Само този, който е роден и израсъл на брега на великата река, може да усети очарованието й. Уж съм свикнала с нея, виждала съм я хиляди пъти, но всеки от тези пъти гледката е удивителна. Дунавът – спокойна и мъдра река, винаги приятел, много рядко – стихия. Стоиш на брега, гледаш бавните спокойни води и усещаш могъществото на природата. Една вековна гора, една голяма река винаги създават усещането за безкрайност и безвремие. Така мъдър, улегнал като възрастен човек бавно и спокойно върви Дунавът при Русе.
От години приемах реката за даденост, не бях се замислила колко специална е тя. Идеята да напиша нещо за родната река дойде преди повече от седем години, когато гостувах в Германия. Заведоха ме да видя извора на Дунава, там където той дори не е Дунав, а малко весело изворче.
Карстов извор, за да съм по-точна, който се намира в замъка „Фюрстлих Фюрстембергишес шлос“ край Донауешинген. Бил каптиран още през 18 век, а водата му е отведена чрез тръбопровод под земята на замъка.
През 1895 г. Адолф Хеер изгражда скулптурна композиция над кръглия басейн на потока Дунав. Тя изобразява майка Баар, която сочи пътя на младия Дунав. Няколкостотин метра след извора на потока той се слива с река Бригах, а тя от своя страна след километър и половина се слива с река Брег и дава началото на река Дунав. Самото градче е малко и по немски спретнато, чисто и красиво, и понеже сме в центъра на Европа, която даде живот на класическата музика, избрах да сложа тази снимка, в която водата и музиката олицетворяват идеята за хармония и вечност.
Идеята ми да пиша за реката доби реални измерения, една вечер докато се разхождах по брега. Гледах как природата се готви за сън, лодките, изтеглени на брега, безлюдния плаж, и си мислех, че по морето няма такова спокойно кътче. Дори идеята да се разчистят незаконните строежи по Черноморието започна със събарянето на рибарските колиби, а не с дворците. С това не се върна спокойствието и хармонията, както и екологичното равновесие. По реката, обаче, все още има самотни и спокойни местенца, а гледка като тази, която съхранява такова семпло очарование, трябва да се отбележи.
Като морето и пещерите, реката си има своите хора, тези които са й безрезервно предани. Те не се страхуват да излязат в мрачен и ветровит ден, за да воюват с нея и да се преборят за скромния си улов.
В Тутракан може да се посети единствения музей на риболова в България. Там ще ви разкажат приказката за златната рибка – и тази приказка не е измислица или алюзия, а реалност. Рибарите улавяли огромни моруни, тези риби носели в себе си над 50 кг черен хайвер, който в чужбина струвал сериозни пари. Златната рибка не се оказа малка, красива и интелигентна, а над 100 кг огромно водно същество. Иначе от експозицията на музея може да се види, че бита на рибарите е скромен и суров.
Пак там научих как се съхранявала рибата, за да не се развали, във времето преди хладилниците. Подредените в дървени кошове риби се покривали плътно с коприва, така сутрешния улов се разнасял по пазарите в по-топлите дни. Само, който не е живял в Русе или в Силистра, не знае колко невероятни са летните жеги и колко кошмарни зимни студове.
И още нещо, за което искам да разкажа в едно изречение – в такива плуващи мелници хората от брега на реката смилали житото си, използвайки движението на речната вода.
Скромният рибарски живот не е единствената отличителна черта на живота край Дунава. Градският бит, виенските мебели, промишлените стоки също дошли по Дунава в патриархална България. Този разкошен интериор е от родната къща на Алеко в Свищов, в тази стая сестрите на писателя свирели на пиано. В дома им отсядал самият руски император.
Крайдунавските градове се отличават от другите български градове с модерната си за края на ХІХ и началото на ХХ век стилова архитектурна симбиоза, главна отличителна черта, на която са пищните орнаменти – те носят очарованието на далечните Виена или Будапеща с разкошните си покриви, кулички, балкончета, ветропоказатели, еркери, колони. Видя ли такава сграда, в ушите ми зазвучава виенски валс. Тези красиви къщи са далеч, много далеч от солидно патриархално очарование на българската възрожденска къща. Но шарен свят, красивото има различни лица.
И понеже е разказ за реката и мътните й води, се сещам, че мъдрият и почтен Дунав, понякога приижда яростен и разочарован, понесъл тонове вода още от мрачната Шварцвалд. Тази снимка направих един ден, когато Дунавът беше не само придошъл, ами направо прелял, всички очарователни местенца за разходка бяха скрити в мътните води.
Тогава си спомних зимите в Силистра – Дунавът замръзваше и се превръщаше в ледена пустиня, но не равна и гладка, както може да си представи човек, а пустиня от големи ледени блокове. Жалко е, че не съм запазила такива снимки от студентския си живот. За компенсация на това място в текста слагам любимата си снимка при залез, тя показва, че реката по-често е спокойна и мъдра, защото е велика, а величието има много общо с великодушието.
Дунавът е част не само от географията на България, но и от нейната история. В миналото, през турско – отвъд Дунава било пространството на свободния емигрантски дух, а реката – врата към него.
Има едно място по река Дунав, което е наистина уникално и неповторимо – Баба Вида. Това е единствената напълно запазена средновековна крепост. Отбранително съоръжение, което служило вярно още от 6 чак до 19 век. Но ако отидете там, ще разберете, че очарованието на крепостта е свързано с близостта с великата река.
Поглед от нея към реката, тя все така спокойно и мъдро си тече.
Разбира се, някъде там в сърцето на всеки българин името на Дунава се свързва с името на кораба „Радецки”, закотвен днес завинаги на Козлодуйския бряг /снимката е от интернет/, там откъдето започва легендата за един от най-романтичните подвизи в нашата история – този на Ботев и неговата чета.
А от тук, от румънския бряг се е качил той с най-голямата група от своите юнаци.
Така близка, и така далечна е изглеждала българската земя.
През Дунава е дошла и българската свободата, това местенце е от брега на Дунава при Свищов, тук слезли руските войски от тук започнал победния им марш към Плевен, Шипка, София и Сан Стефано.
От Видин през Козлодуй, през Свищов и Тутракан стигаме до другия край на българския участък на реката – Силистра.
На 8 км от Силистра се намира езеро – една от най-уникалните екосистеми в България. Естествената връзка на Сребърна с Дунава трябва да се възстанови, твърдят еколозите, но красотата на езерото е невероятна.
И накрая гледка към родния Русе от средата на реката – от Дунав мост.
Така завършва моето пътешествие по българския участък на река Дунав – от Видин до Силистра. Този път оставих историята на заден план, но мисля, че успях да докажа, че Дунавът, реката на моето детство, е велика река. Голямата ми мечта е да пътешествам по нея с кораб и да снимам гледки от реката към брега, тогава може би ще напиша втора част на този пътепис.
Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева