквах, тя не издържа още дълго и, след като Сандра влезе да се къпе, изплю камъчето:
– Какво ще кажеш за Янис?
– Янис, ли?! – стреснах се аз.
– Да. Много е сладък, нали? Досега не си бях представяла гръцките мъже по този начин.
– Защо? – попитах. – От всички националности има всякакви хора. Да, симпатичен е. Но ние всъщност не го познаваме.
– Чудя се, дали е по-голям от мен? – продължаваше Мирела. – Все едно. Важното е, че е кавалер! Много ми хареса как ви помагаше днес. Особено на теб… А Генчо и Ивчо ме разочароваха. Бива ги иначе да дават акъл! За Марто, пък, избщо не коментирам. А идеята да се катерим беше негова.
– Ами, да, добре, че беше Янис, защото за малко щях да се върна обратно. И май не само аз. – Все по-упорито се взирах в телевизора.
Мирела седна на края на другия фотьойл.
– Права си. Изкачването се оказа гадничко. Утре сигурно ще съм с мускулна. И за Янис си права. Може да не е такъв, какъвто изглежда. Да ти кажа, онзи ден пак четох в Интернет за онази българка, дето я намерили убита на остров Лерос… А, банята май се освободи! Нали после отиваме да видим плажа?
– Отиваме.
Изключих рекламите. Наистина, когато Мира откри тази статия в новините аз също я прочетох. Пишеше, че жената работела в местно заведение и я открили мъртва в дома й.
Някой захлопа по външната врата така, все едно искаше да я изкърти. Генчо. Питаше оставала ли уговорката. Отговорих му, че остава и го отпратих. Извадих от хладилника бутилка минерална вода и пак се върнах във фотьойла. Защо се връзвах на Мирелините приказки? Не беше ли ясно, че Мира просто ревнува?

От градината навън се носеше многогласо чуруликане. Наблизо паркира кола, вдигна се врява.
Седях със затворени очи и не разбрах колко време беше минало. Когато ги отворих, отново видях Мирела пред огледалото в дълъг светлосин блузон, под който се подаваха презрамките на банския.


Въпреки че заливът не беше далече от нашия двор, решихме да не ходим до главната улица, а да вървим напряко през вилите. Обраслата с трева пътечка извеждаше направо на плажа. Не зная дали през лятото пясъците му настина изглеждаха «златни», както настоятелно се твърдеше в туристическите брошури, но на мен ми се стори тесен, на места каменист и някак посивял. Наляво се простираше докъдето поглед стига. Надясно, дългата ивица от изгнили водорасли очертаваше брега чак до кея с пристанището, зад което се издигаха крайморските хълмове на планината.

Плажът

– Ех, красота! – възкликна Мартин. – Да знаете – тая година ще съм тука на почивка!

Наблизо имаше няколко подредени сини шезлонга. Упътих се нататък, а Генчо ми се развика да не сядам. Кой знае колко евро щели да ни искат! Не схванах кой точно ще ни ги иска, защото наоколо нямаше жива душа. Само двама възрастни мъж и жена се разхождаха по асвалтираната крайбрежна алея. И двамата учудено се обърнаха насам.

Шезлонгите

Хубаво, разположихме се встрани от шезлонгите. Пробвахме водата, но се оказа, че все още не става за плуване – беше много студена. Тогава решихме да разгледаме заведенията оттатък алеята. Мартин посочи отдалече едното от тях и каза:
– Там сме довечера. Янис е направил резервация за 20.00 ч.
– А той къде изчезна? – включи се Мирела.
– Ще дойде направо в ресторанта – отговори кратко Марто.

Пообиколихме, снимахме се и май нямаше какво повече да правим тук. Слънцето най-после се скри зад върховете на Ипсарион и плажът потъна в сянка. Събраха се облаци.

По обратния път към вилата започна да ръми. Марто каза да сме готови за вечерята към 19.45 ч. и се разотидохме по стаите.
Събрахме се пак в двора към 19.30 ч. От планината бавно се спускаше вечерен здрач. Все още прокапваше слаб дъждец. Някъде сред мокрите маслинови листа се обаждаше славей. Всички бяхме точни за уречения час и по същата пътека през вилите се отправихме отново към залива.

В двора преди да тръгнем за ресторанта

В покритата градина, освен нас, бяха настанени група германци, а навътре в самия ресторант имаше голяма местна компания. Нашата маса се намираше точно под гредите, по които се виеха изкуствени лозници. Между тях висеше голям фенер, а от тонколонката до него се разнасяше протяжна гръцка мелодия. Почти веднага дойде висок младеж с гелосана коса и ни подаде менюто: салата с Фета сирене – 8 евро, порция попчета – 9 евро, пържени калмари с гарнитура – 14 евро… Ама, че цени!

Ресторантът

Както и да е, поръчахме ядене. За пиене Генчо настояваше да пробваме Узо Пломари. Не можело да не опитаме от най-известната местна марка като сме дошли на Тасос. Нищо, че го имаше и в софийските заведения. Тукашното, каза Генчо, било „баш” истинското. Не като „ментетата” в София. Добре, де, поръчахме и от узото.
Сандра, която седеше до мен, ме подръпна настрана. Притесняваше за Стефи – какво ли правел сега сам в квартирата. Опитах се да я успокоя. Често й се налагаше да оставя сина си сам, във вилата имаше още две германски семейства, пък и Стефи дори се зарадва, че най-после ще може да си гледа на спокойствие Animal Planet.

От другата страна на масата мъжете си говореха за бизнес. Янис тъкмо беше седнал при нас и двамата ни началници веднага го подхванаха да споделя опит. Той започна да разказва, че след завършването на висшето си образование в София, така и никога не бил упражнявал своята професия. Записал една специализация в Атинския университет, после втора в Щатите и сега печелел от сделки с недвижими имоти и от туризъм. Заедно с брат му държали няколко семейни хотела – нашата вила, тук на Тасос, апартамент-студията в Керамоти, където щяхме да бъдем третата вечер, друга вила на остров Закинтос и по-голям хотел на Санторини… Забелязах как очите на Мирела блеснаха и тя измести стола си още по-близо до този на Янис.

– Не ви ли удари кризата? – поинтересува се Генчо.
– Това е много относително – отговори нашият гръцки домакин. – И да, и не съвсем. Все още се оправяме някак.

Пристигнаха първите три чинии от общата ни поръчка. Донесе ги хубаво, изрусено момиче със закачлива усмивка. Тя дойде още няколко пъти, докато успее да донесе всичко и Генчо взе да се занася с нея. Момичето обаче се смееше невъзмутимо. По едно време хвана ръката му, огледа я набързо и засипа гоцеделчевския ни съдружник с цял порой от назидателни думи. Той я слушаше, но изглежда не разбираше всичко. Наложи се да се намеси Янис, според когото тя открила на пръста на Генчо белег от халка, питала го дали е женен и накрая му заявила, че, ако толкова иска да си намери гъркиня, трябва да се разведе и да научи по-добре езика.

На масата избухна общ смях. Генчо се опита да се оправдае, но гръцкият му явно съвсем беше избледнял от узото. Мирела пък се засегна, че я пренебрегваше и изтърси напук:
– А какво трябва да направи една жена, за да спечели мъж от Гърция?
– Със сигурност владеенето на езика е предимство – каза Янис с любезна, но малко разсеяна усмивка.
Тогава Мира примига насреща ми:
– А ти какво мислиш?
Погледите ни се кръстосаха.
– Зависи от жената. И от мъжа. – поех предизвикателството аз.
Янис кимна одобрително. Мирела се поколеба и накрая също се усмихна.
Звукът от тонколоната се усили, започна нова песен: «Πού ‘ναι τα χρόνια…»(Къде са годините…)
– О, Даларас! – възкликнах на глас.
Тъмните очи на Янис се спряха върху мен.
– Харесваш ли неговата музика?
– Харесва ми, че смесва стиловете. – отговорих бързо.
– Да, страхотен певец е. – въодушеви се той. – От него се учих да свиря на китара.

Навътре в заведението се надигна весела глъчка, всички от местната компания припяваха и пляскаха с ръце, а една двойка излезе на дансинга.
– Йоргос и Мария имат годишнина. – обясни нашият гръцки домакин.
Изглеждаха много щастливи. В такт с извивките на бузукито Йоргос умело плетеше краката си в сложни стъпки. Около него Мария ритмично развяваше буйните си коси с цвят на старо злато. Останалите бурно ги аплодираха, извадиха отнякъде малка купичка, някои бръкнаха в нея и в следващия миг върху танцуващите се разпръснаха шепи листенца от червени рози.
– Ще отида да ги поздравя – извини се Янис и понесе чашата си към тяхната маса.
– Абе, няма ли да пуснат нещо по-различно най-накрая?! – възмути се Иво. – Какви са тия все едни и същи тъм-тъм, тъм-тъм…
– Хайде, наздраве! – прекъсна го Мартин.
Всички надигнахме чашите с узото.

Стана доста късно и май беше време да си ходим. Музиката утихна, германците си бяха отишли отдавна, поразреди се и празнуващата компания. Платихме сметката и си пожелахме «Лека нощ!» с Янис, който остана при своите приятели. На излизане ни изпрати русото момиче. Генчо се спря и почти заканително й каза:
– Аз пак ще дойда!
А тя отговори:
– Οριστε! Σας περιμενω!(Заповядайте! Чакам ви!)

Решихме да не се прибираме веднага, а да се поразходим по плажа, за да ни поизветреят главите от алкохола. Изведнъж Иво ме хвана за ръка и поиска да вървим заедно. Искрици ли усещах в погледа на айтито?

Обувките ни потъваха в пясъка в хладната пролетна нощ. В черното невидимо море се плискаха тихи вълни. Пустата крайбрежна алея сега беше осветена от мъждукащите крушки на няколко улични фенера. Зад тях спяха полупразните вили, все още очакващи многобройните бъдещи летовници.
Точно срещу нас бризът повдигаше ъглите на платнените покривки по неприбраните маси на затворено заведение. С Иво седнахме на една от дървените пейки. Съвсем наблизо, почти в краката ни, бяла пяна миеше брега.
-Знаеш ли, чудех се как да ти го кажа… – Ръката му бавно се плъзна по моите рамене. – Много ми е хубаво с теб…
Поотдръпнах се и го изгледах с насмешливо недоверие.
-Чакай малко… Ти си пиян!
-Не, бе, аз сериозно…
-Да се връщаме! Студено ми е.
Мартин, Генчо, Мирела и Сандра най-после ни настигнаха.
Ама много сте бързи, ей! – изпротестира Генчо.

Върнахме се през алеята с фенерите и свихме вдясно по друга широка асвалтирана улица. Нашата вила също спеше, закътана между шумнатите корони на загадъчно осветените маслинови дървета.

Маслините през нощта

Мартин и Генчо си влязоха в студиото на приземния етаж, Мирела и Сандра тихо се качиха по стълбите нагоре.
– Не искаш ли да поседим още малко навън? – попита ме Иво. – Обещавам да не се закачам повече.
Той беше поизтрезнял, държеше се малко виновно, пък и, нали беше колега, не вървеше да го отрежа. Освен това човекът явно ме харесваше. Да си призная, не бях равнодушна и аз. Затова останах с него на верандата.
Какво се случи после, ли? Ами, всъщност, нищо интересно. Седяхме и си говорихме. Аз – облегната на единия пластмасов стол, Иво – излегнат на другия с крака, кръстосани върху белия циментов парапет. Разказах му за себе си, за работата, за магистратурата, която още учех.
– Че за какво ти е?! – учуди се Иво.
Той се бил отказал изобщо да записва магистратура. С бакалавърската диплома си му било добре, лесно си намерил работа като програмист още в трети курс. Чак наскоро напуснал предишната фирма, защото, въпреки безплатната фитнес карта и ваучерите за храна, парите били малко. Нашият Мартин го назначил с двойно по-висока заплата и то без нощни смени. Затова бил доволен. Иначе си падал по онлайн игри, особено по Mafia Wars. Членувал в риболовна дружинка и често ходел на риба из страната. Ама повечето пъти не убивали рибите. Броели кой колко е хванал, ей така, за спорта и после пак ги пускали да си живеят.

Започнах да се прозявам. Ставаше ми все по-трудно да му следя логиката. Струваше ми се, че думите му потъват в тишината, че се сливат с далечния шепот на морето. Нощта преваляше. Лунният полукръг залезе някъде зад мрачните покриви, диодните лампички около дънерите на старите маслини сякаш също заблестяха по-приглушено. През ниската ограда от съседния двор прескочи сива котка, промъкна се към верандата и замърка край крачолите ми. Погалих я, а Иво каза:
– Предишното ми гадже имаше такава.
Вдигнах глава.
– Дълго ли бяхте заедно?
– Три години. Тя искаше да се оженим и се разделихме.
– Защо? – попитах. – Ти не искаше ли?
– Не, благодаря! – намръщи се той. – Млад съм още!
Изправих се. Котката предпазливо се шмугна обратно зад оградата. Иво свали краката си.
– Стой още малко, де!
Не. Стигаше ми толкова за този ден. Бризът беше станал студен, вече ме втрисаше, а и Иво май не беше „моето момче”. Мислехме различно, интересувахме се от различни неща, пък и като виждах как в светлината на външната лампа околните сенки подчертаваха още повече острите му черти…

Тръгнах си. Той беше видимо недоволен, но го оставих с разочарованието му. Когато завивах покрай стената до верандата, за да вляза през другия вход, слаб шум ме накара да погледна към вилата. Точно отгоре, на тъмния ъглов балкон просветваше тлеещият фас на угасваща цигара. Някой ни беше наблюдавал!

Към Узо и червени рози (3)
Автор: Ирина Константинова
Снимки: Ирина Константинова